Цончо Родев
Светослав Тертер (28)

4

Роман Евгениан, прониар и кастрофилакс на крепостта Диампол (така ромеите зовяха Дъбилин), бе стар и опитен воин, участник в много сражения. Когато му съобщиха, че българите са преминали границата с многобройна войска и че са завладели изненаданата Лардея без бой, в движение, той отначало не повярва. Та и за вярване ли беше? Каква ще е тази „многобройна войска“, за която никакъв шпионин не бе известил? Да не би българите да са я събирали по пещерите на Хем? Така се самоуспокояваше Роман до онзи час, когато първите бегълци, търсещи закрилата на твърдината, се изсипаха с дучурлигите и добитъка си на пътя и с ругатни и проклятия се изляха на големи групи през крепостната врата. Тогава кастрофилаксът престана да търси обяснение за необяснимото, повярва на първоначалната вест и без излишна нервност започна да върши онова, което се полага да се извърши пред обсада: вдигна по тревога войската, разпореди по стените да се струпат запаси от стрели, камъни за метателните машини и смола, проводи свой пратеник към Адрианопол, погрижи се за настаняването на бегълците, които вече прииждаха не на отделни групи, а като пълноводна река… Да, всичко това Роман Евгениан извърши спокойно, с привично самообладание. Пък и защо да се тревожи? Той познаваше своята крепост и войската си и знаеше, че дори „смрадливите варвари“ да бяха тръгнали — както говореше мълвата — с цялата си бранна сила, Диампол щеше да удържи напора им до идването на помощ от Адрианопол или от столицата.

Когато предните български отряди се зададоха в далечината, кастрофилаксът заповяда да се вдигнат мостовете и да се затворят вратите (закъснелите бегълци останаха навън, но това си беше тяхна работа) и се качи на кулата до северната порта. Нямаше грешка — това наистина беше огромна рат, облечена цялата в мед и желязо! Полковете прииждаха един подир друг и очевидно предварително уговорени — веднага се упътваха към определените им места. Тази сигурност в техните действия направи неприятно впечатление на кастрофилакса — да осъществи такъв ред не бе по силите дори на великия пълководец Михаил Глава Тарханиот, неговия учител! Кога бяха успели варварите да научат всичко това?

— Като че ли се готвят да ни нападнат — рече един стотник до него. — Ето, обградиха ни, пък не виждам да разпъват шатри…

Тази подробност бе убягнала от вниманието на кастрофилакса. Сега той се вгледа през здрача, увери се, че стотникът бе имал право, и това подразни военачалническото му честолюбие.

— Глупости, ще нападнат! Кой ще дръзне да превзема Диампол тъй, направо и без подготовка? И при това нощем? — После се изсмя самонадеяно. — Пък защо не? Дай боже да им е дошла такава мисъл. Като позапълнят с трупове крепостния ров, сами ще подвият опашки…

По-късно, когато нощта изпълзя из пазвите на планината и обгърна крепостта, Роман Евгениан отчасти загуби предишната си самоувереност. Не, българите пак не го плашеха, а по-скоро озадачаваха. Поведението им беше или много глупаво, или предвещаваше близка неприятност. Те не разставиха станове, както се полагаше при водене на обсада; задоволиха се да поставят стражи и да запалят огньове, вечеряха, а после поседнаха за почивка — будни и с ръце върху оръжието. Какво можеше да означава това? Кастрофилаксът не можеше да намери отговор, но за всеки случай също задържа войската си будна по стената. Някъде към полунощ в крепостта неочаквано лумнаха три силни огъня.

— Какво става там? — попита кастрофилаксът.

— Селяците — отговори запитаният алагатор. — Ударили са го на пиене и веселба. — И изсумтя недоволно: — Нали ние ги пазим…

Роман Евгениан имаше намерение да даде подходящ урок на тези ненавременни веселяци, но не го стори. Вниманието му бе привлечено от новите звуци, които долетяха отвън, откъм полето. Заслуша се. Кастрофилаксът имаше богат опит и лесно разчете смисъла на шумовете.

— Тези глупаци ще нападнат — рече той. — Престрояват се, като събират силите си тук, срещу северната стена.

Другите около него също се заслушаха. Да, Роман имаше право — българските полкове разваляха равномерния обръч около крепостта и главните им сили се струпваха някъде нататък, по посока на Лардея.

Кастрофилаксът се погрижи да посрещне нападението, както подобава. Той заповяда да запалят огньовете под казаните със смола, изтегли част от хората си от другите порти и ги разположи на северната стена, нареди каменометчиците да подготвят своите машини, провери готовността на стрелците и секироносците… После отвъд стената прозвучаха тръбни призиви и веднага се удавиха в дивия рев на хиляди мъжки гърла. Земята потрепера под стъпките на множеството и след малко в подножието на стената се мярнаха първите фигури.

Битката за Диампол започна!

… Вече един час продължаваше сражението, а Роман Евгениан все не можеше да се освободи от чувството, че нещо в тази битка не беше напълно в ред. От умора или страх българите не проявяваха особена настойчивост. Повече крещяха, отколкото воюваха. Навремени издигаха стълби, а после се разколебаваха, дори не опитваха нахлуване в крепостта и безславно сами прибираха стълбите си. За да застанат извън обсега на стрелите и пак да реват заплашително. Усещаше кастрофилаксът тази нелепост и сам не можеше да си я обясни.

По-късно при него дотича един окървавен воин и от устата му Роман Евгениан получи отговор на въпросите си:

— Селяците… — задъхваше се воинът. — Западната порта… Нападнаха ни… Останах само аз… Вратата и моста!… Българите!…

В един миг кастрофилаксът разбра всичко: и странното поведение на варварската войска, и трите огъня, и шумното придвижване на полковете, и нелепия напад срещу стената… Разбра го и понечи да извърне хората си към запад. Напразно! В крепостта бе проникнал не отделен отряд, а сякаш лавина от жадни за бой бранници.

Роман Евгениан, прониар и кастрофилакс на Диампол, бе стар и опитен воин и скоро видя безсмислието на съпротивата. Той обичаше бранната слава, но още повече обичаше живота си.

И се предаде…

 

 

Светослав застана пред трупа на Белота, свали шлема и се прекръсти. После повика един от онези воини, които още носеха клашници върху броните и ризниците, и попита:

— Как стана това?

Воинът му разказа. Щом войската преминала границата, те — една стотица люде — яхнали конете и боляринът Белота ги повел по околни пътеки. Видели отдалеч Лардея, но не спрели, продължили на юг. Когато приближили Дъбилин, оставили конете в гората с няколко коневоди, а те се преоблекли като селяни, скрили оръжието и заедно с бегълците от селата влезли в крепостта.

— Тук се попритулихме, гледахме да не бием на очи. Към полунощ боляринът ни заповяда да накладем три буйни огъня. Сетне, когато чухме битката при стената, извадихме мечовете и нападнахме стражата при тази порта. Мислехме, че са не повече от десетина, а те — почти колкото нас на брой. По едно време аха-аха да се огънем. Тогава боляринът изскочи пред всички. Последвахме го и победихме. Но той…

Светослав кимна, отново се прекръсти.

— Бог да го прости! — Той помълча замислено. — Две неща ни даде Белота: Дъбилин и поуката, че на онзи, който искрено е осъзнал греховете си, може да се вярва…

 

 

Лично царят се погрижи за пленниците и за възстановяването на реда в крепостта (българите от Дъбилин, опиянени от свободата, бяха се вдигнали да колят довчерашните си поробители и да разграбват имотите им). А след като присъствува на тържественото погребение на Белота, той свика болярите и войводите и обяви пред всички, че присъединява Лардея и Дъбилин заедно с богатите им околности към земите на Крънското деспотство.

— Защо беше нужно да даряваш Лардея и Дъбилин на Елтимира? — попита го Илийца, когато по-късно останаха сами.

— Ти ли ми задаваш този въпрос? — с горчива подигравка отвърна Светослав.

— Аз те посъветвах да не нарушаваш клетвата си — защити се логотетът. — Не съм споменавал за никакви дарове.

— Елтимир или е мой подчинен, или мой съюзник. Ти не ми позволи да го подчиня и следователно той остана съюзник. И като на съюзник аз трябва да заплащам верността му. — Светослав въздъхна. — Дано не стане така, че да воюваме пак за Дъбилин, този път срещу съюзниците си. Ще бъде скъпа цена за богоугодната праволинейност, която ти, Илийца, ми наложи…