Цончо Родев
Светослав Тертер (33)

9

Когато научи за разгрома при Скафида, император Михаил отначало не повярва, после не на шега се уплаши. Уплаши се за слабо защитения Адрианопол, за себе си, та дори и за съществуването на империята. Той разпрати скороходци, за да събере нов набор за войската, повика и мнозина опитни ветерани от Малоазийските войски. Но тъй като парите за дрехи и оръжие не достигаха, той изпрати в столицата скъпоценните съдове, които някога бе получил като прид от жена си Мария, с повеля час по-скоро да ги насекат на златни монети.

Докато той се улисваше в тази подготовка, Светослав с цялата си войска напредваше на югозапад. Царят използуваше смайващата издръжливост на своите бранници и като изпреварваше бегълците, на два пъти им устрои засади в планината и една част от тях изби, друга — плени. За съжаление Войсил и този път успя да се измъкне.

И като превалиха последната верига на Странджа и видяха пред себе си в далечината стените и кулите на Адрианопол, българите знаеха: в борбата срещу тях твърдината щеше да разчита само на собствените си сили…

— Братя! — развълнувано каза Светослав. — Потомци на Крума, Симеона и Иван-Асеня! Богът на България възлага нам отново да издигнем над тези кули българския пряпорец. И този път завинаги!

 

 

Но само една нощ по-късно Светослав трябваше да изживее горчивината на разочарованието. И да се сбогува със сладката си мечта да повтори подвига на своите славни предци Крум, Симеон и Иван-Асен.

— Господарю! Разбуди се, господарю!

Той отвори очи. През открехнатата врата на шатрата нахлуваха първите звуци на пробудения ден, примесени със сипкавата светлина на утрото. На крачка от одъра му стоеше Диман и редеше тревожно:

— Лоша вест, господарю!

— Какво се е случило?

— Крънската войска я няма!

Разсънил се в един миг, Светослав спусна крака на земята.

— Как така я няма, Димане? Това е войска от хиляди люде, не аспра, та да я загубиш в тревата.

— Сега ме вдигнаха войскарите от утринния обход, царство ти. Нали помниш, крънските дружини разположиха стана си хиляда крачки по на запад. Сега от тях не е останало нищо. Нито човек, нито шатра, нито животно. — Протостраторът помълча, после допълни глухо: — Впрочем не, останало е нещо. Една шатра. И в нея Бранко. Убит!

Светослав улови главата си с две ръце. Когато отново изправи, лицето му бе бледо, а устните — сини.

— Вечното проклятие над българския род — изговори той горестно. — Онова, което не можа да извърши цветът на ромейската войска, извърши го предателството. — Той се изправи. — Ще се облека и ще отидем да видим всичко с очите си. Заповядай да оседлаят конете. И разбуди другите войводи.

Лошите новини рядко биват погрешни. Това старо правило се потвърди и днес. Крънският стан не съществуваше. Трябва да го бяха вдигнали още вечерта, защото тревата вече почти не носеше следи от стъпки. Сред голата поляна стоеше само шатрата на Бранко. И вътре намериха самия него. Лежеше безчувствен на одъра си, от гърдите му стърчеше права византийска мечица, а на устните му бе застинала спокойна усмивка. Мъжете свалиха шлемовете и дълго мълчаха пред своя загинал другар.

— Ето цената на твоите съвети — горчиво каза Светослав, като се обръщаше към логотета. — Богонравна честност срещу безчестниците. Царска дума срещу предателите. Можеш да си доволен, Илийца. За тази царска дума и за тази прехвалена честност ние платихме с живота на Бранко. И с провала на великото ни начинание.

Илийца се приготви да отговори, но Диман го изпревари:

— Защо говориш за провал на начинанието ни, господарю? И без петел съмва; напрегнем ли сили, ще овладеем Адриановград и без дружините на деспота.

Светослав скръбно поклати глава.

— Нямаме право да рискуваме, Димане. Защото не рискуваме главите си, а отечеството.

— Какво рискуваме, царство ти? — обади се и Арцо. — По моему ние сме достатъчно силни и без крънската войска.

— А по моему — не сме! Войската ни сега стига само за обсада, не и за напад. А изпратят ли от Цариград нови сили, ще се озовем между чука и наковалнята. — Царят си тръгна бавно. Главата му бе хлътнала между раменете. При вратата се извърна и добави тихо: — Добриле, погрижи се днес да се устрои тържествено погребение на Бранко. Ще го предадем на земята като най-велик герой. А ти, Димане, подготви войската за поход назад. Ще оставим гранични стражи по билото на планината и утре тръгваме обратно…

Светослав излезе. Но и когато престанаха да го виждат, мъжете в шатрата продължиха да го чуват как си повтаря сам на себе си:

— Вечното проклятие над българския род… Вечното проклятие…