Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Цончо Родев. Светослав Тертер
Редактор: Петър Бутев
Художник: Георги Недялков
Худ. редактор: Петър Кръстев
Техн. редактор: Йорданка Кирилова
Коректор: Вера Кожухарова
Държавно военно издателство, 1971
Печатница на Държавно военно издателство
История
- —Добавяне
2
Дългото предисловие на царя не измами никого в синклита. Болярите си даваха сметка, че са събрани тук не за да слушат делничните дела на царството и че не за тях, дребните катадневни въпроси, Светослав за трети път във вече двегодишното си царуване се явяваше с багреница, скиптър и корона. Усещаха това болярите. И не се мамеха.
— Далеч по-лошо е положението във войската — поде отново царят. — Нека не се лъжем, войската ни е малочислена и слаба. Ама ще кажете — слаба е не от днес и не от вчера. Вярно, така е. Дори великият Иван-Асен, царство му небесно, не можа да събере достатъчно бранна сила преди Клокотница и въпреки наемния кумански отряд пак отстъпваше два или три пъти на Теодор Комнин. Същата България, която даваше на Крума и Симеона до сто хиляди железни мъже, сега с мъка отделя пет хиляди. И то гърчави слабаци и разни хилави отрепки, които на всичко отгоре не знаят от коя страна се хваща мечът. Защо е така, боляри и сановници? По-малко деца ли ражда българската майка или ражда негодни синове и уроди? Коя е тази злокобна причина, която за едно столетие сведе могъщата държава на Асеневците, поставяла неведнъж Византия и латинците на колене, до жалко и беззащитно подобие на самата себе си?
Светослав прекъсна за малко и тежкият му обвиняващ поглед обходи редицата на болярите, застанали прави пред него. В престолната зала легна оглушителна тишина, пълна с напрежение.
— Нека да си отговорим честно — продължи твърдо царят. — Причината е в нас, които сме се събрали тук. И в другите знатни люде, пренебрегнали моята покана и останали в земите си. Причината е и в самата същност на реда, установил се някак си в царството през това столетие. Могъществото на някогашна България е произлизало от нейното единство. Цар, боляри и народ са живеели с една грижа — сигурността и благоденствието на родината. И когато е прозвучавал зовът на бранната тръба, всички — от владетеля до последния отрок — са тръгвали като един, за да заемат своето място под пряпорците.
— Вярно е! — полугласно се обади Илийца и засука белите къдели на мустаците си. Явно, той си припомняше Ивайловото време.
— Сега, уви, е друго. Там, където имаше единна войска под повелението на царя, днес има само отделни отряди под разпоредбата на местните боляри и владалци. Е, да кажем, че това само по себе си не е гибелно. Не би било гибелно то, ако владалците живееха с нявгашната грижа за отечеството, ако по прежному се чувствуваха служители и представители на царя. Нека не заобикаляме нещата и да говорим откровено: това го няма днес. Днес боляринът, когато е в земите си, не се смята зависим от никого и не мисли за нищо друго освен за себе си и за своето благополучие. Той не обучава в бранното изкуство младите воини или ги обучава отгоре-отгоре. И защо? За да не лиши за месец или два земите си от най-здравите ръце, да не намали дохода и богатството си. Изпрати ли царят вест, че се е задала опасност отвън, същият този болярин или изпраща най-слабите си и негодни люде за войската, или изобщо не праща. Не пращат люде и манастирите, които моите христолюбиви предшественици обогатиха с безброй села. Ето, боляри и знатни сановници, къде е коренът на злото. Ето първопричината, която превърна могъщия някога кораб на България в тресчица, подмятана насам-натам по волята на вълните.
Нервен шепот премина по редицата на болярите. Най-сетне те бяха усетили накъде клоняха думите на царя, бяха прозрели неизгодите, които тези думи вещаеха на всеки един от тях, и сега — уплашени и недоволни — загрижено очакваха продължението. Ако не се брояха телохранителите покрай стените, може би единствените спокойни хора в залата бяха царят, логотетът Илийца и протостраторът Диман.
Като почака шумът да заглъхне, Светослав отново извиси глас:
— И така, слушайте моята повеля. Нека скорописците и нотариите да я скрепят върху бомбицина и разможена многократно, да я разпратят навред в царството, за да стигне тя до всеки велик или малък болярин, до всеки висш или дребен служител, до всеки технитар, купец, бащинник или отрок. От днес аз, Тодор-Светослав, български цар и самодържец, възвръщам стародавния ред в царството. В българската земя ще има един владетел и този владетел ще бъда аз. Болярите и владалците ще запазят всички свои предишни почести, ала ще бъдат мои представители и служители в царството ми. Ще запазят и земите, но не и войските. Войската ще бъде една и ще служи на царството. Повелявам всички мъже в царството — и преди всичко най-силните и най-достойните — да бъдат обучени в бранните умения, навред по един и същ начин, а болярите, дуковете и катепаните да се погрижат за всички тях да има готово въоръжение и запаси от храни като за три месеца поход или обсада. Върховен начелник на войската ще бъда аз. За начелници и предводители на полковете и дружините оставям, както е било досега, болярите. Ала проличи ли в обучението или в битката, че някой начелник е некадърен, нехаен или не заляга за собствената си подготовка, полкът или дружината ще бъдат отнети от ръцете му и дадени на друг, доказал старание и пълководчески усет. Има нещо и за тебе, твое светейшество — обърна се той към патриарха. — Моето повеление ще се разпростре и върху земите, подчинени на манастирите и лично на патриаршията. Тъй като на божите служители не подобава да предвождат войска в бой и да водят бранно обучение, ще изпратя в подвластните на църквата земи опитни бранници, които ще подготвят и ще стоят начело на воините. — Царят отново обхвана цялата група. — И накрая: които от болярите и владалците не се подчинят на волята ми, ще бъдат съдени и осъдени по закон, замъците и кулите им ще бъдат сринати, а земите и людете им ще се предадат в подвластие направо на царя. — С някаква коравосърдечна радост Светослав се наслади от резултата на думите си и после попита: — Някой да не е разбрал нещо?
Още зашеметени, болярите не бързаха да проговорят. И неочаквано се обади старият Гневота, иначе най-мълчаливият:
— За всички български земи ли се отнася твоята повеля, царство ти?
— За всички. Когато се гради единство, няма изключения.
— Значи, и за Крънското деспотство?
Целият синклит разбра подмятането на болярина. Разбра го и Светослав. Той изгледа продължително Елтимира и в очите му се четеше укор. „Казвах ли ти? — говореха те. — Ето отровния плод на роднинското снизхождение! По алчност и себелюбие ти не се различаваш от който и да е друг, а аз трябва да те щадя и щадейки те, сам да поставям пръти в колелата на кочията си.“ После спокойно срещна погледа на Гневота и отговори с отпреди подготвените си думи:
— Крънското деспотство е земя на моя род и то по самата си същност е подвластно на мое величество. Аз го управлявам чрез чичо си, деспот Елтимира.
Знаеше, че не казва истината и мислено се проклинаше за това. Но знаеше също, че на този хитро съчинен отговор никой не ще може да възрази. Така и стана.
— Как „всички български земи“, царство ти! — неповярвал на ушите си възропта протоиракарият Захари. — Мигар искаш да кажеш, че смяташ да посегнеш и на нашата, на великите боляри, власт и на нашите земи?
— Разбира се — някак лековато обясни Светослав. — Дори ви поставям на първо място. Защото вие сте най-богатите в царството и притежавате най-много земи и люде. Пък и трябва да давате пример…
— Глумиш се с неща, които не търпят глуми и хлевоустия — не се предаваше Захари. — В името на България и на осветения от столетията ред аз смятам повелята ти за гибелна и не мога да се съглася с нея.
— Има ли и други, които да споделят несъгласието на протоиракария? — все така безгрижно попита царят.
Единственият, който се обади в подкрепа на Захари, беше бившият логотет и настоящ епикерний Зубислав:
— Има, господство ти. И аз осъждам повелята ти и настоявам да я отмениш.
Грешка, много голяма грешка извърши старият царедворец, решил и той веднъж през живота си да покаже смелост. Зубислав невям живееше още със спомена за халтавото време при Георги Тертер и Смилец и някак си забравяше, че сега на престола е Светослав. Голяма грешка беше тази ненавременна смелост и той скъпо заплати за нея.
— Много добре — кимна царят. — Благодаря и на двама ви. Защото ми давате възможност да покажа на всички как ще се заплаща неподчинението на волята ми. А иначе — какво да кажа? — не се учудвам, че именно вие противостоите на повика ми за единство. От боляри, които искат и приемат плата, за да подкрепят избавлението от унизителното татарско иго, друго не можеше да се очаква. — Светослав възвърна сериозността си и тържествено издигна скиптъра.
— С властта, която бог и короната на Асеневците ми дават — произнесе той със злокобна твърдост, — аз отнемам почетните титли и болярските звания на Зубислав и Захари и ги осъждам на доживотна тъмница. Именията им да се поставят под мое владение, като протовестиарият назначи способни люде, които да ги управляват от мое име. Отведете ги.
Двамата злополучни боляри не успяха да произнесат дума. Драгоил и неколцина от телохранителите, предварително подготвени, ги грабнаха, поставиха железни халки на китките им и ги поведоха към тъмницата.
Царят направи знак, че разпуща синклита.
Рад, севастократорът, отмести поглед и каза глухо:
— Моля те и ти да ме разбереш, господарю. Не жаля нито за власт, нито за богатство. Всичко, каквото имам и занапред ще бъде твое. Ала аз не мога да се съглася да стана съучастник в разрухата на отечеството. Не мога! Обичам те, но угризенията са по-силни от обичта ми.
— Защо мислиш, че утрешният ден носи разруха на отечеството?
— Защото ти посягаш на реда, установен от самата природа на нещата. Болярите не са просто властители и владалци; те са опора и на престола, и на царството. Така е навсякъде по света. Същият ред е във Византия. Още по-ясен е той при франките. Навред… Като смазваш болярите, ти сечеш, клона, върху който седиш. А страшното е там, че — веднъж пресякъл клона — няма да се провалиш сам, а ще повлечеш със себе си и царството.
Този разговор се водеше един час след синклита в работната стая на царя. Потърсил го бе Рад и сега, макар и с известна гузност в гласа, не скриваше пред Светослав горчивите си мисли.
— Нищо, нищичко не си разбрал ти, Рад — с искрена тъга каза царят. — Заслепен си от примерите на Византия и франките, въздигаш техния ред до религия, а не виждаш полезното и вредното в собствената ни страна. Не сека аз клона, Рад, а скубя плевелите. За да не задушават те здравите кълнове, та нивата ни да израсте буйна и богата… както е било в стародавни времена.
— Всеки ден ще моля бога, господарю, да съм сгрешил, а ти наистина да си бил прав.
— Какво си намислил да правиш?
— Ще се оттегля в кулата си в Девина и оттам ще изпълнявам повеленията ти. Аз съм вече много стар и уморен, за да тичам наравно с воините, но ще поискам от Диман един опитен войвода, който да ме отмени в обучението и предводителството на моите бранници.
— Не ме изоставяй, Рад! Какво да направя, за да измениш решението си?
— Не прави нищо, господство ти. Следвай пътя, който си избрал, но… не искай от мене да те придружавам в него наспроти разума си. И пак ти повтарям: ще бъда щастлив, ако бъдните дни покажат, че не ти, а аз съм грешил.
Царят полека стана. Изправи се и боляринът. Светослав го притисна до гърдите си и в тази прегръдка имаше повече болка, нежели разчувствуване. А когато остана сам, той се стовари пак на стола, захлупи лице върху масата и дълги часове остана така неподвижен.
Сам със себе си…