Георгий Мартинов
Гианея (9)

7.

Беше трудно да се ходи. Силно намагнитените подметки на обувките плътно прилепваха към металния под и за да се направи крачка, трябваше значително мускулно усилие. Но и това не създаваше устойчивост. Почти пълната безтегловност се чувствуваше. Хората се клатушкаха, като че ли бяха на палубата на плавателен съд по време на буря, приемаха най-невероятни пози. Но и най-немислимият за Земята наклон на тялото не водеше до падане — нямаше къде да се пада. Хермес притегляше към себе си с нищожна сила. Леко усилие и човек се изправяше, за да започне след секунда ново „падане“. И така безкрай.

Това ходене уморяваше повече от най-дългите пешеходни разходки по Земята.

Ако си свали обувките, човек можеше да лети. Никак не беше трудно да се издигне до върха на сферичния купол в помещението на обсерваторията. За това беше нужно само леко да се отблъсне от пода. А спускането под действието на силата на тежестта ставаше така непоносимо бавно, че Виктор Муратов, който веднъж от любопитство беше опитал такъв „полет“, не изпитваше вече никакво желание да го повтори. Да висиш безпомощно във въздуха, без да имаш и най-малката възможност да измениш нещо, беше много неприятно.

Въобще пребиваването на Хермес никак не се харесваше на Виктор. Той с нетърпение очакваше старта за връщане. С учудване наблюдаваше интереса и даже ентусиазма, с който неговите спътници възприемаха всичко наоколо и не ги разбираше. Космосът не му оказваше никакво „притегателно“ въздействие, както ставаше с другите. Картините на звездното небе му изглеждаха еднообразни и скучни, безтегловността — тягостна, битовите условия — дразнещи. Той с усмивка си спомняше предсказанието на Сергей. Старият приятел грешеше. Виктор не би заменил родната Земя за никакъв Космос.

Още четири денонощия такива мъки и ще си бъде в къщи!

Правеха последните контролни наблюдения. Хермес вече повече от сто часа летеше по новата си орбита и постепенно се приближаваше към Венера. След това той ще изпревари Меркурий и ще започне многогодишния полет в дълбините на Слънчевата система, към нейните покрайнини, към най-отдалечената от планетите — Плутон.

Траекторията на полета на астероида бе изменена в пълно съответствие с изчисленията. Виктор се гордееше с това. От Земята бяха получени много поздравителни радиограми. Цялата планета се радваше на постигнатия успех.

Да, извършена бе голяма и полезна работа!

Но нали вече е свършена. Значи, може със спокойна съвест да напусне неуютния космос, да се върне на Земята и да се заеме с нова, не по-малко нужна и интересна задача. В родината го чакат още толкова много интересни проблеми.

Муратов никак не се безпокоеше за резултатите от последните изчисления, които този път правеше самият Жан Легерие. Всичко е правилно! Астероидът лети така, както беше изчислено още на Земята. Когато достигне Юпитер, подчинявайки се на могъщата сила на притегляне на гиганта на Слънчевата система, ще завие към Сатурн, а той, от своя страна, ще измени траекторията, като я насочи към Уран. И така нататък. Планетите ще си предават астероида обсерватория една на друга като щафета. Няма никаква нужда от повторна проверка. Спомагателната ескадрила би могла още вчера да излети за родината.

Но измъчван от нетърпение, Муратов добре разбираше, че предпазливостта на Легерие е обоснована и необходима. Пътят, който бяха изминали досега беше нищожен в сравнение с исполинското разстояние, което предстоеше да преодолее Хермес. Четири проверки, по четири данни от наблюденията направени от четирима математици независимо един от друг — това вече е пълна гаранция!

Но утре… впрочем, какво ти утре, когато няма нито ден, нито нощ, нито изгрев, нито залез на Слънцето… след осемнадесет часа всичко ще бъде свършено. Легерие ще каже дългоочакваните думи: „Всичко е наред“ — и Муратов ще бъде свободен.

За нищо на света той няма да остане тук нито минута повече!

Ако Виктор можеше да знае, че ще се задържи в това неприятно място още цели три денонощия!

Но по закона на причинността бъдещето е неизвестно за човека.

Като се държеше за многобройните стенни ремъци и с всички сили се стараеше да задържи тялото си във вертикално положение, Муратов бавно вървеше към каюткомпанията на спътника. Това старинно название, взето от лексиката на отдавна изчезналия военноморски флот, твърдо се държеше в речника на космонавтите, а на Муратов му се струваше нелепо. Какви каюти, когато всички помещения в съседство с централния павилион представляваха обикновени стаи. Наистина, таваните им бяха прозрачни, но такова нещо не е съществувало на морските кораби. В каютите трябва да има илюминатори, а тук нямаше дори и прозорци.

При тази мисъл Виктор неволно погледна нагоре и, разбира се, не видя нищо, освен полукръглия таван. Коридорите нямаха прозрачни стени.

Той се усмихна на своята разсеяност. За почти две седмици би могъл вече да свикне.

Часовникът показваше осем часа вечерта по московско време. Трябваше да върви на вечеря. В столовата („Е, нека бъде каюткомпания“ — помисли си той) сигурно вече го чакат. Осем и една минута. Той знаеше от опит, че Легерие и неговите шестима другари са изключително пунктуални във всичко.

Седемте члена на експедицията, инженер Уестън и още осем души от състава на спомагателната ескадрила „седяха“ около кръглата маса. На Хермес все пак съществуваше някаква сила на притегляне и имаше столове. Можеше да се седне, но за да се задържи човек на стола и да не излети във въздуха при невнимателно движение, трябваше да се прикрепя с колан към седалката.

Муратов се извини за закъснението и зае мястото си.

Каюткомпанията беше разположена в края на огромния дискообразен корпус на изкуствения спътник. Таванът и външната стена бяха прозрачни. Над главите се разстилаше матово-черното небе с безбройните си звезди. Сред тях ослепително блестеше Слънцето. Лъчите му заливаха вътрешността на каютата, но топлина не се усещаше. Пластмасовото „стъкло“ не пропускаше инфрачервените лъчи.

Зад борда — панорамата на Хермес. Мрачни, с някакъв неопределен кафеникав цвят, безформени скали. Безжизнен, навяващ скука пейзаж!

Космическата обсерватория, бившият изкуствен спътник на Земята, стоеше на дъното на немного дълбока котловина. От всички страни я заграждаха постепенно издигащи се гранитни стени. Хоризонтът обхващаше кръг с диаметър около триста метра. А тъй като самият спътник имаше диаметър сто метра, то пред очите се откриваше нищожно малък „външен свят“.

Муратов изтръпна при мисълта, че осем души дълги години няма да видят нищо друго, освен тази безрадостна картина. Каква всепоглъщаща любов към науката трябва да има човек, за да се обрече доброволно на такова изпитание!

Не, самият той не би бил способен на такъв подвиг!

Изборът на мястото за обсерваторията не бе случаен. Именно този релеф на местността осигуряваше най-добра защита. Метеоритната опасност, съществуваща даже за малките звездолети, беше хиляди пъти по-страшна за Хермес, чиято огромна маса притегляше към себе си блуждаещите в пространството парчета. Още повече, че предстоеше да се пресече пояса на астероидите между Марс и Юпитер — най-опасното място по междупланетните трасета.

В скалите беше монтирана мощна апаратура, която ограждаше обсерваторията като пръстен. Каквато и скорост да има метеоритът, магнитното поле ще го отклони от единственото обитаемо място на астероида. Именно поради тази причина беше възможно съществуването на сравнително тънките прозрачни стени и огромния купол, под които се разполагаха астрономическите прибори и инструменти. А ако срещнатият метеорит се окаже не железен, а каменен, то той ще бъде отклонен от пътя си от вихровото антигравитационно поле, допълващо магнитното.

Астрономите можеха да работят спокойно.

След вечерята Муратов се задържа в каюткомпанията, беседвайки с Уестън. Тази нощ той бе решил да не се връща на своя звездолет, а да остане на спътника, още повече, че в този странен свят на безтегловността, можеше да се спи на каквото и да е, като върху най-мекия дюшек. Четири стола, здрав колан, за да не се събудиш на тавана, и леглото е готово. Магнитните метални крачета на столовете, прилепващи за пода, гарантираха неподвижността на ложето.

Беше десет часа, когато Муратов, преди да си легне, влезе в каютата на Легерие.

Той обичаше да разговаря с умния, с енциклопедични знания началник на експедицията. Струваше му се, че няма въпрос, по който френският учен да не е информиран и да не се чувствува като риба във вода. С него можеше да се разговаря за всичко.

Именно такъв трябва да бъде истинският астроном. Нали астрономията е всеобхватна наука. Тя засяга всички области на човешкото знание, от медицината до философията.

Легерие си лягаше късно и Муратов не се страхуваше, че го е обезпокоил не навреме.

„Командирът на Хермес“, както бяха нарекли Легерие, стоеше до стената и внимателно разглеждаше един от приборите, разположен на стенд, заемащ цялата стена. При влизането на Муратов той се обърна.

— Погледнете! — каза той, като отново се обърна към прибора. — Стрелката на гравитометъра не е на нулата. Не мога да разбера, какво може да означава това.

Муратов се приближи.

За първи път той се запозна с гравитометъра по време на експедицията с „Титов“. Но приборът, който беше в каютата на Легерие, се различаваше от онези. Две години са огромен срок за техниката. Познати бяха само скалата и стрелката.

Муратов се вгледа.

— На мен ми се струва, че стрелката не само не е на нулата, както казахте вие, но и се движи. Много бавно, но се движи.

— Да, да, вие сте прав — в гласа на Легерие се чувствуваше безпокойство. — Това е много странно. Приборът показва наличие на някаква маса недалеч от нас. Но какво може да бъде това?

— Насрещен метеорит… — нерешително предположи Муратов.

Той веднага мислено се изруга. Що за наивна реплика!? Легерие не може да не се е сетил за такава възможност.

Вместо отговор астрономът мълчаливо показа екрана на локатора. По равната черна линия нямаше никакви изкривявания. Радиолъчите, непрекъснато опипващи пространството около астероида, не срещаха препятствия.

— Развален е…

Легерие натисна един от многобройните бутони. Светна малък екран и на него се появи вътрешността на каютата, която заемаше Александър Макаров — заместник началник на експедицията.

— Саша — каза Легерие, — погледни гравитометъра.

Виждаше се как Макаров се приближава до също такъв стенд. Раздаде се учудено възклицание.

— А сега обърни внимание на локационния екран.

— Да, виждам!

Макаров се обърна.

— Какво ще кажеш за това? — попита Легерие.

— Много странно, даже прекалено. И при теб ли е същото?

— Разбира се! Аз помислих, че гравитометърът в моята каюта се е развалил. Но не могат да се развалят и двата едновременно.

— Тогава какво е станало?

— Ела при мен.

— Идвам.

Легерие и Муратов не сваляха очи от стрелката. Тя се движеше, сега вече не можеха да се съмняват в това. Нещо, което не отразява лъчите на локатора, се приближаваше към Хермес. Това не можеше да бъде малко парче, толкова малко, че да не го „видят“ локационните прибори. В такъв случай не би го забелязал и гравитометърът. Загадъчното тяло имаше доста значителна маса.

— Все по-близо и по-близо! — прошепна Легерие. — И най-чудното е, че лети много бавно.

Раздаде се тихият звън на радиофона.

Легерие даже не се обърна.

Звънът се повтори. Муратов отиде до апарата.

Дежурният от командния пункт на флагманския кораб с развълнуван глас съобщи за странното „поведение“ на гравитометъра.

— От всички наши кораби съобщават същото — каза той.

— Знам — отговори Муратов. — Продължавайте наблюденията.

Влезлият Макаров мълчаливо се приближи до Легерие. Те напрегнато се вглеждаха в гравитометъра. Стрелката беше отишла вече далеч след нулата и продължаваше бавно, изключително бавно, но неотклонно да пълзи нататък.

Линията върху екрана на локатора както и по-рано си оставаше невъзмутимо права.

Легерие тропна с крак.

— Но какво е това в края на краищата? — раздразнено каза той. — Обща тревога!

Макаров натисна червения бутон в центъра на пулта. Муратов знаеше, че в този момент във всички помещения на спътника обсерватория се чува тревожният звън, известяващ опасност.

Не минаха и две минути и в каютата на началника се събраха всички, които бяха на борда на спътника.

Нямаше нужда от никакви обяснения. Тези хора добре разбираха езика на приборите.

Настъпи тревожно, пълно със скрито напрежение мълчание.

Неизвестна опасност — най-неприятното изпитание за психиката. И най-храбрият човек неволно се поддава на чувството за страх. Какво да се предприеме, след като не е известно от какво трябва да се защищаваш?

И изведнъж Муратов си спомни. Той мислено видя напрегнатите лица на Верьосов и Стоун, с очи, устремени към също такъв гравитометър. И му се стори, че разбира какво става.

— А това не е ли онзи загадъчен спътник разузнавач, който „Титов“ търсеше преди две години? — каза той.

Легерие рязко се обърна.

— Толкова далеч от Земята?

— Нали никой не знае къде изчезнаха те?

— Но по онова време радиолокаторите намираха тези спътници.

— Това беше тогава. Съществува предположение, че те по някакъв начин са сменили системата на своята „защита“.

— Възможно е да сте прав — каза Легерие. — Ще видим!

Ако Муратов беше отгатнал, то скоро стрелката на гравитометъра трябваше да прекрати движението си надясно. Спътниците разузнавачи не можеха да се приближат по-близо до такава голяма маса като тази на Хермес. Астероидът с диаметър километър и половина не е малък звездолет…

Догадката беше толкова правдоподобна, че скоро всички се успокоиха. Двама астрономи, след като получиха разрешението на Легерие /на обсерваторията беше обявена тревога и никой нямаше право да действува самостоятелно/, си отидоха, за да се опитат да видят приближаващото се тяло през големия телескоп. Макаров се върна в каютата си, за да води контролни наблюдения по своите прибори.

Но спокойствието не продължи дълго.

Изминаха пет, след това десет минути, а стрелката продължаваше да пълзи надясно, застрашително се приближаваше към крайната точка, означаваща допир на двете маси — на Хермес и на неизвестното тяло. Скоро щяха да се сблъскат. До крайната чертичка на скалата оставаше още съвсем малко.

— То лети право към нас — развълнувано каза Легерие.

Усъвършенствуваният гравитометър даваше възможност да се определи не само масата, но и направлението на движението й, и разстоянието.

Локационният екран все така не показваше нищо. А ако се съдеше по гравитометъра, тялото, което се приближаваше, беше доста голямо.

На Муратов се стори, че приборът показва много по-голяма маса, отколкото тогава, на „Титов“.

Думите на Легерие потвърдиха, че това е така.

— Масата на неизвестното тяло — каза той на астрономите — многократно превишава масата на разузнавачите.

Още няколко мъчителни, минути и вече не останаха никакви съмнения — нещо летеше точно към обсерваторията.