Георгий Мартинов
Гианея (27)

4.

Земните хора вече отдавна се бяха запознали със своите небесни съседи — планетите от Слънчевата система, отдавна вече земните очи бяха свикнали да наблюдават картини на чужда природа, да изучават растителен, а някъде и животински свят на други планети.

Не беше далеч и времето, когато мощни земни звездолети щяха да оправдаят названието си и да полетят не към планети, а към звезди, за да намерят край други слънца, в други планетни системи разумен живот, братя по разум.

Никой вече не се съмняваше в тяхното съществуване във вселената. И никой не приемаше появяването на Гианея като доказателство, защото не беше необходимо никакво доказателство за безспорната истина.

Но ако се изключат дрехите на Гианея, с които тя се появи пред хората на Хермес, никой още не беше виждал нищо, което да е направено от ръцете на разумни същества от друг свят.

И ето че сега пред очите на групата хора, според които като че нарочно се намираше и представителката на чуждия разум, със самото си присъствие потвърждаваща реалността на това, което виждаха, се появи цял комплекс от предмети, направени не на Земята, и то не отделни, несвързани помежду си предмети, а именно комплекс, обединен от една цел, един замисъл, от обща научна и техническа мисъл.

Мисъл на друг, чужд на Земята свят.

Моментът беше толкова вълнуващ, че участниците в експедицията, на които беше поръчано да фотографират базата, когато тя бъде намерена и направена видима, не си спомниха веднага за задълженията си.

Но когато операцията започна, те се сепнаха и всичко, което се случи по-нататък, навеки беше запечатано върху лентите.

Не по-малко от десет минути екипажите на петте всъдехода гледаха това, което се появи пред тях. Всеки искаше завинаги да запомни зрелището.

Двете огромни, яйцевидни тела стояха пред тях, пъстри като детски играчки. Те бяха съвсем гладки, без издатини и разширения, без нищо, което да напомня дюзи, всяко от тях дълго по четиридесет метра.

Това бяха тайнствените спътници разузнавачи, които толкова дълго занимаваха мислите на учените и доставяха безброй безпокойства и грижи на Космическата служба.

От всички страни, от малките възвишения с формата на куполи, издигащи се на не повече от двадесет сантиметра над земята, към всяко от яйцата се проточваха дълги маркучи. Беше ясно, че това е само горната част и останалото е скрито под лунната почва и за да разберат какво представлява, са необходими разкопки.

В дълбочината на ямата, в противоположния й край се виждаше някакъв дълъг предмет във формата на ромб.

Затаили дъх, хората разглеждаха базата и спътниците, изникнали сякаш от небитието.

Всичко беше неподвижно, застинало, като че ли сковано от ужасяващия мраз на лунната сянка.

Боята почти не беше докоснала почвата и всичко, което бе подложено на нейното действие, се открояваше много релефно. Ромбът, куполите, маркучите и самите спътници разузнавачи изглеждаха метални, но дали наистина бяха такива пречеше да се определи същата тази боя, която ги беше направила видими.

Сабо наруши дългата тишина.

— Приберете пулверизаторите! — гласът му звучеше все така равно и спокойно, както преди. — Внимание! Да се пуснат роботите номер втори и трети!

Появиха се механизми, които по нищо не напомняха първите. Това бяха роботи-„хора“, с крака, ръце и кръгли стъклени „глави“. Малко тромаво, но бързо, те се отправиха към изкопа.

Четирите пурообразни машини се върнаха, всяка при своя всъдеход и бяха прибрани вътре.

Настъпи най-отговорният и най-интересният момент в операцията.

Кибернетичните автомати можеха да направят пълно и детайлно изследване на всеки предмет както отвън, така и отвътре, без да нарушават външната обвивка. Бързо и много точно те определяха размерите, материала, химичния състав, „виждаха“ всичко, което се намираше вътре, можеха да се справят с всяка схема, даже толкова сложна, колкото и тяхната собствена.

Такива роботи се използуваха често за най-различни цели и обикновено те пазеха получената информация в своята „памет“ като я предоставяха при поискване. Този път в конструкцията им беше направено изменение. Налагаше се да се съобразяват с възможността за унищожение на роботите от защитната апаратура на базата или спътниците. Всичко, каквото успееха да узнаят, роботите щяха да предадат незабавно в щабния всъдеход.

Сабо се приготви за приемане на съобщенията.

Но дали ще успеят да разберат нещо? Ще „допуснат“ ли това спътниците и тяхната база?

Повечето се съмняваха в успеха.

Робот номер две като се приближи до края на отвесния склон се спусна на площадката. Номер трети нещо се забави, но след това се спусна и той.

— Номер първи! — изкомандува Сабо. — Предавам управлението! Второ издирване!

— Второ издирване! — равнодушно повтори невидимото на екраните кълбо.

Муратов си спомни обясненията на Верьосов. Двата робота-„човека“ преминаваха под командата на електронния мозък, затворен в кълбото и сега ще изпълняват само неговите заповеди. Кълбото се намира по-близо до мястото на действие и има пряка зрителна връзка с изпълнителите. На него ще му стигне „съобразителност“ и при най-неочакван обрат да вземе правилно решение много по-бързо, отколкото би могъл да направи това човек.

Роботите се разделиха. Единият се отправи към най-близкия спътник, а другият — към ромба.

Базата не реагираше. Създаваше се впечатление, че там няма никаква защитна апаратура срещу навлизането на чужди тела.

Защо бездействува?

Муратов погледна към Гианея. Тя наблюдаваше с нескриван интерес. Върху лицето й не се виждаше никаква тревога.

За какво мислеше тя в този момент? Какво чувствуваше?

Земните хора се канеха да проникнат в тайната, която съотечествениците на Гианея искаха да скрият от тях. Тя не можеше да се отнася към това с пълно равнодушие, но външно изглеждаше точно така.

Изведнъж робот номер три спря и като се обърна, тръгна обратно към кълбото.

— По всяка вероятност той е решил, че изследването трябва да се прави едно след друго — каза Стоун, като имаше предвид електронния мозък. — Страхува се от объркване при едновременно подаване на информация.

— Да, изглежда, че е така — съгласи се Сабо.

Робот номер две безпрепятствено се приближи до ромба.

Върху таблото на приемния апарат светна зелената точка на сигналната лампичка, зад стъклото на тясното „прозорче“ с лек шум запълзя лентата на записа.

Роботът беше пристъпил към работа.

Той действуваше последователно, с хладнокръвието на машина. Съобщи размерите на ромба, подчерта, че по-голямата му част е вградена в скалата и пристъпи към материала, от който беше направена външната повърхност.

Отначало всичко вървеше гладко. Върху лентата бързо се отпечатваха знаците на химичните елементи. Желязо, алуминий, манган, калций.

Но ето, че се появи въпросителен знак. Това означаваше, че роботът е срещнал неизвестен елемент или сплав от няколко, която той не може да разложи.

Втори въпросителен знак… трети!

— Лошо! — каза Сабо. — Конструкцията не е обмислена докрай. Той не може да прави непознати анализи.

— Нищо подобно — в говорителя се раздаде нечий глас от друг всъдеход. — В него е заложена програма за всякакви анализи, които някога са били правени на Земята. А това, което не могат или засега не умеят да правят хората, естествено не може и той.

— Нямаме нужда от адвокат — пошегува се Сабо. — Тази професия отдавна е изчезнала.

— Дали ще се досети да отреже парче от ромба за анализ на Земята? — попита Стоун.

Не се наложи Сабо да отговаря на този въпрос. Вместо него отговори кълбото.

Те видяха как роботът извади някакъв инструмент. По всяка вероятност, трион. Посипаха се искри.

— Материалът не се поддава — сухо съобщи електронният мозък. — Изпратете друг.

— По-съвършен няма — отговори Сабо.

— Прекратявам — каза кълбото.

В същия момент робот номер две прибра електрическия трион.

Муратов никога не беше виждал работата на такива машини. Струваше му се странно да слуша този разговор и да съзнава, че не говорят двама души, а човек и машина.

— Лошо! — повтори Сабо. — Именно в това, което не можа да разбере нашият разузнавач, се крие тайната на невидимостта.

— Да опитаме да отрежем парче от купола? — предложи Стоун.

Електронният мозък на кълбото сам дойде до същото решение. Роботът тръгна към най-близкия купол.

Но и тук нищо не излезе. Материалът, от който бяха направени агрегатите на базата, не се поддаваше.

Роботът се върна при ромба.

Той вдигна ръце и ги допря до повърхността.

И отново нищо не се случи.

Рязко се измени цветът на екраните. Станаха леко зеленикави. Ромбът и стоящият до него робот се приближиха и заеха цялата площ на екрана.

След това всички видяха как повърхността на ромба потъмня, разтвори се и се появиха някакви кабели, ръчки, остри ръбове на прибори.

Разкри се вътрешността на ромба.

— Ако това е електронният мозък на базата — каза Токарев, — то какво общо имат с него ръчките?

— Може би това съвсем не са ръчки — отвърна Сабо, — а само нещо, подобно на тях. Не забравяйте, че пред вас не е земна конструкция.

— Това е невъзможно да се забрави.

Роботът застина неподвижно. Лентата на приемния апарат продължаваше да се движи, което показваше, че „мисълта“ в стъклената „глава“ на кибернета продължава да работи.

— Схемата не се поддава, изпратете друг — раздаде се металният глас на кълбото.

— По-съвършен няма — отговори със същите думи Сабо.

Но думата „прекратявам“ не последва. Очевидно кълбото не губеше надежда, че все пак неговият помощник ще успее да се справи със схемата на електронния мозък на базата, явно по-сложна от неговата.

Вътрешността на ромба продължаваше да се вижда върху екрана на телевръзката.

А върху визуалния екран се наблюдаваше как робот номер три отново тръгва към спътника. Кълбото не искаше да губи време. Тъй като постъпването на информация от робот номер две временно беше прекратено, той бе заповядал на номер три да започне работа.

— Изглежда, че все пак ние ще успеем да изследваме базата и основно да се запознаем с агрегатите й каза Стоун. — Но къде е опасността, за която ни говореше Гианея?

Тя чу името си и въпросително погледна Муратов.

Той й преведе думите на началника на експедицията, като се стараеше да не предизвиква у нея обида от това, че сякаш не й вярват.

След като го изслуша, Гианея сви рамене.

— Аз не зная в какво се състои опасността — каза тя, — но добре си спомням думите на Рийагейа. Той каза, че ако земните хора се опитат да се приближат до базата, ще предизвикат катастрофа. Това е всичко. Аз смятах за свой дълг да ви предупредя.

Думите й смутиха всички.

— Може би… — започна Токарев, но Стоун го прекъсна.

— Гианея би могла да не разбере правилно Рийагейа — каза той. — Или без сама да подозира това, да придава на думите му друг смисъл. Не може само поради неоснователен страх да изпускаме единствената възможност.

— Неоснователен! — възкликна Токарев. — Така ли е?

— Все едно! — Стоун с досада махна с ръка. Той явно беше много раздразнен.

„Дали защото чувствува, че не е прав“ — помисли Муратов.

— Аз съм съгласен с Хенри — каза Сабо. — Щом сме започнали, трябва да продължим.

Останалите мълчаха.

Докато се водеше този разговор, робот номер три беше отишъл съвсем близо до спътника.

— Другари, гледайте! — извика Муратов, като сочеше към телеекрана.

Но всички вече бяха видели.

Във вътрешността на ромба започна някакво движение. Кратки припламвания, като ята искри се понесоха по кабелите или по това, което хората приемаха за кабели.

— Сигнали! — каза Гарсиа, който следеше показанията на пеленгатора. — Ултракъси вълни.

Едва успя да изрече тези думи и силна светлина заля екрана. Тя беше много ярка и само благодарение на смекчаващото действие на екраните не ослепи хората.

— Така си и знаех! — промърмори Стоун.

Анихилация?!

Екраните продължаваха да светят. Това означаваше, че робот номер едно не е пострадал. И не само не е пострадал, но и продължава да ръководи операцията.

Изображението върху телеекрана се отдалечи. Отново се виждаше цялата база.

Робот номер две продължаваше да стои до ромба.

Робот номер три не се виждаше никъде.

Съдбата му беше ясна. Бе се приближил плътно до спътника, той бе „съобщил“ за това на ромба. Беше последвала команда и роботът веднага бе унищожен.

По същия начин, както бе унищожен и роботът разузнавач, изпратен от борда на „Титов“ преди три години.

По всяка вероятност и тогава спътникът бе получил заповедта от същия ромб.

— А вие казвахте! — промълви Токарев.

— И сега не изменям мнението си — отговори Стоун. — Базата е безопасна за нас. Защита имат само спътниците.

— Внимание! — каза Сабо. — Да се пусне робот номер четири!

Думата „внимание“ се произнасяше специално за роботите, които се намираха в действие: да знаят, че това не се отнася за тях.

— Трябваше още от самото начало да изпратим номер четири — промърмори Сабо. — Напразно погубихме машината!

— Вие самият се съгласихте, че трябва да изпитаме степента на опасност — отвърна Стоун.

Муратов знаеше, че робот номер четири е същата машина като номер две и три, но снабдена с противоанихилационна защита. Той разбра, че Сабо е решил да я изпробва, като я изпрати към същия спътник.

Трети „човек“ много по-висок и масивен от първите два, закрачи към изкопа.

Но той не успя да измине и половината път, когато се случи това, което никой не можеше да предвиди и да очаква. Най-близкият спътник разузнавач изведнъж се раздвижи и излетя като се изправи вертикално.

След него последва и вторият.

В долната част на апаратите нещо блесна…

И двете „яйца“ се издигнаха над изкопа, за секунда се спряха… отново блеснаха две мълнии… и спътниците разузнавачи изчезнаха в черната бездна на лунното небе.