Георгий Мартинов
Гианея (5)

3.

Достиженията на техническата мисъл поразяват въображението на хората само отначало, докато са още нови и необичайни. Човек бързо приспособява съзнанието си към новите условия и това, което доскоро му се е струвало невероятно, става ежедневие.

Когато в началото на двадесетия век се появяват първите самолети, когато за първи път човек се издига във въздуха, на всички се струвало, че да летят могат само избрани хора, че за това са необходими особена смелост, особени черти на характера и физическо здраве. Но след сравнително къс период от време въздушният транспорт навлиза във всекидневието, престава да учудва хората; качват се в самолета така, както преди в карета или влак, без всякакви емоции.

Същото става и с ракетите. Реактивните самолети незабелязано довеждат хората до мисълта, че може да се лети и без крила. И когато влизат в строя ракетите от пътническия транспорт, не било необходимо много време, за да свикнат с тях.

А от полета с ракета в атмосферата до също такъв полет извън нея има само една крачка. И тази крачка хората направиха съвсем незабелязано. Периодът на усвояване на космическите трасета, пълен с романтиката на подвига, минава много бързо. Първият пътнически рейс Земя-Луна се възприема като нещо съвсем естествено и делнично.

Съзнанието на човечеството просто и незабелязано преминава от земните мащаби към космическите.

Досега Виктор Муратов не беше напускал Земята. Така се беше случило, че даже по време на учението си, отначало в училище, а после в института, той не взе участие в нито един от предвидените в програмата полети до Луната. Не си спомняше дали по това време беше болен или имаше някаква друга причина.

Но когато приятелят му от детството и юношеството го зачисли в състава на експедицията, която имаше за цел откриването на тайнствените спътници на Земята, Муратов даже не помисли за това, че го очаква нещо необикновено, нещо различно от делничния живот. Към предстоящия му полет в пространството той се отнесе така, както би се отнесъл човек от първата половина на двадесети век към предложението да направи пътешествие с ледоразбивач в Арктика. Това беше необикновено, но не представляваше нещо, което би могло да предизвика особено вълнение. Стотици и хиляди хора като него са правили много по-далечни полети в космоса. В това нямаше нищо поразяващо въображението.

Всички добре познаваха условията за живот в звездолетите още от училище. Отдавна в програмите за физическо възпитание на учениците влизаха тренировки на вибростендове и в антигравитационни камери. Учебния период на своя живот хората завършваха напълно подготвени за всякакъв космически полет.

Съзнанието на Муратов беше заето не с полета, а с неговата цел. Колкото повече мислеше за тази цел, толкова по-слаба ставаше увереността му в успеха на експедицията. Десетки възможни препятствия му идваха наум и всяко едно от тях беше достатъчно, за да осуети всички усилия. Той ни най-малко не се съмняваше в това, че спътниците са разузнавачи от друг свят и че тези, които са ги изпратили към Земята, са направили всичко възможно за обезпечаването на тяхната неуязвимост. Ще успеят ли да преодолеят трудностите?

Всички членове на научния съвет на Института по космонавтика разделяха съмненията на Муратов.

И те се оправдаха.

Задачата, поставена пред експедицията, се оказа много по-трудна, отколкото биха могли да си помислят.

Колкото и да е странно, но фактът, че около Земята са открити два изкуствени спътника — рожба на друг разум, на друг свят — не порази въображението нито на учените, нито на широката общественост. Хората отдавна бяха свикнали с мисълта, че рано или късно ще бъдат получени преки доказателства за съществуването на разум извън Земята. И когато това действително се случи, никой не се учуди. Реакцията на човечеството се изрази в една дума: „Най-после!“

Предположението, че стопани на спътниците могат да бъдат не братя, а врагове, беше решително отхвърлено. Това би било нелепо, чудовищно, невъзможно! Разум, способен да изпрати разузнавачи в чужда система, способен да създаде тези разузнавачи, не може да бъде заразен с чувство на вражда или ненавист към друг разум.

„Но защо тогава те така са затруднили запознанството ни с тези спътници?“ — питаха съмняващите се.

„Това ние не знаем — им отговаряха. — Но ще узнаем по-късно. Не трябва да се забравя, че спътниците са били изпратени в епохата, когато на нашата Земя са съществували такива явления като вражда между народите и войни. По всичко личи, че те отдавна и добре познават Земята. А познавайки хората от онова време, те не са искали да ги срещнат с техниката, която би могла да бъде използуване за зло. Например с атомната, която преди сто години не е била известна у нас.“

Това звучеше съвсем правдоподобно.

Но в тесния кръг на специалистите по космонавтика, в кръга на тези, които трябваше на всяка цена да влязат в контакт с разузнавачите, не можеха да пренебрегнат макар и малко вероятната, но възможна хипотеза за „враждебността“. Тя трябваше да бъде взета предвид и беше взета.

Корабът беше оборудван с всички средства за защита от всяка опасност, която можаха да предвидят.

И в уречения ден, паметен за всички хора на Земята, експедицията започна.

* * *

Изминаха четиридесет и два часа. Звездолетът „Герман Титов“ — летящата лаборатория на Института по космонавтика, се намираше на орбита, успоредна на най-близкия от Земята спътник разузнавач, като се придържаше на незначително разстояние от него.

Земните обсерватории вече за петнадесети път предаваха, че координатите на кораба и спътника съвпадат, че локаторите ги фиксират на една и съща точка и следователно се намират на една права по „лъча на зрението“ на локационната апаратура.

Но въпреки всичко не можеха да открият спътника.

Многобройните прибори, разположени на един огромен стенд, заемащ по-голямата част от работното помещение на кораба, упорито бездействуваха. Само гравитационният определител или, както го наричаха по-често, гравитометърът, показваше присъствието на значителна маса в пространството, което за простото око изглеждаше съвсем празно.

Несъмнено спътникът се намираше някъде тук, съвсем близо.

За съжаление само показанията на гравитометъра не бяха достатъчни, за да се приближат повече до невидимото тяло. Необходимо беше да бъде открито и от други прибори, които да покажат не само масата, но и точната посока към нея, а също и разстоянието.

Но все още нямаха тези данни.

Спътникът явно не проявяваше желание да се „предаде“ лесно…

Отначало всичко вървеше гладко. Командирът на „Титов“, опитният астролетец Юрий Верьосов, уверено изведе своя кораб на необходимата траектория и използувайки указанията от Земята, както се казва, плътно се „прилепи“ до спътника. Тогава пристигна първото съобщение за съвпадането на координатите. Изглеждаше, че целта е достигната и останалото е просто: да се пришвартоват борд до борд и да започнат изследването на „госта“.

Но само така изглеждаше…

Бавно и внимателно „Титов“ се приближаваше към целта. Никой не знаеше какво очаква хората в непосредствена близост до „чужденеца“, как ще посрещне той земния звездолет, какви средства за „защита“ са монтирали в него неизвестните стопани.

Напълно възможно беше те да са решили при никакви обстоятелства да не позволяват на земните хора да се запознаят с техния разузнавач — не случайно са били взети толкова предпазни мерки.

Само в едно можеха да бъдат напълно уверени: спътникът не е от антивещество!

— Ако ние се приближим много към него той може да се взриви — предположи Стоун. — Не е ли време да изпратим робота?

— Като че ли е рано — отговори Синицин. — Трябва да се приближим повече.

— А кой може да ни каже дали сме близо или далече? — обади се Верьосов.

— Първо, за това говори гравитометърът. Неговите показания още не са достигнали изчислената от нас маса на спътника. Значи той още е далеч. А второ, нали все някога трябва да се събудят и другите прибори. Каквато и защита да е монтирана на спътника, земните локатори я пробиват. Значи, и ние можем да напипаме спътника, ако ще и сто пъти да е невидим. Инфрачервения… — Синицин спря на средата на думата…

Стрелката на гравитометъра рязко се залюля наляво. И почти в същия момент няколко земни обсерватории съобщиха, че на екраните на локаторите спътникът се е отделил, отишъл е напред като е увеличил скоростта.

Неволно възникна мисълта — дали това е случайно?

— Като че ли ни подуши — каза Муратов.

Верьосов включи ускорението.

След около час положението отново стана предишното. Стрелката на гравитометъра тръгна надясно.

Муратов не откъсваше очи от окуляра на телескопа. Визуалното наблюдение беше поверено на него, но досега той нищо не беше видял. Стори му се, че непрекъснатият рой звезди, който обкръжаваше кораба от всички страни, на едно място се закри от нещо непрозрачно. Като че ли голям и тъмен призрак закри немигащите точки на светилата, като образува черна дупка в дълбините на космоса.

Но видението се появи и изчезна. Дали все пак успя да види тайнствения спътник или това беше измама на измореното зрение?…

Муратов не каза на другарите си за своето наблюдение. Все едно това с нищо не може да им помогне.

Верьосов отново започна внимателно сближаване, като се ръководеше само от стрелката на гравитометъра, която бавно пълзеше надясно.

Неизвестната маса се приближаваше.

Стоун вече протегна ръка към бутона. Леко натискане и от корпуса на „Титов“ ще се отдели малката, но мощна ракета на космическия робот разузнавач. Направлявана от портативен гравитометър, тя ще се устреми към съседната маса, за да се притисне плътно към нея, изпращайки на борда на кораба сигналите на своите чувствителни прибори, способни да чуят това, което не се чува и да видят това, което не се вижда.

Нещо трепна на инфрачервения екран…

И… отново рязък отскок на стрелката вляво. Минута очакване — и глас от Земята съобщава: спътникът отново се е отделил, забавил ход, изостанал!

Това вече започваше да прилича на съзнателно действие.

Верьосов включи спирачката система.

— Така може да продължава до безкрайност — каза той като че ли на себе си, но достатъчно високо.

Този път Синицин успя да забележи откъслечен сигнал, на радиопеленгатора. На свръхултракъси вълни беше проведено предаване. То не можеше да има земен произход. Всички късовълнови предаватели на Земята в тези часове мълчаха, изпълнявайки молбата на Института по космонавтика. Източникът на сигнала явно имаше връзка със спътника…

Дали това беше излъчване на неговия собствен предавател или обратно, неговият приемател беше приел съобщение отвън, остана неизвестно.

— Може би това е отражение на предаването, което ние току-що приехме? — изказа предположение Стоун. — Например от Луната.

— То беше в съвсем друг диапазон — отговори Синицин. — Отражението от Луната можеше да дойде много по-рано, но не в този момент. Тя е твърде близо.

Минаха повече от два часа, докато успяха да се приближат отново до спътника.

Трети път всичко се повтори отначало.

А след това и четвърти… и пети… и шести…

Спътникът се „мяташе“. Щом „Титов“ се приближаваше на някакво, изглежда определено разстояние от него, той ту увеличаваше, ту намаляваше скоростта си. Да се предвидят тези маневри беше невъзможно, в тях нямаше никаква последователност. Понякога спътникът няколко пъти по ред избързваше, после неочаквано забавяше ход. И отново отиваше напред. Трудно беше да се повярва, че това е механизъм, а не живо същество, което се стреми да се скрие, да се отърве от дразнещата го гонитба.

Така изминаха четиридесет и два часа.

Нито участниците в експедицията, нито учените, които наблюдаваха хода на операцията от Земята, вече се съмняваха, че спътникът се управлява от нечия съзнателна воля. „Някой“ или „нещо“ са забелязали „Титов“, отгатнали са неговите намерения и вече беше очевидно желанието им да му се противопоставят.

Кой управляваше спътника? И откъде се осъществяваше това управление? От самия спътник или… Но мисълта, че могат да го управляват от друга планета, която се намира извън Слънчевата система, изглеждаше съвсем фантастична.

— Електронен мозък — твърдеше Стоун. — И той се намира на спътника.

— Само не на спътника — възразяваше Муратов. — В такъв случай не са необходими радиосигнали.

— Те могат да отиват от единия спътник към другия. Нали са два.

— Те няма за какво да си „говорят“, ако на тях няма разумни същества. Управлението става от Луната или… от Земята.

— От Земята?

— А нима това е невъзможно? — на въпроса с въпрос отговори Виктор.

И наистина, такова предположение, което на пръв поглед изглеждаше твърде странно, имаше реална основа. Ако обитателите на съседния свят (а дали е съседен) познават отдавна Земята, този факт изглеждаше вече безспорен, нима те не са могли тайно от хората да посетят нашата планета и да оставят на скрито място свой електронен мозък? В епохата, когато още не е съществувала „Космическата служба“ и никой не е следил околоземното космическо пространство, чужд звездолет, при желание на стопаните му, би могъл да посети планетата и да излети от нея, без да бъде забелязан от някого. Муратов беше прав. А още по-лесно беше да се посети Луната, където тогава още не бе стъпвал човешки крак. Пък и сега тайните на спътника на Земята все още не са разкрити напълно, не е изследвана цялата повърхност на Луната.

— Ако този електронен мозък съществува — каза Верьосов, — и в него е заложена програма да не допуска приближаването на земни предмети, то ние никога няма да го догоним.

— Така изглежда — унило се съгласи Стоун.

Гонитбата упорито продължаваше, но надеждата за успех отдавна беше загубена.

Спътникът не можеше да се „умори“. Ако запасът му от енергия беше стигнал за сто или даже повече години, то нямаше никакви основания да се очаква, че тя ще се изтощи именно сега. Да се уморят можеха само хората.

Никой не бе предположил, че експедицията ще продължи толкова дълго. На борда нямаше втори пилот. Автоматите бяха безсилни в условията на непрекъснато изменяне режима на полета, нямаше възможност да им се даде програма за действие.

След две и половина денонощия преследване „Титов“ се върна на Земята.

Уморени, нервирани от пълния неуспех, от него излязоха Стоун, Муратов, Синицин и Верьосов.

— Да мислим, да мислим, да мислим! — каза Стоун. — Неразрешими задачи няма. Изход трябва да има и ние ще го намерим!