Цончо Родев
Светослав Тертер (35)

1

Макар че постъпката на Илийца го бе освободила от дадената дума, Светослав изпълни обещанието си и не нападна Крън. Той се задоволи да отнеме Дъбилин и Лардея и да сключи железен пръстен около деспотството. „Ако не помага, поне да не пречи“ — казваше той за чичо си. Освен дето се чувствуваше дълбоко засегнат и огорчен, царят имаше и едно тайно съображение да прояви тази последна снизходителност: боеше се да не предизвика вътрешна война, която лесно би могла да бъде използувана от винаги готовата „да лови риба в мътна вода“ Византия…

И друго основание за предпазливост имаше Светослав — опасността от каталаните.

„Каталаните“ бяха известна за времето си наемна войска, съставена предимно от обеднели испански рицари от областта Каталония — около 6500 превъзходни войници и отчаяни авантюристи. Воювали на страната на арагонския крал Филип срещу Карл д’Анжу в Сицилия, след края на войната те се видяха без работа и предложиха услугите си на Византия. Император Андроник II Палеолог ги прие, както се казва, с отворени обятия, понеже в. Мала Азия империята търпеше непрекъснати поражения от турците. На каталаните бяха обещани богати възнаграждения, а на техния предводител Роже дьо Флор бяха дадени титлата кесар и племенницата на императора (Мария, дъщеря на Иван-Асен III) за жена, след което наемната войска се прехвърли в Мала Азия и там наистина за кратко време нанесе няколко тежки поражения на турците. Но при заплащането Андроник се опита да ги измами, като им предложи жълтици, в които имаше твърде малко злато. Каталаните се разгневиха и заплашиха, че ще основат своя собствена държава върху земите на Византия. Междувременно Светослав започна своите походи на юг. Уплашен, че българите могат да застрашат и самата столица, Андроник побърза да подобри отношенията си с буйните наемници и ги прехвърли в Европа. Обаче в лицето на своя зет Роже дьо Флор той виждаше опасен съюзник, който поради родството си с императорския двор би могъл да посегне и на цариградската корона. Тогава Андроник покани каталанския вожд в Адрианопол, уж да си оправят сметките, а съимператорът Михаил се погрижи там той да бъде предателски убит (април 1305). Смъртта на Роже дьо Флор доведе каталаните до луда ярост. Те се настаниха на Галиполския полуостров, обявиха се за самостоятелни и вече под началството на Рокафорте в продължение на две години и половина подлагаха византийска Тракия — от Цариград до Плъвдив — на нечувани опустошения.^[1] Много градове и селища бяха изпепелени, населението избито или продадено в робство, плодната земя превърната в пустиня.

Именно тази беше втората опасност, която накара Светослав да се страхува от заплитане в една вътрешна война. По едно време той дори направи опит да се сроди с каталаните, като предложи сестра си Белослава за жена на Рокафорте, но за негово щастие (щастие — защото всички тези жертви царят правеше без колебание, но с големи вътрешни терзания) до този брак не се стигна. За да не допусне създаването на опасния съюз между българи и каталани, Византия склони да признае и узакони новата българска граница. За момента Светослав и не искаше повече.

Междувременно деспот Елтимир умря и царят присъедини обширните му владения към царството, като по този начин доизгради вътрешното единство на България.

Наскоро след това каталаните се изтеглиха на югозапад и се установиха в Тесалия. Светослав, който виждаше крайната умора и стопанското обедняване на народа, тъжни последици на почти 70-годишните войни, междуособици и чужди нашествия, доброволно се отказа от по-нататъшното териториално разширение и пожела да сключи траен мир с Византия. Предложението бе добре дошло за изтощената империя и мирът бе сключен тържествено (1307). За неговото заздравяване ромеите подновиха старото си предложение за политически брак на царя и този път той прие, като в 1308 г. се ожени за Теодора, дъщеря на Михаил IX и сестра на бъдещия император Андроник III (Млади). От този брак не се родиха деца.

Светослав остана още дълго на българския престол — до 1321 година. Втората част от царуването му премина в благодатен мир: народът отпочина от войните, държавата разбогатя (показателно е, че именно България спаси от глад бедствуващия Цариград в тежката зима на 1308 г.), отново процъфтяха земеделието, занаятите, търговията. Възроди се (всъщност за пръв път след Иван-Асен II) и външната търговия; укрепналата България търгуваше успешно с Византия, Сърбия, Венеция, Дубровник и пр. Един инцидент в Маврокастро с някакъв францискански мисионер (1314 г.) доведе до скъсване на връзките с Генуа, но до война не се стигна — България представляваше вече такава сила, че и Генуа, най-мощната морска държава по онова време, трябваше да се съобразява с нея.

До края на живота си Светослав не бе разбран от своите роднини и от болярите. Но народът с непогрешимия си инстинкт го оцени и го постави наравно с онези български владетели, въздигали България до най-големи висоти. В народната памет Светослав Тертер остана царят, който пръв след Иван-Асен II възвърна част от заграбените български земи и разпростря държавата си от Странджа на юг до Днестър на север; държавникът, който — макар и с цената на нечувани за времето си „грехове“ и „престъпления“ — избави страната си от татарски нашествия и ромейски вмешателства, смаза вътрешните разцепления и междуособиците и възвърна единството й; вождът — победител при Скафида, но и творец на благоденствие.

И още нещо — може би най-главното — не убягна на народното прозрение: че през целия си живот цар Светослав Тертер вървя винаги подир повелята на дълга.