Георгий Мартинов
Гианея (30)

7.

— Това вече започва да ме безпокои — каза Марина.

Тя стана и като закри очите си с длан се вгледа в блестящата с мириади искри водна шир.

Изумрудно-сапфирените вълни на Черно море лениво се плъзгаха към брега. Седефена омара закриваше линията на хоризонта. Там, където тя едва се долавяше, сякаш висяха във въздуха очертанията на бял параход. Той беше далеч и изглеждаше неподвижен. Денят беше почти безветрен, само от време на време се чувствуваше лек полъх, който носеше не прохлада, а само зной.

Черната главичка на Гианея не се виждате никъде.

— Тя плува прекрасно — лениво отвърна Виктор Муратов.

— Вече мина повече от час.

— Какво от това.

— Все пак се безпокоя.

Раул Гарсиа се повдигна на лакът.

— Хайде да я търсим — предложи той.

— С какво?

— С някой катер. Ако обясним каква е работата, всеки ще ни даде лодката си.

— Да почакаме още малко.

Тревогата на сестра му се предаде и на Виктор. Той скочи и се приближи до водата.

През този ден всички плуваха много. Гианея през цялото време беше с тях. А когато се умориха, тя остана да плува сама. И вече повече от час я нямаше.

Беше изминал месец, откакто Седмата лунна експедиция се бе завърнала на Земята. Повечето от хората вече бяха забравили тревогите и вълненията на тези дни. И само присъствието на Гианея на Земята неволно напомняше за необикновените събития.

Участниците в Седмата експедиция решиха да си дадат едномесечна почивка и в пълен състав отидоха на Кавказкото крайбрежие.

Отначало Гианея не беше с тях — тя се върна в Япония, при Марина.

За този месец се изясниха много неща. Гианея бе станала много по-откровена. Окончателно се изясни, че някъде съществува свят, чийто обитатели остро се нуждаят от планета за заселване. Престана да бъде загадка и това, че Гианея не помни своята родина, обстоятелство, което на времето така силно бе поразило Виктор Муратов. Тя бе родена на друга планета, намерена от нейните съотечественици и призната от тях за негодна за колонизиране. Своята истинска родина Гианея никога не бе виждала.

По-ясна стана и личността на Рийагейа. Учен, инженер (според земните понятия), технически ръководител на космическа експедиция, този човек явно не е бил като другите сънародници на Гианея. Той винаги възразявал против плана на своите другари по отношение на Земята, смятал го за безчовечен. Настоявал да останат на първата планета, да я застроят и заселят. Защо не са се съгласили с него оставаше тайна. Гианея не казваше всичко докрай.

И макар целта на кораба, с който бе долетяла Гианея, да беше напълно ясна, към самата нея никой не изпитваше неприязън.

Пасивната роля на тази девойка бе съвсем очевидна, а и всички вярваха на думите й, че е дошла на Земята против волята си и това служеше за оправдание на симпатията, която чувствуваха към Гианея.

Според Марина Муратова, след завръщането си от Луната, Гианея поразително се бе изменила. Ако по-рано в нея се бе чувствувал някакъв скрит страх, то сега от него не бе останала и следа. Ако по-рано Гианея се бе старала да избягва хората, то сега тя сама търсеше обществото им. По нейно желание, по нейна инициатива скоро Марина и Гианея се присъединиха към участниците в Седмата експедиция.

Всички се досещаха за причините на тази промяна. Гианея е знаела за опасността, която заплашваше хората, бе очаквала осъществяването на престъпния план и се бе страхувала от възмездие. Беше очевидно, че тя съдеше за хората според обичаите и представите на своите сънародници, които вероятно бяха сурови и жестоки. Ненапразно, след като стана откровена, тя заяви, че пътят към родината за нея е затворен.

А сега, след като не се бе случило нищо, когато планът бе ликвидиран в корен и над хората не надвисваше вече никаква опасност, Гианея престана да се страхува за себе си.

Всичко това беше доста правдоподобно, за да се смята за истина.

Разбира се, никой не би докоснал Гианея, дори планът им да беше се осъществил. Но тревогата й беше понятна.

На въпроса, дали нейните съотечественици могат да изпратят към Земята нови спътници разузнавачи, Гианея решително и твърдо отговори: „Не!“. И отказа да обоснове по-подробно отговора си.

— Аз не искам — каза тя на Марина — у вас да се създаде прекалено лошо мнение за нас. И така вече не е много добро. Разбирам, че за вас това не е празно любопитство, но повярвайте на думите ми. Никога вече няма да има никакви опити да се навреди на земните хора. Ако не беше така, той не би постъпил по този начин.

Тези думи, съобщени от Марина, убедиха всички. Личността на Рийагейа, когото никой не бе виждал и нямаше да види, продължаваше да влияе на събитията и след смъртта му. Вярваха му, а в това, което Гианея каза от негово име, имаше несъмнена логика. Безсмислено беше да жертвува себе си и другарите си, ако имаше възможност да бъдат изпратени към Земята нови спътници със същата цел. В такъв случай, както беше казал веднъж Токарев, би било по-логично да се яви при хората и да ги предупреди за опасността.

Наистина, оставаше неясно защо Рийагейа бе предпочел да унищожи себе си и кораба. Той и в този случай можеше да се яви при хората. Нали корабът имаше намерение да кацне на Земята, както потвърди Гианея.

Тя бе станала много по-откровена, но не до край. За много неща тя премълчаваше, а това, което казваше, трябваше да се допълва от въображението.

Можеха да се надяват, че рано или късно Гианея ще разкаже всичко.

Както и по-рано, беше решено да й предоставят да постъпва както иска и да не форсират събитията.

Окръжаваха я с предишното внимание и грижи.

Много хора се учудваха, че безделието никак не тежи на девойката от друг свят. Вече почти две години Гианея се намираше на Земята, обиколила беше земното кълбо, видяла бе всичко и според разбиранията на земните хора, отдавна би трябвало да изпита потребност от някакъв труд. Но не се забелязваха никакви признаци, че Гианея изпитва такава потребност.

Вече бе известно, че тя е много млада. Най-после Марина бе получила отговор на въпроса за възрастта на гостенката от космоса. Гианея бе успяла даже да изчисли годините си по земното време. Беше се оказало, че ако се смята в земни години, Гианея е само на седемнадесет.

Това отчасти обясняваше очевидния навик да не се труди. Още не беше успяла да свикне.

На естествения въпрос средно колко години живеят нейните съотечественици, последва отговор, който се стори на много хора невероятен. Гианея назова чудовищната цифра 500. Излизаше, че по земните години нейните сънародници живеят шест пъти повече, отколкото хората на Земята.

Причините за това дълголетие, дали така е било винаги или само през последните векове, разбира се, много интересуваха учените, но отговорът на Гианея беше прост и донесе разочарование:

— Аз не зная — каза тя.

Малка беше надеждата да разберат това, което Гианея не знаеше. Къде се намира нейната първоначална родина също не й беше известно.

— Но нали там знаят накъде са излетели вашите кораби? — попитаха Гианея.

— Не — беше най-странният отговор.

Все още много неща бяха загадка. И по всяка вероятност завинаги. Ако в родината на Гианея не знаят за съществуването на Земята, нямаше никаква надежда оттам да долети космически кораб. В просторите на вселената случайното откриване на планета, при това, на такава, каквато е необходима, се изключваше. Шансовете на такава случайност бяха равни на нула.

Това огорчаваше и дразнеше. Неволно изникваше желанието на мястото на Гианея на Земята да се намираше друг човек, осведомен.

— Ех! — казваха учените. — Ако Рийагейа беше тук!

Разбира се, тогава връзката между двата свята нямаше да се прекъсне, както сега.

Но нищо не можеше да се измени или поправи. Така се бе случило и трябваше да се примирят.

Вековната мечта — да бъде осъществена връзка с други обитаеми светове — заплашваше за неопределено време, както и по-рано, да си остане мечта.

— Добре, че поне е приятно да се гледа тази представителка на чужд разум — шегуваха се на Земята. — Можеше да се окаже и изрод.

Това беше слабо утешение.

* * *

Изминаха още десет минути.

Няколко десетки души с тревога се вглеждаха в морето, търсейки изчезналата Гианея с бинокли. Муратов и Гарсиа вече бяха получили катер и се готвеха да тръгнат да търсят девойката.

— Ето я! — с облекчение извика Марина, първа забелязала бегълката.

Черният шлейф от коса, люшкащ се в такт с движенията на плувкинята, бързо се приближаваше към брега. Гианея плуваше в своя обичаен стил. След час и половина плуване в нея не се чувствуваше умора. Зеленикавите ръце равномерно и силно разсичаха водата.

А когато в своя огненооранжев бански костюм тя излезе на брега, никой не забеляза затруднено дишане. Гианея изглеждаше съвсем свежа.

— Може ли толкова да ни тревожите! — каза Марина.

Гианея се усмихна.

— Аз отплувах много надалеч — отговори тя с равен и спокоен глас. — Исках да догоня белия кораб. Но не успях. А след това се замислих и забравих, че ме чакате. Извинете!

Тя седна върху дребния чакъл, примесен с пясък, който покриваше плажа.

И в това движение също не се забелязваше умора.

— За какво се замислихте толкова? — попита Гарсиа.

Младият инженер се отнасяше към Гианея с особена симпатия. Тя много приличаше на влюбеност, което, разбира се, често служеше като повод за шеги.

Гианея се обърна към Муратов.

— Стана ми тъжно — каза тя и Виктор веднага долови в тона й нова нотка. Той я погледна в очите. Не, в тях нямаше сълзи, но те се чувствуваха в думите й. — Спомних си за родителите си, за сестрите и братята си. И така мъчително ми се прииска да ги видя.

Тя не отговори направо на Гарсиа. Но той не се обиди. Всички добре знаеха, че когато въпросът й се струваше важен, Гианея винаги се обръщаше само към Муратов.

— Но това никога няма да стане — добави Гианея.

Тя нищо не знаеше, милото момиче!

— Боя се, че е така — меко отговори Муратов. — Ние направихме всичко, за да ви дадем възможност да се върнете, но вие самата не знаете къде се намира вашата втора родина. Но, може би оттам ще долети още един кораб.

— Той трябваше да долети — неочаквано каза Гианея. — Но в последния момент беше решено да не се изпраща.

— Вашите хора може би ще размислят. Кажете, Гианея — Муратов искаше да я отвлече от тъжните мисли, — защо именно вие бяхте избрана за преводач? Нима само вие знаехте испански език?

— Моят баща знае също много добре — отговори Гианея, — но той вече е стар, за да лети втори път до Земята. А аз учех най-добре от всички при него.

— Вашият баща е бил при нас?

— Той е участвувал в първия полет. Именно тогава са открили вашата Земя.

— Дълго ли са били на Земята?

— Не зная точно, но струва ми се, дълго. Баща ми е успял добре да научи езика.

— Кога е било това?

Като чуха този въпрос, който отдавна интересуваше всички, Раул и Марина наостриха уши. Ще отговори ли Гианея?

— Може би ще ви се стори странно — каза Гианея, — но аз не зная. Времето в космическите полети много се обърква. Във всеки случай, по вашето летоброене, това трябва да е станало преди около половин век.

— Какво? — от силно вълнение Муратов се надигна. — Не грешите ли, Гианея?

— Мисля, че не греша. А какво ви учудва?

— Не, нищо. Ние мислехме, че е било по-отдавна.

Отговорът на Гианея за един миг бе разрушил цялото здание от догадки и хипотези, построено от хората. Изглеждаше несъмнено, че съотечествениците на Гианея са били на Земята през средните векове. Трудно беше да се допусне, че в по-късно време никой не ги е забелязал. Преди половин век! Това означаваше, че чуждият кораб е кацнал на Земята през последната четвърт на двадесети век, в епохата на социализма и бурното развитие на космонавтиката. Невероятно!

— Хайде да пресметнем — каза Муратов, като се стараеше да скрие от Гианея нарастващото си вълнение. — Нямаме работа и можем да се заемем с малко математика. Вие на колко години бяхте, когато вашият баща излетя за Земята?

— На николко — усмихна се Гианея. — Аз още не съм била родена.

Това затрудняваше задачата.

— Добре, а на колко години беше самият той?

— Не зная.

— Но например майка ви би трябвало да помни колко време е отсъствувал.

— Сигурно помни, но аз никога не съм я питала.

Планът на Муратов рухна.

Той все още не можеше да повярва на думите й. Половин век! Не, Гианея нещо греши. Можеше да се допусне, че това е станало в началото на деветнадесети век, но в края на двадесети… Гианея се обърква от разликата във времето за хората, които се намират на планетата, и за тези, които летят в космоса със субсветлинна скорост. Цялата работа е в това.

Гианея можеше да сгреши с век, век и половина, но не повече. Хипотезата за средните векове от земната история трябваше да бъде предадена в архивата.

Това изменяше цялата картина, съставена от учените на Земята при непосредственото участие на самия Муратов.

„Да, много, много лошо, че вместо Гианея — мислеше той, — тук не е самият Рийагейа. Дали някога истината ще бъде открита или завинаги ще остане неизвестна?“

Муратов така се бе замислил, че не отговори на някакъв въпрос, зададен от Гианея.

Тя повдигна рамене и се обърна към Марина.

— Гледайте, другари — каза Гарсиа, — към нас тича Стоун.

— Тича? — учуди се Марина.

Всички се обърнаха.

Стоун наистина не вървеше, а тичаше. Това съвсем не му бе присъщо.

Даже без да поздрави, което също не беше в навиците му, задъхвайки се той каза:

— Преведете й! Около Земята се е появил космически кораб, който несъмнено принадлежи на нейните сънародници.