Цончо Родев
Светослав Тертер (7)

4

Навън вятърът гонеше първите снежинки и ги набръскваше по кичурите изсъхнала трева.

— Питаш защо съм неспокойна? — каза Белослава, без да отмести лице от прозореца. — Не мога да ти отговоря защо, но наистина съм тревожна. Нещо витае във въздуха, Ефросино. Някаква неясна заплаха, чието име не мога да назова.

— Може би царят?…

— Аз съм омъжена за Чака от петнадесет години — поклати глава царицата, — а след петнадесет години брак мъжът и жената така са изучили добрите и лошите си страни, че вече нищо не може да ги изненада. Не, не е нещо с Чака. — Белослава се извърна. — Ти си живяла по-дълго от мене край морето, Ефросино. Сигурно ти се е случвало да видиш как понякога морето е гладко като огледало, никаква вълничка не надипля ослепителната му повърхност, пък лодките и корабите се надигат и мятат като пощурели. Струва ми се, че и тук, в Царевец, става нещо подобно. Горе цари мир, но дълбоко под този мир бушуват могъщи вълни, невидими и затова още по-заплашителни, които карат кораба на царството да скърца и се люшка.

Ефросина държеше в ръка недовършеното везмо на зълва си и се преструваше, че в този момент нищо не я интересува извън него.

— Къде усещаш това вълнение?

— Навред около мене: в пресиленото раболепие на слугите, в страхливото оглеждане на татарската стража, в подозрителната лекота, с която синклитът приема всяко предложение на царя.

С внезапен жест Ефросина остави парчето плат, прекоси горницата, улови Белославините рамене и потърси очите й.

— Сестрице, отговори ми откровено, от сърце. Мислиш ли, че в дъното на тази невидима буря стои… Светослав?

— Ох, не знам, не знам! — Белослава се изтръгна от ръцете й и отново залепи лице на прозореца. — Нямам никакъв повод да обвиня брата си. Никакъв! И все пак, когато размислям в безсънните нощи, струва ми се… Да, струва ми се, че именно той…

— Защо?

— Защото го познавам. Спокойствието и безразличието към всичко са само маска върху Светославовото лице, Ефросино. Маска, която прикрива винаги будна мисъл, неукротима воля, хладна решителност. Ако е намислил нещо…

— Не вярвам да си права — кротко възрази Ефросина, като се насилваше да скрие вътрешната си липса на убеждение. — Знаеш, ние сме много, много богати. Същевременно царят предостави на Светослав и неограничена власт. Какво би могло да го кара да рискува това богатство и тази власт, за да се бунтува?

— Светослав е българин — тихо продума Белослава. — По̀ българин от всички боляри, взети заедно. Той е българин и нивга няма да се примири, че тронът на стария Асен, на Иваница и на Иван-Асен се заема от един татарин. — Царицата изхлипа, разрида се и закри лице с длани. — А помисля ли някой за мене? Аз също съм българка, но… но и Чака е мой съпруг…

 

 

В същото време през няколко стаи на Царевецкия дворец се водеше един твърде подобен разговор.

— Ти си противоречиш — казваше Чака. — Говориш за напираща опасност, а когато те попитам за подробности — нищо. Светослав, казваш, се държи прилично (а аз ще добавя, че ме подпомага с похвално прилежание), болярите са кротки и послушни, нашата войска държи Търновград, българската е почти изцяло разпусната, народът работи и мирува. Къде тогава виждаш тази опасност?

— Заплахата съществува, господарю — отговори загрижено Бегил бег. — Тя се носи във въздуха като зловоние на гнилост, пълзи под земята като къртица и като къртица подяжда основите на престола ти, тя тече с водата на чешмите, залива престолнината и се разплисква по цялото царство. Тази заплаха прилича на пухкави летни облачета, които обаче скоро ще се съберат, ще затъмнят цялото небе и ще се стоварят върху нас с градушка и гръмотевици.

— Ти си бил цял вития, Бегил бег — изкиска се царят. — Как хубаво го рече само: зловоние, къртица, пухкави облачета… — Той възвърна сериозността си. — Но царство не се управлява със зловония и пухкави облачета, Бегил бег. Дай ми доказателство, истинско и неопровержимо доказателство, и аз ще застеля Царев друм с човешки глави. Но дотогава… Дотогава по-добре не ме занимавай с къртици и облачета, драги протостраторе.

 

 

Диман подреди главните в камината, изправи се и чинно застана пред своя господар. Светослав му направи знак да седне срещу него.

— Не е редно да сядам в твое присъствие, господарю — учтиво се възпротиви бившият десетник. — Мога и прав да постоя.

— Но не е редно и да се противиш на волята ми. Хайде, седни, щом аз ти го казвам. — Диман се подчини. — Та, значи, днес си бил при войската. Какво ще кажеш за нея?

— Ех, господарю, каква ли войска е това? И три стотици с мъка ще се съберат. Тези татарски кучета, господ да ги убие, разпуснаха другите. И сами държат всичко: двореца, вътрешната крепост, портите…

— Случва се, че и три стотици не са малко. Колко сражения са бивали, когато заради липсата не на три, а на една стотица големи пълководци са стигали до гибел! — Светослав помълча замислено. — Важното е от какви люде са тези стотици.

— Здрави българи, господарю, чужди на покварата. Говорих с мнозина стари другари. Имам им вяра — през кръв и огън сме вървели заедно. И всички невям са се наговорили: само някой да ни даде знак, думат, до един ще грабнем меча и ще изколим плосколиките муцуни.

— Ти каза ли им нещо повече?

— Казах им само да се готвят. Нататък те си знаят работата. Не са отраснали за един ден, ще се сетят за какво ми е думата.

— Добре — кимна князът и дългата му коса се разпиля покрай ушите. — След някой и друг ден пак ги споходи. Да съставят отделни групи, а ти назначи най-сигурните си другари за начелници на групите.

— Разбирам. Всичко ще стане, както го искаш, господарю.

Светослав се изправи, разходи се из стаята, после отново седна.

— Разкажи ми нещо за себе си — предложи той.

— Какво има за разказване? — смая се Диман. — Живот като живот, нищо свястно не може да се спомене в него.

— Не си прав. Мравката, дето е най-низша твар, и тя може да разкаже нещо, което да съдържа мъдрост и поука. Или се криеш от мене?

Предизвикан по този начин, Диман заразказва.

Те били двама братя-близнаци, Диман и Желез. Служба на псетари носили при болярина Драгомир, там, в Карвунската хора. Едва осемнайсетгодишни, те повярвали в словата на Ивайло — той бил свинар при същия властел — и тръгнали подир него. През цялата борба го следвали. Изглежда, проявили се, защото Ивайло въздигнал Диман до стотник при пешаците, а Желез станал десетник от конницата. И случило се — оцелели през всичките битки и премеждия. Но когато Ивайло бил разгромен, те изведнъж видели, че са наникъде. Да бягат в чужда земя — не искали; да се върнат в Карвуна — не смеели, там палачът вече бил наточил секирата си за вратовете им. И като мислили, мислили, решили да се разделят. Диман постъпил като платен воин в царската стража, Желез се подстригал за калугер. Тук, наблизо, в светогорския манастир „Света Богородица Одигитрия“^[1]. За двайсет години служба Диман станал десетник, а Желез — протодякон на манастира.

— Това е всичко, господарю — завърши простия си разказ слугата.

— Жена и челяд имаш ли?

— Какви ти жена и челяд при този кучешки живот?

Диман сякаш бе готов да продължи, ала не успя. В стаята влезе червенобузеста слугиня и обяви от вратата:

— Госпожа Ефросина!

— Изглеждаш ми посърнала и разтревожена, Ефросино — каза Светослав, когато останаха сами. — Някаква лоша вест ли ми носиш?

— Не за вест, за въпрос съм дошла, съпруже. — В гласа й наред с обичайната кротост прозвуча и непозната настойчивост. — Ние сме свързани със свято венчило и знаеш, никога не съм била непокорна, не съм имала тайна мисъл от тебе.

— Така е — призна той.

— Можеш ли да кажеш същото за себе си, Светославе?

Не очаквал такива думи, той забави отговора си. После се опита да обърне всичко на смях:

— За непокорство ли ме съдиш?

— Не съдя, само питам. И не за непокорството, а за тайните.

Той се опита да се измъкне, отклонявайки разговора:

— Кой ти е внушил такива мисли, Ефросино?

— Бях сега при Белослава — каза жената тихо. — Сестра ти е тревожна, измъчва се; усеща, че някакво зло витае над главите на всички ни. Но и аз виждам, Светославе. Ти се губиш по цели нощи, в потайна доба при тебе идат преоблечени мъже, събирате се тук, шушукате. А ти не продумваш нито дума, мълчиш, скритен си дори и към мене.

— Това са мъжки работи, Ефросино. Не прилича на жена да се занимава с тях. Пък и има ли защо да се безпокоиш? Мигар онова, което е добро за мене, не ще е добро и за тебе?

Тя помълча вторачена в лицето му. После бавно сведе очи.

— Има защо да се безпокоя, съпруже. И не за себе си; обрекла съм ти живота си и своята дума назад не вземам… Но… но вече трябва да мисля… и за още един живот, Светославе.

Развълнуван, почти просълзен, князът се хвърли на колене пред нея и улови ръцете й.

— Нима искаш да кажеш?… Ефросино, Ефросино, вярно ли е?…

— Вярно е… татко. Досега се съмнявах, не бях уверена. Но вече го чувствувам тук, под сърцето си, Светославе. Детето, твоята рожба! За него трябва да мислим, за крехкия му живот…

Той разбра по свой начин думите й. Изправи се, протегна ръка с разперени пръсти нататък, към утробата й, където се извършваше великото тайнство на сътворението, и произнесе тържествено:

— За него, да, за него! Заклевам се пред всемилостивия бог, че той, моят син, никога не ще познае униженията, които е претърпял неговият баща, и никога не ще се черви от името си!