Цончо Родев
Светослав Тертер (6)

3

Измина един месец от възцаряването на Чака. Татаринът видимо попривикна с новото си положение, дори бузите и снагата му започнаха да възвръщат предишната си закръгленост. „То, в края на краищата — мислеше си той понякога, — не било чак толкова трудно да си господар на българите!“ И всъщност беше прав — болярите също свикнаха с новия си владетел, който при това беше тъй щедър на дарове, пиршества и веселби. А нали болярите представляваха България?

Светослав продължаваше да бъде най-добрият съветник на Чака; толкова добър, разумен и навременен, че дори и Бегил бег престана да е вечно мнителен. Само Илийца все още се преструваше на болен и не показваше нос извън дома си, но за това негово цупене Чака нито научаваше, нито пък да научеше би се разтревожил. А народът — той си теглеше както преди и много-много не усети, че някъде там, на върха на Царевец, Смилец е бил сменен от един татарин…

В тази дъждовна вечер в края на октомври великият болярин Илийца седеше с протегнати към разпалената камина крака, гледаше веселото танцуване на пламъците и според обичая си честичко посягаше към стакана с искрометното преславско винце. Не чакаше никого и затова се изненада, когато един слуга му доложи, че го търси някакъв премръзнал и изкалян калугер.

— Дай му там нещо за ядене и тези аспри — рече боляринът.

Илийца се имаше за добър християнин, но иначе ограничаваше своето вземане-даване с бога с едно черкуване по Възкресение и някоя и друга лепта във вечно протегнатите за милостиня ръце на „чернокапците“.

— Не щя да яде, господарю — неочаквано отговори слугата. — Идел от Преслав, дума, та ти носел някаква вест от твоите.

— Добре, доведи го — съгласи се Илийца.

След малко се появи монахът. Беше висок, попрегърбен, със смирено наведена глава. Мократа му власеница издаваше, че дълго е бил брулен от студения есенен дъжд. Спря пред болярина и се поклони:

— Прощавай, господство ти, че излъгах слугата. Не ти нося вест от Преслав, а съм дошъл да прося помощта ти.

Илийца се поколеба дали да изхвърли нахалника през вратата, но после реши да се оправи с кротост и попита сухо:

— Колко?

— Не „колко“, а „какво“, господство ти. — Този глас вече не беше на смирен молител; в него имаше и дързост, и настойчивост, и дори закачливост на равен към равен. — Когато се проси помощ за България, не подобава един Илийца да се пазари като евреин-купец.

Боляринът неволно прибра крака и се поизправи:

— Кой си ти, че смееш да говориш от името на България?

Монахът отметна власеницата, после откачи и изкуствената си брада и изправи гръб.

— Ако ме помниш още, аз съм Тодор-Светослав — каза той на слисания домакин. — Учудва ли те още, че смея да говоря от името на България? Или си забравил, че за няколко месеца бях съвладетел на царя?

— И ти… — задъха се Илийца, — ти, татарски слуга, си посмял да влезеш в къщата ми?

— Смятам и да поостана — потвърди Светослав спокойно. — Не съм по̀ слуга от Зубислав, Рад или Захари, а те комай са чести гости в този дом. Или аз ще съм първият изгонен човек от къщата на Илийца?

Боляринът размисли продължително, после мълком му посочи стол.

… Те говореха вече трети или четвърти час. Главните в камината отдавна бяха загаснали, но никой от двамата не се досети да стъкне огъня. Не посягаха и към напълнените стакани.

— Знам, че не се боиш за живота си — казваше сега Светослав. — Неведнъж си го доказал. Но аз те питам друго. Готов ли си да рискуваш не кожата, а властта си? — Другият се опита да отговори, но той го спря с жест. — Искам с тебе да играя открито, Илийца. Коренът на злото е в разпокъсаността, в разединението. Всеки болярин тегли чергата към себе си и нехае за царството. Желая ли да възвърна прежното величие на България, за мене няма два пътя: миром или с кръв трябва да възстановя единството. Помисли, преди да отговориш. Решиш ли да ме следваш, това значи край на самовластието, край на своеволието, подчинение на една воля.

— Няма какво да мисля — рече веднага Илийца. — Приемам. И ще добавя, Светославе, не ми е за пръв път. Преди двайсет години аз така последвах със сърце, имот и люде един човек; не беше царски син, а безизвестен, но беше тръгнал за честта на майка България да воюва. Не ми е за пръв път — повтори той.

Светослав предпочете да не задълбава в този разговор. Не му беше изгодно — Илийца намекваше за Ивайло, а Георги Тертер бе един от онези, които подпомогнаха свалянето на свинаря-цар.

— И друго трябва да те предупредя — продължи князът. — Чака не блести с много ум, но притежава смайваща жестокост. Чувал ли си какво направи Чака със своя брат? — Боляринът поклати глава отрицателно. — Уби го. Със собствената си ръка го уби.

— Не може да бъде!

— Видях го с очите си. Когато тръгнахме насам след битката при Куганлък, с нас беше и Чаковият брат Тага. Не беше лесно — Бузлук, братът на Токтай, ни гонеше по петите. Укрихме се за известно време в земите на келардите и башкурдите. И там една нощ Чака закла брат си.

— И защо, дявол да го вземе?

— За да бъде единствен наследник на Ногая — вдигна рамене Светослав. — Разбираш ли сега, защо те предупреждавам? При звяр като Чака не можеш да се надяваш на милост или снизхождение.

Боляринът се задоволи да отговори с пренебрежително махване на ръка. В миналото той толкова пъти бе излагал живота си, че още една подобна опасност не можеше да го разколебае.

— Значи, разбрахме се — завърши Светослав и придърпа към себе си изкуствената брада. — Трябва да привлечем болярите. Не заради самите боляри — за тях аз и пробита аспра не давам, — а заради людете, които са им подчинени. Купувай ги, без да жалиш златото. Купувай ги, но не споменавай името ми. При играта, която играя в двореца, една неволна дума може да провали всичко. Нека за сега целият заговор да свършва до тебе. А усъмниш ли се, че някому не е трябвало да се довериш и може да ни издаде…

— Знам — каза със строго лице Илийца.

— Помисли също къде можем да съберем войската. Тук, в Търновград, ще проличи. В Ловеч е много далеч. В Преображенския манастир и другите обители не бива, патриархът може да ни предаде.

— Ще помисля. Все ще се намери нещо.

Светослав се изправи и разкърши вдървената си снага.

— Искам и аз да те питам нещо — спря го старият Ивайлов съратник. — Даже две неща. Да се доверим ли на чичо ти Елтимир?

— Сега още не. Любезният ми чичо нещо много хитрува. А където има толкова хитрост, там има и опасност. Остави за по-нататък. Когато му дойде времето, аз сам ще говоря с него.

— И друго. Нямаш ли угризения по отношение на Чака, Светославе? Така или иначе той е мъж на сестра ти…

— Угризения? Когато богът на България изисква от мене да възстановя честта и славата на родината? Ти се глумиш, Илийца. Не Чака, а и родният ми баща не би ме спрял да изпълня дълга си. — Младият човек помисли малко. — Впрочем, кой знае, може би, ако успеем…

— Ще успеем, княже! — убедено извика боляринът.

— … ако успеем, може би ще съумея да запазя животеца на зет си.

Светослав закрепи брадата на лицето си и наметна власеницата. Боляринът тръгна да го изпроводи, но при вратата на стаята спря и с внезапен жест го притисна до гърдите си, които напираха иззад разкопчаната риза, после звучно го целуна по устата.

— Ние се обрекохме на свято дело, Светославе — развълнувано изговори той. — Да даде бог да победим или да положим кости с чест, като истински българи!