Цончо Родев
Светослав Тертер (1)

1

Както повеляваше многостолетната традиция на Византийската империя, Андроник Палеолог ознаменува възкачването си на цариградския престол с шумни и пищни тържества. Наистина той нямаше вкус към показността, блясъка и великолепието (в това отношение, както и в много други, той напълно се различаваше от своя могъщ баща Михаил), клонеше повече към богословските размишления и аскетичното самовглъбение и затова направи плах опит да си спести неприятните му церемонии. Но всички около него настояха да се спази обичаят — от духовния клир до многобройните велможи и военачалници. Настояха и се наложиха. И може би точно затова празненствата затъмниха дори и онези, с които преди двадесет и една години Михаил Палеолог чествува отвоюването на Цариград от латинците и своето коронясване.

И така тържествата се състояха в лято от Христа 1282-ро, продължиха цяла седмица и бяха съпроводени от безброй пиршества, шествия и циркови игри.

На седмия ден пълководците устроиха отколе невиждано зрелище. Извън крепостната стена, близо до Силимврийската врата на престолния град, те уредиха величествена военна игра, в която обковани в желязо ромейски воини последователно побеждаваха с подозрителна лекота отряди, преоблечени като иконийски турци, българи, сърби кумани и татари. И след всяка победа сразените „противници“ биваха превеждани с покорно превити вратове покрай новия император и достатъчно близо до крепостния зид, по който висеха като гроздове стотиците хиляди зяпачи.

В редиците на третостепенните благородници, които заемаха украсената с цветя трибуна вляво от сенаторите, една странна двойка привличаше вниманието на зрителите. Бяха майка и син, това веднага се познаваше от приликата в чертите им. Одеждите им не се отличаваха от околните, но не и лицата, които сред общата радостна възбуда оставаха чужди на веселостта: жената — тя нямаше повече от четиридесет години, но беше с рано посивяла коса, безкръвни устни и повехнала кожа — притискаше до себе си своето дванадесетгодишно, с непривичен за възрастта му сериозен вид момче, и двамата стояха през цялото време неподвижни, умислено-съсредоточени, с горестни очи. Зрителите от време на време се побутваха, посочваха си ги един на друг и някой казваше:

— Първата жена на българския цар. И Теодор-Светослав, престолонаследникът. Неволници! Тук са в залог за мира между варварската им страна и империята…

Дори и да чуваха тези думи, двамата с нищо не го показваха — вече имаха навик да понасят униженията. Гледаха и мълчаха. Само когато пред тях преминаха „победените“ мними българи начело с кой знае кога пленен български пряпорец, жената прецеди през зъби:

— Каква гавра!

И тогава момчето й отговори с ледено-заканителен глас, който предизвикваше повече ужас, отколкото утеха:

— Те ще платят за нея, мамо. Кълна се, че ще платят!…

А по-късно, когато ромейските войски „сразяваха“ сръбския отряд, майката с изненада дочу как момчето си шепнеше:

— Запомни! В средата ромеите поставят тежките пешаци. Отпред — леките стрелци и прашниците. Конницата пази крилата. Запомни, запомни! Битката започват стрелците, после се скриват зад пешаците. А ездачите? Да, ездачите се мъчат да обхванат крилата на противника…