Цончо Родев
Светослав Тертер (15)

4

Настъпи пролетта на годината от Христа 1300-а и Търновград, отърсил снагата си от снеговете, ухаеше на люляци и млади кълнове.

След първоначалните трусове, съпроводили възцаряването на Светослав, в царството владееше спокойствие. И може би само царят не се мамеше — знаеше той, че бремето на властта продължава да тегне върху него и че зад лъжливото спокойствие го дебнеха нови изпитания…

 

 

Макар и развенчана като царица, Елена, вдовицата на Смилец, бе запазила в отношенията си със своя зет Елтимир нещо властно и наставническо, с което той отдавна се бе примирил. Нему липсваха сила и охота да се пребори срещу тази хитра и упорита жена, която по възраст спокойно би могла да му бъде дъщеря.

В тази пролетна утрин Елена прекоси многобройните стаи и ходници на крънския му замък и без предупреждение влезе в покойнината на деспота. Завари го замислен и смръщен да хапе белия си мустак — при него сигурен белег на нерешителност и колебание. Жената го погледа няколко секунди, после спокойно прекрачи и седна срещу него.

— Изглеждаш разтревожен, Елтимире. — В думите й всъщност имаше въпрос. И деспотът го разбра.

— Така е — отговори той. — На разсъмване получих важна вест.

Това не беше ново за Елена. Тя бе видяла идването на изкаляния до ушите гончия, а после онези слуги, чиято преданост тя купуваше с щедри подаръци, й бяха донесли, че след разговора с него боляринът останал в стаята си и имал изглед на твърде загрижен. Именно желанието да узнае донесените вести бяха довели тук бившата царица.

— Нещо в Търновград ли? Да не би твоят налудничав племенник отново да се е подлютил?

— Този път него ще подлютят. — Елтимир поклати глава отрицателно. — Вестта дойде откъм Сливен. Михаил Тих си прикачил името Асен и преминал границата на царството начело на двехилядна ромейска войска. Види се — тръгнал е да завладява търновградския престол.

Елена замълча. Неочакваната вест я бе сварила неподготвена.

… След кратките царувания на Коломан І Асен, Михаил ІІ Асен и Коломан ІІ (и тримата загинаха от насилствена смърт), нямаше други преки мъжки потомци на Асеневците и болярите избраха за цар един от средата си — Константин Тих. Новият цар се наложи във вътрешната война срещу своя съперник Мицо, който, победен, намери убежище във Византия. За да укрепи положението си, Константин се разведе и се ожени за Ирина, епирска принцеса, която се падаше внучка на Иван-Асен. Съмнителната полза от този брак беше, че царят — това правиха и много други след него — измени името си на Константин-Асен; сигурната полза беше на историята — тя още веднъж доказа, че не името прави човека и владетеля…

През 1268 година — единадесетата година от царуването на Константин — Ирина умря и царят сключи нов политически брак, този път с извоювалата си грозна слава Мария, племенница на император Михаил Палеолог. Рожба на този брак беше Михаил. По-късно, когато некадърният Константин Тих загина в битка срещу Ивайло, властолюбивата византийка предложи ръката и леглото си на убиеца на своя мъж и като съпруга на Ивайло продължи да царува. Но не за дълго — Михаил Палеолог поведе яростна борба срещу българския селски цар и между другото даде името Асен на Мицовия син Иван, ожени го за една от многобройните си дъщери и с византийска войска го възкачи на престола в Царевец. Мария (разправяха, че била бременна от Ивайло) и синчето й Михаил бяха отведени под стража във Византия. Но и на хилавия Иван-Асен ІІІ не му провървя: болярите не се примириха с него, пък и Ивайло, който по същото време воюваше срещу татари и ромеи в Подунавието, беше още голяма заплаха, та синът на Мицо една нощ окраде царската хазна, взе жена си и тихомълком се измъкна от престолнината на път за Византия — обетованата земя за всички предатели. На негово място болярите избраха Георги Тертер, бащата на Светослав.

Сега император Андроник бе решил да повтори играта на своя баща. Редът да бъде провъзгласен за „Асен“ този път беше на Михаил, сина на Константин Тих и Мария.

— За какво се влачи тук изтърсакът на Константин? — попита Елена.

— Нали ти казах — сопна се Елтимир. — За престола в Търновград.

— А ти? Какво смяташ да предприемеш ти?

— Ако знаех какво да предприема, нямаше да седя тук и да гриза мустаците си — сърдито отговори деспотът. — Ако Михаил успее да пръждоса Светослава, той сетне ще си спомни кои са го подпомогнали. Но ако не успее… Вече видяхме как Светослав се разправя с враговете си.

Както обикновено, Елтимир правеше сметката на дребно — дребнички игри и дребнички хитрувания за дребнички ползи. За разлика от него Елена гледаше по-далеч и по-широко. Безмерно честолюбива — в това отношение тя по нищо не отстъпваше на своята роднина и предшественица Мария, — Елена не се бе отказала от стремежа си да властвува над България; лично или в най-лошия случай като майка на царицата и тъща на един слабохарактерен цар като Елтимир. И докато тя не губеше надежда да разчисти от пътя си Светослав (този дързък младеж, който нехаеше за мнението на могъщата Византия, а на всичко отгоре веднага настрои и болярите срещу себе си), в идването на Михаил Тих, подкрепян от ромейския император, видя заплаха за себе си и кроежите си.

— Глупаво е да се колебаеш — каза тя с убедителност, която твърде напомняше заповед. — Вече можем да поръчаме парастас за упокоение душата на поредния Асен. Онзи, племенникът ти, завчас ще му превие врата. И пак ще изправи някого на Лобната скала.

В погледа на Елтимир Тертер трепна страх. Той попита отпаднало:

— Какво ще ме посъветваш да направя?

— Да се метнеш веднага на коня и право в Търновград. Нека ти, загриженият роднина, пръв да предупредиш за пришълеца. Пък ако е нужно, предложи и цялата си войска в подкрепа на Светослава.

Поговориха още малко: не спориха, а само се доуточняваха. И един час по-късно Елтимир потегли за Търновград с разкошната си кочия с два впряга врани коне. Деспотът се чувствуваше достатъчно млад, за да бъде мъж на шестнайсетгодишната дъщеря на Смилец и Елена, но иначе отдавна бе започнал да предпочита меките седалки на кочията пред твърдото седло…

 

 

Елтимир застана на вратата и с един поглед обхвана просторната тронна зала. Както бе очаквал, в нея се намираха Светослав, логотетът Илийца, дядо Гръд, протостраторът Диман и Рад.

— Светославе, опасност! — провикна се драматично деспотът; той негласно си бе извоювал правото да зове царя по име.

— Какво се е случило? — смръщи вежди Светослав.

— Византия изпраща друг цар за българския престол. Михаил, сина на Константин Тих и Мария. Зад него крачи ромейска войска.

Диман и Илийца неволно посегнаха към дръжките на мечовете.

— Колко? — късо запита царят.

— Две хиляди. Такава вест получих от катепана на Сливен.

Залата се огласи от няколко въздишки на облекчение. Лицата се смекчиха, ръцете отпуснаха оръжията.

— Ще ги смажем като дървеници — изрази общото мнение Илийца.

— Господарю — изпъчи се Диман, — позволи ми аз да се разправя с неканените гости. Ще вдигна войската, ще причакам ромейското чучело в някой проход на Веригава и…

Неочаквано за всички Светослав поклати отрицателно глава.

— Не, няма да воюваме — произнесе той спокойно.

— Как няма да воюваме? — не се стърпя дядо Гръд. — Мигар ще оставим Андроник да се разпорежда в царството ни?

— Пък и защо да не воюваме? — подкрепи го Илийца. — Отколе не сме давали урок на Византия. Още от времето на Мурин и Априн.^[1] Старият Хем е зажъднял за ромейска кръв.

— Няма да воюваме — повтори твърдо Светослав. — Не от страх — аз зная по-добре от вас колко лесно нашата войска може да смачка пришълците. Не и от нежелание — кой цар не би желал да украси главата си с венец на победител?

— Но тогава защо, господарю?

— Защото не трябва да дразним Византия, Димане. Още не! — Царят подчерта думата „още“. — Шест десетилетия, от смъртта на великия Иван-Асен до днес, Византия като чакал е късала и поглъщала живи части от татковината ни. Отлично зная, че можем да си възвърнем ограбеното само със силата на оръжието. Знам го и двайсет години съм се готвил за времето, когато ще настъпи правдата на меча. Но за това време е още рано. Дългото боледуване иска дълго оздравяване. Не сме готови и трябва да чакаме.

— Не те разбирам, царство ти — обади се дядо Гръд.

— Ще ти обясня. Византийската войска с Михаил не идва като нашественик. И Михаил не е натрапник. Доколкото съм чувал, Михаил е бил поканен от неколцина търновградски боляри по време на безцарствието.

Настана кратко, напрегнато мълчание. После Рад прекрачи напред.

— Вярно е, господарю. И аз бях един от онези, които повикахме Михаила. Няма да се оправдавам, но ще кажа само това: ние не можехме да предполагаме, че ти, след толкова преживени огорчения, си запазил в сърцето си тъй чиста обич към България, а се страхувахме от Смилецовата вдовица, която се разпореждаше с царството като със своя бащиния. И като поканихме Михаила, ние всъщност избирахме по-малката от двете злини.

— Твоята доблест ти прави чест — похвали го искрено Светослав и никога повече не подхвана тази тема. — Вече разбираш ли, дядо Гръд? Ромеите са поканени. Ако сега ги посрещнем с оръжие, Византия ще има основание да се покаже засегната. И да ни отговори с унищожителна война. А ние още — той отново подчерта това „още“ — не сме готови за война.

— И какво? — пак подхвърли Диман. — Ще им отворим портите на Царевец и ще ги посрещнем с хляб и сол?

— Ще ги предизвикаме да се разкаят. Да се разложат от само себе си. За половината работа разчитам на тебе, Димане. Ще вземеш пет стотици войска, не повече. И с нея ще подмамиш ромеите из клисурите на Веригава. Нито веднъж няма да дадеш сражение, а ще ги разкарваш нагоре-надолу, като предварително ще се погрижваш да не могат да намират храна по пътя си. Като поизпосталеят и като им се поизранят петите, невям войнствеността им ще се изпари. Няма защо да те уча — ти си бил с Ивайло, помниш как преди двайсет години той водеше за носа Михаил Глава Тарханиот и как после пред стените на Дръстър превърна войската му на ледени шушулки.

— А другата половина от работата, Светославе? — попита Елтимир.

— За нея май най-подходящ е дядо Гръд. Ще си подбере десетина отракани момчета, които добре говорят гръцки, и с тях ще тръгне подир ромеите. Някоя и друга перпера в лапата на ромееца може да го накара да изостави победоносна войска, камо ли лутаща се на вятъра из пущинаците. Знам, че хазната е още празна. Златото ще дам аз.

— Моля да ме освободиш от това задължение, царство ти — след късо мълчание каза дядо Гръд. — Може да си прав в разсъжденията си (това ще покаже бъдещето), но аз не ги споделям. Не е разумно да възлагаш важна задача на човек, който предварително е разколебан в нея.

Думите на болярина оставиха мрачно впечатление сред присъствуващите. Мнозина извърнаха към царя очи, пълни с тревожно очакване. Светослав се задоволи да каже тихо:

— Признавам, не очаквах такъв отговор. Но… и тебе поздравявам за доблестта, дядо Гръд.

— Възложи задачата на мене, господарю — изстъпи се Рад. — Заклевам се, че ще я изпълня с чест. Няма защо да крия: аз искам да поправя злото, което — макар и неволно — сам съм причинил.

Царят мълчаливо даде съгласието си.

 

 

Както му беше обичаят, деспот Елтимир нервно дъвчеше мустак и слушаше. Случайно или не съвсем случайно той и дядо Гръд се бяха отбили привечер в дома на Илийца и сега тримата седяха под лозата на двора, пийваха от преславското винце на домакина и си приказваха.

— Казах му го право в очите, а сега го повтарям — редеше Гръд. — Има нещо нередно в Светославовите постъпки. Той уби зет си, след като му бе дал свята клетва да запази живота му, не се поколеба да се разправи с нечувана жестокост и с патриарха. А сега, когато в царството е нахлул явен враг и никой — нито людете, нито господ — не би ни упрекнал, ако го смачкаме, Светослав обръща другия край, миро и елей потича от устата и ръцете му. Защо?

— Ти по-добре не споменавай дъртака Йоаким — изсумтя Илийца. — Той си заслужаваше своята участ.

— Мигар беше направил нещо по-лошо от хлапето на онази кучка Мария? Че да не би византийското иго да е по-леко от татарското?

— Аз му вярвам. — Илийца уж кротко отпусна пестник на масата, но стаканите подскочиха. — Вярвам му! Има неща, които не разбирам напълно, но зная, че Светослав ги прави за доброто на България, и му вярвам.

Илийца казваше истината, но не цялата истина. И може би точно поради това чувствуваше нужда да подкрепи думите си с хлопане по масата. Той действително одобряваше Светославовата разправа с разюзданите боляри и инстинктивно (защото иначе не я разбираше) долавяше мъдростта на неговото решение по отношение на пришълеца Михаил. Но логотетът умишлено премълча случая с Чака. Защото тогава Светослав извърши клетвонарушение, а честността беше онази добродетел, която Илийца поставяше над всичко. Заради доброто на отечеството той в онези дни бе премълчал мнението си, не изрече нито защита на татарина, нито обвинение срещу Светослав, но горчивината и разочарованието останаха да кървят в сърцето му.

— Много си станал отстъпчив — подхвърли Елтимир.

— Ти, човек, видял и патил, не разбираш нещата, пък вярваш на него, младежа.

— Изглежда, истинна е приказката, че човек се учи от неволята. А кой е изтеглил повече неволя от Светослав? Свалянето на татарите не стана ли точно тъй, както Светослав го мислеше? И кога се е запомнило осемстотин врази да сразиш, като дадеш само четиринайсет жертви? Ще видите, че той и с Михаила Тих ще се оправи.

— Съмнявам се — каза дядо Гръд. — Ще ги купува, казва. Ами че направи сам сметката. Две хиляди са ромеите. По три перпери да им даде, прави шест хиляди. Кой може в тези скъдни времена да намери шест хиляди златици? Пък и по-първите им войскари няма да се задоволят с по три перпери. За тях ще трябва да се бръкнем по-дълбоко.

— Светослав ще ги даде. Той има злато. И не го жали.

Дядо Гръд, който — наспроти всичките си достойнства — беше прочут със слабостта си към нежния звън на златото, сега се оживи:

— И откъде го има толкова, че тъй да го пилее с пълни шепи?

Този път отговори Елтимир. Като роднина на царя, той бе по-добре осведомен по тези въпроси.

— От Ефросина. Донесла му несметно богатство. — Деспотът видя, че този кратък отговор не задоволи събеседниците му и обясни по-подробно. — Царицата ни се казвала Енкона, дъщеря била на някой си Манкус, но още отрано останала сираче и за нея се грижел Пантелеон, богат гръцки купец. Тя получила свето кръщение от жената на Ногай, която нарекла кръщелницата си на свое име, Ефросина.

— Да пукне дано, Палеологовата копелдачка! — изруга Илийца.

Както всички сподвижници на Ивайло, Илийца изпитваше смъртна омраза към онази Ефросина, омъжената за Ногай незаконна дъщеря на Михаил Палеолог. Обвиняваше я, че тя е предизвикала мъжа си да наруши законите на гостоприемството и да убие Ивайло.

— Светослав се оженил за Ефросина още там, в Крим — продължи Елтимир. — Пантелеон наскоро умрял и оставил всичкото си богатство на своята храненица. А то било неизчислимо, така разправят.

— За чест на Светослав трябва да кажем — вече по-спокойно рече логотетът, — че досега почти нищо от това богатство не е похарчил лично за себе си, а все за благото на царството. И Ефросина не е разсипница. Каквото харчи, то е само за дарове на църкви и манастири.

— Обаче този път Светослав ще сбърка — пророчески каза Гръд. — Помнете ми думата! Ще даде златото си на ромеите, а никаква полза не ще постигне. Даже, напротив, утре това негово злато ще стане оръжие срещу нас самите. — И завърши дълбокомъдро: — Така бива то, когато един цар презре бранната гордост и захване много да хитрува…

 

 

Не само тези тримата, но и още мнозина в Търновград дълго обсъждаха странното решение на младия цар, вещаеха му гибелни последици. И тези разговори не бяха заглъхнали, когато съдбата на Михаил Тих се реши според Светославовите предвиждания. Подложена на двойното въздействие — умора и глад по пущинаците и наброени златици в шепите, — войската му бързо се разпадна и Михаил Тих, въпреки името „Асен“, се оказа сам, изоставен от всички. Той дълго скита из околностите на Търновград, „като — по думите на византийския летописец Пахимер — водеше живот малко различен от тоя на обикновен човек и още по-малко приличен на един цар.“ После се запиля нанякъде и никога повече не се появи — нито в Търновград, нито изобщо в историята.