Цончо Родев
Светослав Тертер (22)

3

— Луда ли си да ме занимаваш сега с щуротиите на брат си! — кресна Елтимир и пламъчетата на свещите върху масата се огънаха. — Мануиловата е лесна. Иде тук преоблечен като монах, най-много да остави половината си власеница в устата на кучетата, наговори ти разни глупости и си отиде. Това всеки знае! Щях да го питам аз, ако беше застанал там, пред Светослав. Че Светослав само да беше мигнал и верните му песове начаса биха ме разкъсали или като Зубислав и Захари биха ме бутнали в тъмницата да ми изгният кокалите.

Докато деспотът се намираше в Търновград, за да участвува в синклита, Мануил, братът на Елтимировата тъща Елена, бе дошъл за няколко дни в Крън и действително бе загубил по пътя част от дрехите си. Целта на неговото посещение беше да предума сестра си, та тя, като използува влиянието си върху Елтимира, да действува за разцепление между деспота и царя, неговия племенник. И тя го бе послушала. Още в първата вечер след завръщането на Елтимир Елена бе отпратила младичката си дъщеря Теофана, деспотицата, и бе задържала зет си на разговор при още невдигнатата трапезна маса.

— Светослав ще си строши врата — рече тя пророчески. — Ето, Рад вече го е изоставил. Ще го последват и други. И скоро-скоро твоят многознаещ племенник ще се окаже сам като кукувица.

— Преди да си строши врата, Светослав ще извие вратовете на мнозина, които не играят по свирката му. Той вече го доказа. И не с кого да е, а с епикерния и протоиракария. Не е малко!

Елена се престори, че не е чула забележката му.

— Сега е часът на умните, Елтимире. Онези, дето знаят да гледат в бъдното и овреме да се погрижват за благополучието си. Когато Светослав рухне, ще бъдат много ония, които ще се изстъпват напред, ще се тупат в гърдите и ще се лакомят за наследството му. Умният обаче от рано ще си уплете кошницата…

— Ами ако Светослав изпълни заплахата си? Ако река да послушам съвета ти, пък той стовари върху Крън цялата си сила? Къде ще се дяваме после с тебе и Теофана, а? Или мислиш, че Мануил ще дойде тук, за да възпира с гърдите си Светославовите пълчища?

— Сега на Светослав няма да му е до Крън и до война с тебе. Нему ще стигат ядовете, които ще бере от другите недоволни боляри.

Елтимир мълча дълго; изглеждаше, сякаш цялото му внимание е съсредоточено върху причудливите подскачащи сенки, които треперливите пламъчета на свещите изпращаха върху стената. Най-после се изправи, разкърши вдървената си снага и каза примирително:

— Да поизчакаме и да видим. Пък тогава да решим.

Те не знаеха, че всъщност и двамата имаха право. Хитрата Елена бе права, когато говореше, че за Светослав са настъпили дни на тревога и изпитания. Но прав бе и Елтимир, защото царят намираше сили да се пребори с пречките и да ги надделее.

 

 

Макар че нощта вече преваляше, Илийца и Диман завариха царя в работната му стая напълно облечен; така бива винаги, когато сам владетелят застане начело на бунт в собственото си царство. Наспроти трите нощи, в които не бе спал, Светослав ги посрещна бодър и свеж, без външни признаци на умора. Надникнаха на масата му. Там, между два свещника, бе разгънат пергамент с доста подробен чертеж на някаква крепост. От драските върху него проличаваше, че царят съставяше план за превземането й.

— Вести от царството, господство ти — заговори за двамата Илийца. — Шишман е приел повелението ти и праща цялата си войска с обози храна на обучение в Ловеч.

Царят не скри радостта си от това съобщение. Очите му засияха, една от тъй редките усмивки цъфна на устните му. Не беше малко: Шишман, бъдинският владетел, чиято сила може би превишаваше и Елтимировата, доброволно признаваше върховенството на централната власт!

— Умен е Шишман, умен! — потри ръце Светослав. — Той си е направил сметката, че е по-разумно да признае върховенството ми над войската и да запази самостоятелност над земите и отроците си, нежели в една братоубийствена война да загуби и войската, и земите, и всичко. И да не мислите, че го е сторил от обич към мене? Не, Шишман е действувал за собствена изгода, но същевременно и за моя. Защото една война с него би изтощила дотолкова силите ми, че после трудно бих се справил с другите вътрешни врагове, да не говорим за Византия.

— И още една неочаквана вест, господарю — продължи Илийца. — Знаеш ли кой пръв е признал правилността на решението ти и е поставил изцяло под твоя заповед войските си? Белота, Овечкият болярин.

— Виж ти! — приятно се изненада царят. — Това наистина не очаквах. Излиза, че Белота хубавичко е размислил през заточението си в своята скалиста крепост и е извлякъл добри поуки. Ще го изпитаме още малко и ако покаже и занапред същия здрав разум, ще го възвърна в синклита. Аз давам повече вяра на един осъзнал се грешник, отколкото на светец, който нивга не е грешил.

Както вече знаем, Белота беше един от четиримата боляри, наказани за отказа им да участвуват в заговора срещу Чака и татарите.

— Но друг от татаролюбците не е тъй разумен — обади се Диман. — Яков. Затворил се в кулата на Овчага и казал, че не признава нищо и никого. „Светослав е юнак само на думи — така говорел Яков. — Ако иска да бъде и на дело, нека заповяда в Овчага.“ Също и Ратен във Върбица. И той решил да не признава ни цар, ни бог.

— Толкова по-добре — без лицемерие се зарадва Светослав. — Ще ми дадат възможност да покажа на всички, че обещанията ми не са празна дума. — После измърмори сърдито: — Глупаци! Шишман, дето има сила на две дузини Ратеновци, не смее да мръдне, пък те…

— Господарю — примоли се Диман, — разреши ми аз да водя похода срещу Върбица и Овчага. Кълна се, след една неделя ще получиш вест, че Ратен и Яков са се преселили при дедите си. — Той се усмихна многозначително. — Аз имам опит в превземане на болярски кули, господарю.

Светослав и Илийца също се засмяха. Разбраха го: Диман намекваше за времето, когато под стяга на Ивайло бе громил боляри и болярски замъци из Подунавието.

— Да бъде — съгласи се царят. — Иди и свърши бързо. А ти, Илийца, разпрати вест на другите, подчинилите се, да проводят войските си в определените места. Ако ще работим, да работим и да не се потриваме.

Той може би имаше намерение да продължи, но влизането на един десетник от дворцовата стража го прекъсна.

— Господарю — каза воинът, — един божек иска да те види.

— Кажи да му дадат милостиня и го заведете в готварницата да се наяде — отговори царят. — Сега не ми е до божеци…

— Нито пари иска, нито храна, господарю. И настоя да ти покажа този пръстен.

— Доведи го! — заповяда Светослав. Той позна пръстена; дълги години го бе гледал върху палеца на сестра си Ана.

И божекът дойде. Невероятно дрипав и мръсен, но с умно лице и хитри очи, той беше един от онези тайни пратеници, които сновяха между Светославовия дворец и дома на Михаил Кутрул в Цариград.

— Говори — каза царят. — Нямам тайни от тези хора.

Новините, които донесе божекът, бяха наистина важни: деспотът Михаил Кутрул се бе поддал на Анините внушения и вече бе спечелил за заговора неколцина влиятелни цариградски велможи. Ала Ана съобщаваше още, че парите на деспота не стигали, за да купува верността и подкрепата и на други.

— Добре — рече царят, след като го изслуша. — Почини си два-три дни, а сетне — отново към Цариград. Ще занесеш на сестра ми два кантара злато^[1]. Ще се видим пак и ще поговорим и за други неща. Може би ще имам още няколко поръчки за тебе.

Когато пратеникът се оттегли, Илийца запита:

— Наистина ли ще пратиш толкова злато в Цариград, господство ти?

— Разбира се. Аз продължавам да не вярвам твърде в качествата на моя мил зет, но погледнеш, че съм се излъгал. Така или иначе опитът си струва парите. Златото има цена само тогава, когато се харчи.

— Но сигурен ли си в човека? — рече на свой ред Диман, напълно поразен от размера на сумата.

Светослав се забави. А когато отговори, той явно претегляше всяка своя дума:

— Под дрипите, които видяхте, беше човек, за когото не два, а двеста кантара злато са нищо. Верен ми е и не би продал верността си за всичкото злато на света. Такива люде имам десетина. И ако рискуват живота си, ако търпят глад, студ и нищета, то не е за някаква си плата, а от дълг и преданост.

Илийца и Диман го изгледаха смаяни. Светослав беше казал на божека, че няма тайни от тях. Но те за пръв път научаваха, че царят разполага с такава тайна служба.

 

 

Диман изпълни обещанието си. След десет дни в Търновград пристигна негов гончия, който донесе, че Върбица и Овчага са преминали под властта на царя. За съдбата на Ратен и Яков не каза нищо и това само по себе си беше твърде многозначително.