Цончо Родев
Светослав Тертер (13)

2

— И ние сме сестри на царя! — с горчив укор каза Ана. Тя беше хубава жена на около тридесет и пет години, с малко писклив глас. — Княгини! Погледни ни. Не изглеждаме ли щастливи? Едната парясница, на която са отнели всичко, дори детето й, другата — вдовица при жив съпруг. Ето благодатта, на която се радваме ние, царевите сестри!

— Която и да е жена на парик или отрок е по-щастлива от нас — скръбно допълни Белослава. — И като си помислиш само, че цял народ ни завижда! — Тя се изсмя сухо.

— Завиждат на нас, лишените от най-простото човешко щастие…

Уморен от делата на царството, този следобед Светослав се бе отбил в покойнината на сестрите си. Очаквал бе да намери тук отмора, а попадна на упреци и обвинения.

— Имаме тъжен жребий — рече той примирително. — Когато господ с едната ръка ни е въздигал до висините на царството, с другата ни е отнел онова, което ти, Белославо, нарече „просто човешко щастие“.

— Тъжен жребий! — присмя се Белослава. — Можеш ли намери само една-едничка жена в царството, която да не би си пожелала нашия тъжен жребий? Дъщери на цар, сестри на цар — какво повече може да иска човек от съдбата?

— Тъжното произлиза от твоите налудничавости, Светославе, не от жребия — нападна го и Ана. — Ти си цар и самодържец. Само да мръднеш пръст и животът ни ще потече в ново русло.

За момент той се изкуши да се измъкне с някакво смътно обещание, но веднага се отказа. Сестрите му не заслужаваха да бъдат мамени.

— Ние и тримата плащаме именно за това, че царете преди мене прекалено често са си „мръдвали пръста“ за лични облаги или за облаги на своите близки. Константин Тих, Иван Мицо, баща ни, Смилец — за всички властта е била извор на охолство и изгоди.

— И не са се лъгали — язвително подхвърли Ана.

— Напротив, лъгали са се. Пирували са и са се веселили, трупали са богатства и са облагодетелствували своите люде с богати пронии, а цената е била слабостта и разрухата на царството. Властта не е радост, веселба и „мръдване на пръстта“, Ано. Другото име на властта е дълг! Дълг да откриеш повеленията на бога на твоето отечество и да ги изпълниш… каквито и жертви да изисква това.

— Ти хубаво откри повеленията на бога — злъчно каза Белослава. — Уби божия първослужител, настрои против себе си болярите…

— Да, и това беше част от моя дълг.

— Чудно как ти си единственият, който схваща царския дълг по този начин. Дори жена ти не може да се съвземе от ужаса на твоята постъпка.

Това беше вярно. Ефросина, възпитана в дух на дълбока и искрена религиозност, нито оправда, нито разбра суровата разправа с патриарха. И от онзи страшен ден заживя едва ли не като неподстригана монахиня — времето си прекарваше в молитви и в посещения на църкви и манастири, раздаваше богати дарове на разни обители, четеше само свещени книги, общуваше с духовници, и богослови.

— Когато един цар следва своя дълг, той няма право да мисли за радостта или огорчението на своите близки.

— Да — нацупи се Ана. — Вече научихме това на собствен гръб…

— Властта е дълг и бреме — продължи Светослав. — Владетелят, истинският владетел, не принадлежи на себе си. В името на дълга той трябва да се отрече от личните си чувства, от предпочитанията си, да се откаже, ако се налага, от вечния мир и царството небесно. И да следва своя път, дори ако той преминава през Голгота…

Царят може би щеше да говори още за своето верую на владетел, но не успя. Яви се един слуга и съобщи от вратата:

— Господарю, великият болярин Гръд се е върнал от земята на татарите. Чака те в престолната зала.

— Боже! — възкликна Белослава, изпълнена от мрачни предчувствия.

Без да каже дума, Светослав се изправи и тръгна. Към дълга…

 

 

— Токтай е умен колкото две дузини Чаковци — заразказва дядо Гръд, след като размениха обичайните приветствия. — Прие ни с небивала сърдечности не скри задоволството си от свалянето на Ногаевия син.

— Тогава да смятаме, че всичко е наред.

— Не всичко е наред, царство ти — поклати глава боляринът. — Ханът прояви задоволство, но не изказа докрай мислите си. По моему, той е намислил нещо, което не беше в моя власт нито да приема, нито да отхвърля. И заради това Токтай изобщо не благоволи да ми го каже.

— А как ще го науча аз това „нещо“, щом не го е казал на тебе?

— Тази задача той възложи на пратеника си.

— Какво? — трепна царят. — Токтай ще изпроводи пратеник?

— Той е вече тук, царство ти. Заедно пътувахме. Но аз го оставих да отпочине, докато поприказваме сами. — Дядо Гръд помълча малко. — И знаеш ли кой е пратеник на хана, царство ти? Самият Бузлук.

— Бузлук! — възкликна Светослав. — Братът на хана?

— Същият. Това ще ти подскаже колко голямо значение отдава Токтай на този разговор с тебе.

Светослав се изправи и се заразхожда с припрени крачки из залата. После отново спря и се обърна към другите люде, които присъствуваха на срещата му с Гръд — Илийца, Диман, Рад и деспот Елтимир:

— Вие какво мислите по тази работа?

Никой не му отговори. Четиримата свиваха в недоумение рамене.

— Добре — кимна царят, като направи усилие да възвърне самообладанието си. — Ще го научим довечера. Съобщете на Бузлук и неговите хора, че ще ги приема на смрачаване.

 

 

… И те го научиха. Токтай известяваше царя на българите, че той, ханът на „Златната орда“, няма да се чувствува спокоен, дорде неговият заклет враг Чака е жив. Ако Светослав — както са заявили неговите пратеници — наистина желае между българското царство и ханството Кипчак да се установи дълговечен мир и приятелство, то нека докаже на дело дружеското си чувство. Върнеше ли се Бузлук в Бакче-сарай с подобно доказателство, ханът тържествено обещаваше, че той и потомците му до края на вековете ще поддържат мир с българското царство и никога няма да му откажат ръка за помощ. А за да скрепи още по-здраво приятелството, той, ханът, начаса ще се откаже от всякакъв данък, сега и завинаги, и ще поднесе в дар на своя побратим Светослав „земята между трите реки“^[1], включително крепостта Маврокастро.

Сякаш бе от камък образът на царя, когато изслуша словата на Бузлук. Накрая само кимна неопределено, обеща да размисли върху предложението на „великия хан и мой побратим“ Токтай и пожела приятни часове на пратеника в българската престолнина. Но когато вратата се затвори зад гърба на татарите, ледената маска се свлече от лицето му и зад нея се появи един обикновен човек — раздвоен, измъчен, по своему нещастен.

— Е, говорете де! — с ненужна строгост се сопна Светослав на людете си. — Чухте всичко. Сега е ваш ред да говорите.

Дълго мълчаха царевите съветници, разменяха си погледи и поклащане на глави и накрая за всички отговори Рад:

— Не можем да ти дадем съвет, господарю. Преизгодно е предложението на хана, но Чака е твой роднина, мъж на сестра ти. Когато е реч за роднините на царство ти, никой не може да даде съвет.

— При това ти си обвързан със свята клетва — тихо припомни патриарх Петър. — Клетва, че ще запазиш живота на Чака.

— Пак сам! — простена царят. — Винаги сам! Поставяте на едната везна доброто на България, на другата — моята клетва и роднинството ми и, същи пилатовци, си измивате ръцете. Добре! Оставяте ме сам, сам ще реша. Вървете си!

Цялата нощ Светослав прекара на колене в дворцовата църква „Света Петка“. На утрото заповяда да му оседлаят кон, препусна по заснежените пътеки на Веригава и се прибра чак вечерта. Тогава нареди да се свика синклитът и да призоват Бузлук и другите Токтаеви пратеници. Гласът му звучеше спокойно, но очите му — мътни и безжизнени — нямаха никакъв блясък, когато даде своя отговор:

— Ще бъде!

Същата нощ евреите-джелати удушиха Чака в тъмницата.

На другата сутрин Светослав видя през заскрежените прозорци как пратениците на Токтай отпътуваха. Знаеше: в раклата, която те така грижовно закрепиха върху един от конете си, се намираше осолената глава на Чака.

Царят въздъхна, отлепи очи от прозореца и полека се отправи към покойнините на Белослава. Беше прегърбен, с глава, хлътнала между раменете, дълбока бръчка разделяше веждите му.

 

 

Малко по-късно през този ден царица Ефросина роди. Разправяха: не й било времето още, но усетила мъките в същия миг, когато научила за Светославовото клетвонарушение. Детенцето бе син; кръстиха го Георги, на дядо му.

Цар Тодор-Светослав възбрани тържествата, обичайни за раждането на престолонаследник.