Цончо Родев
Светослав Тертер (17)

6

Подгонен от безпокойството, севастократор Рад се върна от Византия по-рано, отколкото го очакваха. Уговорили се бяха да остане в Цариград до лятото на година 1301-ва, а той се прибра още по сняг.

Тревогата му не произлизаше нито от брака на Ана, нито от зетя на Светослав — деспот Михаил Кутрул. (Женитбата бе минала тържествено, но все пак не като царска; за Михаил Кутрул севастократорът предпазливо каза, че „не е лош човек, но иначе не изглежда да е с особени дарования“.) Друго бе принудило Рад да яхне коня преждевременно. От юг, откъм Тесалоника, срещу царството се насочваше военна опасност и боляринът основателно бе сметнал, че е длъжен навреме да предупреди за нея своите в Търновград.

— Войска около три хиляди души, царство ти — доложи той, — и все отлично въоръжени. След като Михаил Тих се провали, сега начело е друг предател, домогващ се за престола. Радослав.

Преди да бъде въздигнат с татарска помощ на престола, Смилец бе виден болярин и полусамостоятелен владетел на крупно имение в западното Средногорие. Сроден с византийския императорски двор (каза се, че жена му Елена бе дъщеря на севастократор Константин и племенница на Андроник), спечелил благоволението на Ногай с унизително раболепие и подкрепян от престарелия Йоаким, Смилец украси главата си с короната на Асеневците… за да запише името си като един от най-жалките български царе за всички времена. В своето гибелно за България царуване той бе подпомаган от братята си Радослав и Войсил. Когато в 1298 година Смилец умря, без да остави преки мъжки наследници, вдовицата му не прояви охота да предостави престола на Радослав, а — както вече знаем — започна да играе собствена игра. При идването на татарите и Светослав Елена намери убежище в Крън, а Радослав и Войсил — във Византия. Сега Радослав се готвеше да потърси „правата си“ със сила.

— Каква е войската на Радослав? — попита спокойно царят.

— Малко българи, които братята са увлекли със себе си при бягството, а останалите — ромеи.

— Не поговори ли в Цариград за този подготвян поход?

— Говорих. И не с друг, а със самия Андроник. Измива си ръцете, царство ти. Не е ромейска войска, казва, а българска; ромеите в нея не идвали по заповед на императора, а като наемници на Радослав.

— Чудесно! — доволно потри ръце Светослав.

— За какво се радваш, господарю? — обади се Диман.

— Щом Андроник си измива ръцете, ние ще посрещнем Радослава така горещо, както заслужава. И както не можехме да посрещнем синчето на Константин и Мария. Ще го бием, та чак в цариградските палати ще се задавят от пушилката.

Внезапна скръб помрачи веселостта на царя. Той каза горестно: — Ех, как би възсиял дядо Гръд!…

Едва сега Рад забеляза отсъствието на Гръд. И запита:

— Къде е той? Да не би…

— Не, не е починал — тъжно обясни Светослав. — Отстрани се от делата на царството и се оттегли в имението си. — Той въздъхна тежко. — Не ме разбра дядо Гръд, не ме разбра…

 

 

— Е, какво, чичо, ще воюваме ли?

— Питаш ме така, сякаш зависи от мене. — Елтимир сви устни и захапа мустака си. — Не го ли реши сам, без да се допиташ до някого, още сутринта?

Този разговор се водеше вечерта след завръщането на Рад. Светослав бе повикал деспота да поговорят без свидетели и това за Елтимир бе достатъчно основание, за да очаква неприятности.

— Правилно си ме разбрал, чичо — не го пощади царят. — Войната реших аз, а главната й тежест ще падне върху тебе.

— Какво означава „главната й тежест“?

— Означава, че с Радослав ще се справи войската на Крънското деспотство. Аз ще те подпомогна само с хиляда души конница.

— Ти си луд! — възмути се Елтимир. — Или съзнателно дириш гибелта си! Защо да не вдигнем цялата войска на царството? Какво ще спечелим, ако противопоставим на Радослава воини, колкото неговите?

— Не колкото неговите, чичо. Ти ще извадиш не две, а пет хиляди души. С хилядата, които ти обещах, стават шест хиляди. Два пъти повече от Радославовите.

— А защо да бъдем два, а не пет пъти повече?

— Защото Радослав не го заслужава. И защото с този поход Византия преследва по-далечна цел — да узнае силата, да разучи слабостите ни. С нашите шест хиляди души ние ще смажем Радослав, а цариградските хитреци ще останат с пръст в устата. Понеже ще съберат сведения за бранната мощ не на царството, а само на Крънската хора.

Елтимир така ожесточено дъвчеше мустака си, че рискуваше да остане без него.

— А ако откажа? — рече той. — Ако ти напомня онова обещание, което ми даде в дома на Илийца преди свалянето на Чака, и откажа?

— За тебе няма избор — безучастно сви рамене Светослав. — Пътят на твоя роднина (нали чрез жена си ти се падаш нещо като племенник на Радослав?) неизбежно ще мине през Крън. Не извадиш ли войска да се защитиш, Радослав ще унищожи земята ти и няма да остави камък върху камък от двореца и кулата ти. Какво излиза? Че щеш или не щеш, трябва да воюваш. Въпросът е дали да имаш моите хиляда конника или да ги нямаш. Ето, това е всичко.

— Искаш да кажеш, че ако аз не събера тези пет хиляди души, ти няма да вдигнеш войската на царството, за да защитиш Крънската хора?

— Ти си бил удивително прозорлив човек, чичо. За втори път днес те похвалвам, че правилно си ме разбрал. Да, ако ти не събереш войската, аз ще се позова на обещанието си и ще те оставя сам да се оправяш. Другояче казано, ще оставя Радослав да прегази деспотството и едва после ще го разгромя.

— И какво би спечелил от разоряването на земите ми?

— Само това, че без моя намеса ще отпаднеш като сила. Ще рече, Радослав ще ме избави от обещанието, което ти дадох някога у Илийца.

— Толкова ли ти тежи?

— Днес още не, но утре ще ми тежи. Няма да крия от тебе, чичо. Сега аз все още разплащам стари сметки. Патриархът, онази продажна болярска паплач, Михаил, Радослав — всичко това са стари дългове. Едва като ги разчистя, ще мога да поема онзи път, които искам да следвам.

— И какъв е този път, ако не е тайна?

— Пътят на единството. Опитай се да ми отговориш: как е станало тъй, че някога Симеон е можел да събира стохилядна войска под пряпореца си, а днес ние с тебе се пазарим за пет хиляди? — Царят помълча, после си отговори сам: — Симеон е бил онова, което съм и аз: „в Христа бога цар и самодържец“. Цялата работа е там, че той е бил самодържец на дело, а аз само на думи.

— Искаш да кажеш, че ще дръзнеш да посегнеш на болярите?

— Не прозорлив, а истински ясновидец си бил ти, чичо! — насмешливо го похвали Светослав. — Представи си, точно такова дръзновение имам наум. — Той отново стана сериозен. — Рано или късно аз ще потърся сметка от Византия за българските земи, които е заграбила. За да мога да й потърся сметка, мене ми трябва сила. Силата е у болярите. Отговорът на задачата е ясен: желая ли да имам успех, трябва да отнема силата на болярите и да я съсредоточа в собствените си ръце. И ще го направя! Ще извървя стръмния път към единството, за да стигна до правдата на меча. Ето тогава, чичо, когато ще изграждам единството, обещанието ми към тебе ще ми тежи. Ще бъде някак неудобно, знаеш: посяга на всички, само своя роднина щади. Та затова казвам, че няма да се разсърдя, ако Радослав разори деспотството и те доведе до просяшка тояга. Без да го съзнава, той ще ми стори услуга.

Ситни капчици пот оросиха челото на Елтимира. Червенина и смъртна бледост се сменяха бързо-бързо върху лицето му.

— Ти си жесток човек, Светославе. — От устата му излизаше не глас, а скрибуцане. — Жесток и безсърдечен. За тебе няма нищо свято. Ни бог, ни клетва, ни роднинство, нищо. Разбирам защо дядо Гръд… А само дядо Гръд ли е? Дори собствената ти жена се ужасява от тебе.

Светослав се насили да не издаде, че последните думи на деспота го бяха уязвили. И продължи спокойно:

— Та да се върнем на въпроса, чичо. Ще събереш ли крънската войска или не? Какво избираш: разорението или общата борба?

Елтимир се надигна, олюля се и потърси опора о масата.

— Ще събера войската — изговори той с мъка и излезе от стаята. Но след малко се върна и попита от вратата: — Защо ми разказа по-далечните си планове, Светославе? Тази откровеност не подхожда нито на характера, нито на отношението ти към мене.

Светослав се разсмя. Беше весел смях на момче, гордо с извършената пакост.

— Защото — знаеш плановете ми или не — ти не можеш нито да ги измениш, нито да ги осуетиш, драги чичо.