Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Гианэя, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Мая Халачева, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- NomaD(2011)
- Корекция
- zelenkroki(2011)
Издание:
Георги Мартинов. Гианея
Научно-фантастичен роман
Издателство „Отечество“, София, 1977
Превод от руски: Мая Халачева
Първо издание
Редактор: Елена Коларова
Художник: Л. Рубинщайн
Художествен редактор: Светлана Йосифова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректори: Христина Денкова, Албена Янкова
Индекс 11/9537623531/6156-5-77
Дадена за печат на 9.VIII.1977 г. Подписана за печат на 30.XI.1977 г.
Излязла от печат на 25.XII.1977 г.
Издателски коли 18,14. Печатни коли 28
Формат 1/32/70/100. Цена 0.87 лева
Издателство „Отечество“, бул. Г. Трайков, 2а
Печатница „Балкан“
Библиотека Приключений и научной фантастики
Георгий Мартынов. Гианея
Издательство „Детская литература“, Ленинград, 1965
Година на първото руско издание: 1963
Електронен вариант на руски: http://lib.rus.ec/b/250499/read
Съдържа допълнителни четвърта и пета част, друг епилог, които не са преведени на български.
История
- —Добавяне
2.
Учените от Института по космонавтика не искаха да губят време. Думата веднага беше предоставена на Синицин.
Той доложи кратко:
— Около Земята, вероятно отдавна, се въртят два изкуствени спътника с неземен произход. И двата имат еднакви размери, отвътре са кухи. Формата им е продълговата. Надлъжното им сечение е елипса, а напречното — кръг. Дължината им е четиридесет метра. Но това може да не е съвсем точно. Орбитите им са спираловидни. И двете тела ту се приближават към Земята, ту се отдалечават от нея. Изводът, потвърден от локаторните наблюдения, е, че скоростта им постоянно се мени. Средното разстояние от центъра на Земята до първия спътник е двеста и осемнадесет хиляди километра, до втория — сто осемдесет и шест хиляди. Спътниците вероятно са метални, но относителното тегло на материала не може да се определи: не е известно какво има вътре. Средната скорост на първия спътник е пет и половина километра в секунда, на втория — седем. Получените данни дават всички основания да се предполага, че на двата спътника все още работят някакви двигатели, макар че тяхното появяване около Земята трябва да бъде отнесено към 1927 година, или по-рано. Ако се движеха по спирална орбита по инерция, те отдавна биха паднали на Земята или на Луната. Орбитите са изчислени от известния математик Виктор Муратов и частично от мен. Положението на двата спътника върху техните орбити в нула часа на днешното денонощие е отбелязано точно и лесно може да бъде изчислено за всеки момент. Но да ги видим непосредствено във визуален телескоп досега не успяхме, макар диаметърът им — четиридесет метра — да е напълно достатъчен за това. Муратов изказа предположение, че те са абсолютно черни и затова са невидими, тъй като не отразяват лъчите на слънцето. Опитахме се да направим снимка с инфрачервени лъчи. Ако те са черни, трябва да бъдат силно нагрети от слънчевите лъчи. Но изображение не се получи, независимо от многочасовата експозиция. Същия резултат имаме и при използуването на плаки, чувствителни към ултравиолетови и рентгенови лъчи. Аз лично смятам, че спътниците не са абсолютно черни, а точно обратното — абсолютно бели. Тук има труднообяснима загадка. Това е всичко, което мога да доложа на съвета в дадения момент. Работата в нашата обсерватория по наблюдението на спътниците с радиолокатор продължава.
— А опитвахте ли да ги фотографирате с гама лъчи? — попита някой.
— Нямахме такива плаки, но поискахме да ни бъдат доставени. Веднага след като ги получим, ще направим и такъв опит.
— Ние не можем да чакаме и спокойно да правим опити — каза председателят на научния съвет на Института по космонавтика, професор Хенри Стоун. — Всички звездолети на Земята бездействуват, всички работи в космоса са прекратени. Това положение е нетърпимо. Ние трябва точно да знаем, и то колкото може по-бързо, какво представляват тези тела. Немислимо е да доверяваме безопасността на междупланетните съобщения на хипотези и непроверени данни. Ако телата са невидими, по каквато и да е причина, няма никаква гаранция, че орбитите са изчислени правилно…
— И аз, и Муратов сме убедени в това — вметна Синицин.
— Ако телата са невидими — повтори Стоун, бегло поглеждайки към Синицин, — то остава само едно — да тръгнем към тях и така да се каже, да ги пипнем с ръка. Нека другарят Синицин да не се обижда. Той сам ни доложи, че според него, спътниците имат работещи двигатели и че скоростта им непрекъснато се изменя. Къде е гаранцията, че не се изменя и орбитата? Това може да се случи всеки момент. Ние не знаем кой и как ги управлява. Хора? Това е малко вероятно. Но не е изключено да бъде електронен мозък. А неговата програма не ни е известна. Споровете и дискусиите ще отложим за по-подходящо време. Първи въпрос: можем ли да вярваме напълно на получените данни?
— Името на Муратов ни е известно — отговори младият на вид, но в действителност шестдесетгодишен професор Метюз. — Добре познаваме и Синицин. Според мен можем да смятаме, че орбитите на спътниците в дадения момент съответствуват на изчисленията. Кажете, моля — обърна се той към Синицин, — вашите траектории съвпадат ли с известните по-рано осем точки?
— Да, съвпадат напълно. Радиолокаторът е засякъл три пъти по-далечния спътник и пет пъти по-близкия.
— А опитвахте ли други комбинации? Например четири и четири?
— Опитвахме всички възможни съчетания. Освен това, днес сутринта локаторът отново „хвана“ близкия спътник. И неговото местонахождение съвпадна с изчисленото.
— Това е достатъчно убедително.
— Какво е мнението на останалите? — попита Стоун.
И десетимата присъствуващи се съгласиха с Метюз.
— Тогава поставям втория въпрос: трябва ли да изпратим кораби за издирване на спътниците? И ако трябва, то колко — един, два или повече?
Съветът реши да се изпратят два кораба, към двата спътника едновременно.
— И накрая — каза Стоун, — трети въпрос: можем ли да смятаме тази експедиция за безопасна?
Синицин трепна. Стоун постави въпроса, който те бяха обсъждали с Виктор днес сутринта.
— Може ли думата?
— Моля, другарю Синицин.
— Искам да ви запозная — започна Сергей — с мислите, които възникнаха у мен и у Виктор Муратов по въпроса за безопасността при приближаването на земните звездолети до спътниците. Ние имаме работа с две ракети разузнавачи, изпратени от учени от друг свят. Несъмнено двата спътника по някакъв начин предават информация на тези, които са ги изпратили при нас. Всичко това, макар и доста необичайно, в крайна сметка е естествено и разбираемо. Странно и даже тайнствено е друго. Направено е всичко възможно ние, земните хора, колкото може по-дълго време да не забележим съществуването на тези спътници. Спирални орбити, изменящи се скорости, цвят, а може би и самата материя, която ги прави невидими, и накрая смущенията, безусловно изкуствени и преднамерени, изменящи локацията на телата, особено от близко разстояние. Толкова много предпазни мерки не могат да бъдат случайни, те са съзнателни. И най-интересното е, че тези мерки имат предвид техниката, която е съществувала на Земята през първата половина на двадесети век, т.е. тогава, когато най-вероятно тези спътници са се появили около Земята. Това ни подсказва, че разузнаването не е първо! Тези, които са изпратили при нас неканените гости, добре познават нашата планета, известно им е, че тя е населена с разумни същества, познават нивото на нашата наука и техника. По-точно, познавали са го преди сто години. Но възможно е, те да познават и съвременната Земя. Не случайно са създали толкова затруднения при търсенето и откриването на своите разузнавачи. За какво говори всичко това? Да допуснем, че ние изпратим такива разузнавачи в съседна слънчева система, към някоя от планетите на това слънце. Бихме ли взели мерки за това, обитателите на тази планета да не забележат нашите пратеници? Разбира се, не. Напротив, бихме направили всичко, което зависи от нас, за да ги забележат, защото ние бихме ги разглеждали като средство за общуване с разум от друг свят, като средство, чрез което можем да ги уведомим за нашето съществуване. Така и само така трябва да постъпват разумните същества от всеки свят. Но ние виждаме съвсем друга картина. Тези разузнавачи не са изпратени с цел да установят контакт с нас. Те имат друга задача. И ние, земните хора, трябва да я узнаем. Ето за какво трябва да се помисли.
Членовете на съвета изслушаха Синицин с голямо внимание.
— Излиза — след дълго мълчание каза професор Метюз, — че ние сме се срещнали с това, което вината се е отричало при общуването между различните светове. Първа среща с чужд разум и… агресивни намерения!
— Не, защо? — Синицин с труд си наложи да възрази. Те с Виктор бяха стигнали до същия извод, както и Метюз. — Не е задължително да бъдат агресивни. Може даже да се допусне, че намеренията са най-приятелски. Например ако разузнавачите са опасни и с тях трябва да бъдем много внимателни… Нали нивото на развитие, за което са достъпни такива експерименти, изключва зли намерения! — възкликна той, виждайки съмнение по лицата на слушателите си. — Те могат да бъдат опасни за нас! Предпазните мерки, взети от тези, които са ги изпратили, могат да означават: „Внимание! Опасност!“ Ами ако те са от антивещество? Това вече е мое лично заключение — с отпаднал глас отбеляза Синицин.
— Вие веднага ще се откажете от него — усмихна се Стоун. — Спомнете си случая с маршрутния звездолет „Земя-Марс“. Неизвестно тяло се докосва до борда на кораба. Сега вече знаем — това е бил един от спътниците. Докоснал се е, оставил е вдлъбнатина, но не е имало никаква анихилация.
— Вярно, забравих за това — съгласи се Синицин.
— Това, което чухме тук — продължи Стоун, — вярно или не, потвърждава обосноваността на моя въпрос: безопасна ли е набелязаната експедиция? Аз току-що опровергах прибързаната версия на Синицин. Ние всички добре разбираме, кое го кара веднага да намери обяснение. Това му прави чест заради неговите човешки качества. Сега искам да опровергая самия себе си. Неотдавна казах, че присъствието на хора или въобще на разумни същества на спътниците е съмнително, малко вероятно. Но аз пропуснах, че тези спътници се намират тук вече сто години, а може би и повече. Така че живите същества въобще се изключват. Даже ако обитателите на този свят са много дълголетни, все едно, няма смисъл да се затваряш в тясно помещение за сто години. Ако има управление, то или се осъществява от разстояние, или от електронен мозък. Тогава може би не трябва да се рискува? Може би просто трябва да унищожим двата спътника — и край? Аз се приближавам до мнението, че зли намерения няма и не е имало. Но все едно, за тези, които са ги изпратили, спътниците отдавна са изиграли своята роля.
— В това ние в никакъв случай не можем да бъдем сигурни — възрази членът на съвета Станислав Лешчински. — След като двигателите работят досега, значи те са били разчетени за толкова време и следователно все още са необходими. Но не е там работата, необходими ли са спътниците, или не. Ние имаме пълното морално право да ги унищожим. Техните стопани не ни зачитат и не искат мнението ни. Те даже не мислят за нас. Те не могат да не разбират, че невидими тела в съседство с планета, на която техниката се е издигнала до нивото на междупланетни съобщения, представляват голяма опасност. Струва ми се, че въпросът може да се поставя само по отношение на това, необходими ли са на нас тези спътници? Трябва ли да се запознаем с тяхната конструкция, двигатели, с монтираната в тях апаратура? Ако това е желателно, то трябва не само да ги намерим, но и да проникнем в тях. Ако не, тогава трябва да бъдат унищожени, без да се рискува.
— Тук едва ли ще има две мнения — каза Стоун. — Техниката на два свята не може да бъде съвсем идентична. Все ще се намери нещо полезно. Например методите на локационните смущения, „невидимостта“, начините за предаване на информация през грамадно пространство, разделящо съседни системи. При това ние не знаем дали са съседни?
— Значи, няма за какво да говорим. Нужно е, и точка! — Лешчински решително „отсече“ тази дума, като удари с ръба на дланта си по масата. — Но след като знаем, че съществува опасност, не бива да изпращаме два кораба едновременно, както решихме. Ще изпратим само един — отначало към първия, а след това към втория спътник. И трябва да летят само доброволци.
— Какво искате да кажете с това? — учуди се Стоун. — Как могат да не бъдат доброволци?
— Говоря в такъв смисъл, че участниците в експедицията трябва добре да знаят, че рискуват живота си. Но вие сте прав — усмихна се Лешчински, — думата „доброволци“ е анахронизъм.
— Желаещи ще има повече, отколкото са необходими. Но това са страшни думи: „рискуват живота си“! — Стоун се наведе напред и обгърна с поглед членовете на съвета. — Предлагам всеки да помисли и да реши струва ли си?
Възцари се мълчание.
— Струва си! — първи произнесе Метюз.
— Струва си! — повтори Лешчински.
— Струва си!… Струва си!…
— Тогава моля да ми поверите ръководството на експедицията — каза Стоун.
— И да включите в нея мен и моя приятел Муратов. Мисля, че ние заслужихме това право — прибави Синицин.
— Муратов не е тук.
— Това няма значение. Аз говоря от негово име.
— С негово съгласие?
— Не, ние не сме говорили за това, но аз гарантирам…
— Добре. Значи вече трима. Аз мисля, че четири-пет души са достатъчни.
* * *
— Много съм ти признателен — Муратов подчертано церемонно се поклони. — Ти си изключително любезен. Ами ако аз нямам никакво желание да се отправям в пространството?
— В пространството? — Синицин сви рамене. — Това е съвсем близо до Земята. По-близо от Луната.
Да предположим, че това е на самата Земя…
— Е, и какво от това?
— Именно, какво от това?
— Ама и ти си един! — Синицин възмутено обърна гръб на приятеля си. — Какъв човек! Оказват му такова доверие, а той… Можеш да се откажеш! Ето, моля… — със сърдит жест той посочи масичката, на която стоеше радиофонът.
— Аз няма от какво да се отказвам. С нищо не съм се съгласявал. Какво ми влиза в работата? Ти си ме зачислил в състава на експедицията, ти ще ме отчислиш.
Синицин скочи и се втурна към апарата.
— Стой! — Муратов успя да го хване и със сила го блъсна обратно в креслото. — Не разбираш от шега! Нима ще те пусна сам, след като има опасност? Кой ще се грижи за тебе? Кога трябва да летим? — попита той с делови тон.
— След една седмица.
— Така да беше казал. Ще успея да завърша работата си, която веднъж вече прекъснах заради тебе. А защо толкова късно? Нали се задържат всички звездолети?
— Вече няма опасност. Местонахождението на спътниците е известно.
— А ако те изменят орбитата си?
— Това ще бъде забелязано навреме. Почти всички локатори в обсерваториите по земното кълбо непрекъснато ги следят. Ние с теб им дадохме добра основа за наблюдения.
— Ама добре стана, нали?
— Не се хвали! Знаеш, че случайно попадна на правилното решение.
— О, не! Не случайно! Каква ти случайност, когато една след друга отпаднаха всички естествени орбити. Това е логика.
— Или фантазия.
— Или фантазия — съгласи се Муратов. — Този фактор никога не трябва да се забравя. В науката е необходима фантазия. Ако ти я притежаваше, нямаше да ме викаш на помощ.
— Разкудкудякала се кокошката! — с досада каза Синицин. — Снесла яйце и си въобразила, че е спасила Рим.
— Това се отнася за гъските. Но ти не ми отговори на въпроса. Защо се налага забавяне?
— Корабът трябва да се оборудва. Стоун монтира в него почти всички прибори, които съществуват в техниката за наблюдения. Опитай се да намериш нещо, което е невидимо и то в пространството.
— Аха! Все пак в пространството. А ти казваше… Добре, няма да се хващам за думите. Ама че задачка! Впрочем, аз имам някои съображения по този повод. Ето например… Нека целият корпус на спътника да бъде от немагнитен материал. Но вътре сигурно има метални части…
— Магнитни? Предвидено е. Ще има и такива прибори.
— Знам. Не ми пречи! — Муратов започна бавно да ходи из стаята от единия ъгъл до другия. — Нека тези тела да не поглъщат лъчите на слънцето и да не се нагряват от тях. Нали имат двигатели? Имат! Значи, трябва да има някаква топлина. Макар и много слаба, но трябва да има. Значи, от близко разстояние те ще се покажат на инфрачервения екран. Между прочем, твоето мнение, че те са абсолютно бели не издържа никаква критика. Почакай, не спори! После! Моето предположение, че те са абсолютно черни, също е съмнително. Но аз не споря. По-нататък. Може твърдо да се каже, че от спътниците се предава информация. Как? Най-вероятно с помощта на ултракъсите вълни. Значи може да се засече предавателят. Това вече е три! Не съществуват тела без маса. Масата на спътниците ни е известна, тя е достатъчно солидна. От Земята ще следят нашия кораб и спътниците. Ще ни съобщят, когато се приближим до тях. Нека да не ги видим и да не ги открием с никакви прибори. Две маси в празно пространство. Практически то е празно, нали?… Сами ще се доближат. Това е четири! Спътниците и всичко, което се намира вътре в тях, не могат да бъдат съвсем прозрачни. Те ще се видят с просто око като тъмно петно на фона на звездното небе. Разбира се, пак от близко разстояние. Това е пет! Е сега, моля, можеш да спориш.
— Нямам намерение! — Синицин гледаше приятеля си със смеещи се очи. — Всичко е правилно. Но аз виждам, че ръководството на експедицията погрешно е поверено на Стоун. Би трябвало да назначат теб. А сега ти почакай! После ще се обиждат. И така, Виктор Муратов измисли пет начина да бъдат открити спътниците в пространството. Нали те познавам: щом млъкна, значи, нищо друго не ти идва в главата. Но на Стоун му е дошло! Трепна ли, гълъбче! Гравитационен определител на масата — едно! Гама-прожектор — две! Горе ръцете! Предай се!
Няколко секунди Муратов учудено гледаше Синицин… След това се наведе до самото му лице и каза със заговорнически тон:
— Значи, седем? Само седем и повече няма? А като намерим спътника ще го опипваме, така ли? С ръце. Не искаш ли да го видиш? С очите си? Той има ли повърхност? Макар и невидима, но има, нали? Ами ако я боядисаме? Пулвелизатор — осем!
Лицето на Синицин веднага стана сериозно.
— Това като че ли не е предвидено — каза той. — Веднага трябва да съобщим на Стоун. Браво, Витка!