Цончо Родев
Светослав Тертер (24)

5

Когато запъхтеният гончия му съобщи, че Светослав е преминал границата на деспотството, Елтимир изпадна в безпаметен страх. По-късно, научил, че Светослав се придружава само от шестима свои войводи, той се поуспокои, но все пак грижата не изчезна напълно от сърцето му. Казваше си така: царят не е безумец, който ще превзема силната Крънска хора само с шест души, но все пак зад това непредизвестено посещение сигурно се крие нещо — и то „нещо“ недобро, а не желание за засвидетелствуване на роднинска обич.

 

 

— Изглеждаш ми тревожен — каза с лицемерно безпокойство Светослав, след като се здрависаха. — Изненадваш ме, чичо. Не допущах, че срещата с любимия ти племенник ще предизвика в тебе друго освен нежна радост.

— А, не съм тревожен — отговори Елтимир, проклинайки се мислено за грижата, прокраднала се в гласа му. — Но посещението ти беше неочаквано за мене, Светославе. Така или иначе ти и людете ти сте добре дошли под скромния ми покрив.

— Да, много скромен — безизразно рече царят, като се огледа. — Съперничи по скромност на царевецките дворци.

Елтимир разбра подигравката. Като не можа да й противопостави нещо, той се опита да намери спасение в краткотраен отдих.

— Ще се погрижа за придружниците ти — каза той и понечи да се надигне, но един жест на Светослав го принуди отново да седне.

— Няма нужда, драги чичо. Те са воини и при това излезли из простолюдието, не се нуждаят от особени грижи. Мога да те уверя, че не ще ти създадат никакви затруднения, дори не ще усетиш присъствието им… по простата причина, че няма да останат под — как го рече? — скромния ти покрив. Впрочем същото се отнася и за мене.

— Това пък какво означава? — отново се стресна деспотът. — Не те разбирам, Светославе.

— Дошли сме по работа, а не на гости, чичо.

Опасенията му започнаха да се потвърждават. Елтимир вече знаеше: работата на Светослав рядко носеше радост на болярите и владалците.

— Какво искаш да кажеш? — попита той предпазливо.

— Ще ти обясня. Сигурно си научил, че наредих цялата войска на царството да премине обучение и да възвърне старите си познания. Верен на своето обещание, аз не призовах твоите люде нито в Ловеч, нито в Търновград. Но обучението трябва да се премине и от твоите воини; каквото и да си приказваме, Крънската хора е част от царството и не може да прави изключение. И ето ме тук. Аз сам с неколцина помощници ще водя подготовката на войската. Та затова казвам, че няма да ти създадем големи затруднения. От тебе искам само да свикаш войската и да осигуриш храна за десет дни. А иначе ще се видим повторно едва на сбогуване.

— А ако откажа? — с принудена смелост се озъби Елтимир.

— Ще наскърбиш сърцето ми — беше неочакваният отговор. — Аз толкова обичам хубавите сгради, драги чичо. И самата мисъл, че мога да видя този приказен замък превърнат в развалини, наранява сърцето ми.

— Какво, заплашваш ли?

— По-зле. Ако се наложи, няма да се поколебая да изпълня заплашванията си.

— Сега разбирам защо всички те изоставят — изсъска деспотът. — И дядо Гръд, и Рад, всички…

— Можеше да споменеш също Ратен и Яков — кротко допълни гостът. — Царство им небесно, те също ме изоставиха. И то завинаги… Сърцето ми не би понесло вестта, че и ти си ги последвал. — Той махна с ръка. — Но защо си говорим с такива тежки думи? Ти си опитен в държавните дела, чичо, и положително чувствуваш по-добре от мене нуждата да укрепим войската, да възвърнем нявгашната й мощ.

Елтимир пропусна неискрената похвала и чу само заплахата. Чу я и я усети като болезнено сгърчване на стомаха.

— Какво очакваш от мене? — рече той пресипнало.

— Нищо повече от онова, което вече ти казах. Да събереш войската — но истинската, здравата, не разните там недъгавци! — и да я храниш десет дни. Нищо повече.

— Добре, ще го сторя — кимна деспотът. И направи последен опит да спаси достойнството си: — Не поради детинските ти заплахи, а защото наистина е полезно да постегнем бранниците.

Светослав снизходително се престори, че е повярвал на думите му:

— Знаех си аз, че ще се разберем. Само дето си наприказвахме разни врели-некипели. — Той стана, сбогува се кратко и си тръгна. Но при вратата спря и се извърна: — А, щях да забравя, драги чичо. Там, на стола, съм оставил един малък дар за любезната ти тъща. Е, не е точно за нея, но тя ще се сети кому да го предаде.

Излезе и тихо затвори вратата зад гърба си. Елтимир нетърпеливо заобиколи масата и веднага видя „забравения“ дар. Смъдна го любопитство и след съвсем късо колебание разгъна външната бохчичка. В следния миг всичката кръв се отля от сърцето му и деспотът потърси опора в масата.

Дарът беше една нова монашеска власеница.

Светослав знаеше за идването на Елениния брат Мануил!

 

 

Царят не отвори повече дума за тайните пратеници и съветници на Смилецовата вдовица и Елтимир му беше дълбоко благодарен за това; благодарен му беше, понеже така, в мълчанието, се избавяше от необходимостта да се гърчи и спасява зад несръчни лъжи. Изобщо Светослав изпълни обещанието си и — с едно изключение — не се вести повече в замъка и кулата на деспота, а остана да живее в стана с войската.

И слава богу! Защото изключението беше такова, че самият спомен за него караше чичото да се изпотява.

Това се случи още в първия ден, когато се събра войската. Елтимир бе наблюдавал от най-горната площадка на кулата си как бранниците се събраха и построиха, как се разделиха на полкове и дружини, как прегледаха и допълниха снаряжението си. А когато воините седнаха да обядват (тази картина бе особено мъчителна за деспота: Светослав бе подчертал, че иска за войската „не каква да е храна, а здрава, воинска“ и сега за всяко ядене отиваше по половин стадо добитък!), той видя как един конник се отдели от стана и препусна към замъка. Позна го по късото пурпурно наметало и побърза да слезе в двора.

Този път Светослав като че бе забравил своята неискрена, но показна любезност в шатрата си. Гневен, навъсен като буреносен облак, невям готов всеки миг да изтегли меча, той скочи от седлото, улови чичо си за скъпото рухо и така го стегна в железните си длани, че отлепи краката му от земята.

— Ти… — задъхано крещеше царят. — Ти!… Алчен сребролюбец и предател!… Знаеш ли, че заслужаваш…

— Ама чакай бе, Светославе — в безпаметен страх се заоправдава чичото. — Говори спокойно и не бързай да обиждаш…

— А, обиждаш се? Не е ли предател онзи, който оставя войската без най-необходимото? И не е ли дваж предател, ако го прави от груба алчност?

— Успокой се — продължи да моли деспотът. — Успокой се и кажи да видим за каква алчност е думата ти.

Светослав го пусна, но гневът му не намаля.

— Ти виждал ли си как са обути войскарите ти?

Елтимир веднага го разбра: той много добре знаеше, че всички ботуши още лани бяха протрити и продънени. Знаеше го, но си бе казвал: „Е, ще изкарат как да е още една година. Че то няма да стане война точно сега я!“ С такива думи се бе успокоявал. Защото знаеше и друго — по листопад щяха да дойдат онези дубровнишки купци, на които бе обещал купищата хубаво ощавени кожи, изпълващи догоре складовете.

— Нищо не съм виждал, Светославе — каза той и подкрепи думите си с един широк кръст. — Нищо не съм виждал и нищо не зная.

— Тогава ела в стана и ги виж. А за после едно ще ти кажа, чичо. Ако в една неделя всички воини не са с нови ботуши, от този замък камък върху камък няма да остане.

Каза това Светослав и пак се метна на коня си. И остави деспота да скубе коси. Как се правеха пет хиляди чифта ботуши за една неделя? (Смъртно уплашен, той изобщо не помисли да отхвърли заповедта на племенника си.) Събра всички цънгари, но и те поклатиха глави — не беше по силите им да изпълнят задачата. И тогава деспотът направи нещо, което нивга не би повярвал за себе си: проводи гончии да събират майстори от Копсис на запад, от Твърдица и Сливен на изток и от Боруй на юг…

Както обикновено Теофана се бе заплеснала по своите женски измишльотини („детински“ ги наричаше в себе си Елтимир, но иначе никога не произнасяше гласно тази дума — та нали Теофана, която спокойно можеше да му бъде внучка, бе негова жена?) и затова горе, на връхната площадка на кулата, днес пак бяха само двамата, Елена и Елтимир. Четиридесетгодишната тъща и шестдесетгодишният зет. Седяха те недалеч един от друг, грееха гърбовете си на ласкавото есенно слънце и наблюдаваха как отсреща, на широката равна поляна, се обучаваше войската.

— За вардянин или пъдар, не за цар е бил роден племенникът ти — присмя се Елена по едно време, като гледаше ръкомаханията и чуваше гръмовните повеления на Светослав. — Чувай го! Всеки овчар ще завиди на гласа му…

Деспотът не отговори. И не обърна внимание на задявката й, може би изобщо не я чу. В този момент той по своему се вълнуваше.

Някога, допреди трийсетина години, Елтимир бе минавал за добър воин. Сега, твърде остарял за меча, той следеше от височината на кулата си обучението на своите войскари и тази гледка го караше да се вживява във всяко упражнение, сякаш се намираше там, сред бойната редица. И сърцето му се разлудуваше, усетило отдавна забравени тръпки.

Щом се опомнеше, деспотът си налагаше да се отърси от тази чисто мъжка слабост и да погледа ученията през очите на опита и годините. Но колкото и дребнаво да човъркаше в подробностите, все не можеше да открие слабо място. Напротив — царят въвеждаше някои нови, неизвестни нему похвати (ето тази осморна отбранителна редица например с нейната стена от копия — кой би могъл, конник или пешак, да я преодолее?), които ако не удесеторяваха, положително утрояваха силата на войската.

Ала по-късно, когато дружините преминаха на ново изпитание, Елтимир най-сетне можа „да се улови“ за нещо. Предния ден войскарите изкопаха дълбок продълговат ров, напълниха го с вода, а зад него изградиха до три ръста висок зид. Ясно: това съоръжение наподобяваше крепостна стена с околовръстния й защитен ров. И тук се получи засечка. Още първата дружина не прояви охота да се мокри. Воините се скупчиха до водната преграда, крещяха, пущаха по някоя и друга стрела, криеха се зад големите щитове, но очевидно проявяваха преголямо уважение към сухотата на своите крака. При тази гледка Елтимир потри ехидно ръце и от това движение се разнесе звук като при смачкване на пергамент.

Без да знае, че е наблюдаван, Светослав също даде израз на недоволството си. Той събра дружината, наруга я здраво, а после я напъди настрана, строи на нейно място следващата дружина и сам застана начело. От кулата чуха познатата заповед за нападение на крепост и видяха как воините се люшнаха напред. Ала като приближиха водата, крачките някак от само себе си започнаха да се задържат, първоначалният устрем отслабна, позаглъхнаха и бойните викове. Но този път Елтимир нема̀ време да се зарадва. Така, както беше — с позлатената ризница и пурпурното наметало на раменете, — царят пръв се хвърли в калната вода и заплува към отсрещния бряг, като влачеше и една стълба. Разколебаването изчезна в един миг: как ще се побоиш от препятствието, когато сам царят те води? Скочиха във водата всички, включително и ония, които не знаеха да плуват и рискуваха да се удавят. След малко вече бяха подпрели стълбите о зида и с мечове между зъбите се катереха нагоре…

— Царство ти — зачуха се плачливите молби на посрамените воини от първата дружина, — изпитай и нас!…

И царят ги изпита. Изпита ги, като пак лично ги водеше. И нито един воин не остана на отсамния бряг.

— Светослав е по-умен, отколкото го мислехме — угрижено произнесе деспотът.

— Защото от овчар се превърна на рибар ли? — поглуми се Елена, но думите не разсеяха сянката от челото на Елтимир.

Боляринът дълго и съсредоточено гриза мустака си, после отговори тихо:

— Защото утре тези воини ще минат и през пъкъла за него, дори и да ги води срещу господа Саваота. И ще извърнат копията си срещу онзи, комуто хрумне глупешката идея да ги поведе срещу Светослава…