Георгий Мартинов
Гианея (26)

3.

— Ето — каза Гианея. — Това е, което търсите.

Радиовръзката между четирите всъдехода беше включена през цялото време. Нейните думи, веднага преведени от Муратов, бяха чути едновременно от всички. И всички участници в експедицията по издирването и в четирите коли, също както Стоун, трепнаха радостно и развълнувано.

— Къде? — попита той на езика на Гианея.

Да я открият още на втория ден от издирването! Какъв късмет! И то след почти три години системни неуспехи.

— Точно пред вас. И то близо.

Муратов преведе отговора.

Всъдеходите спряха.

Отпред не се виждаше нищо. Същите мрачни, кафяво-сиви скали, издълбани от пукнатини, жълтеникав прах, покрил почвата с дебел слой. Високо в небето се губеха високите върхове на планините.

Никъде нищо!

Така се струваше на земните хора. Но Гианея виждаше друго.

Никой не би се сетил да търси базата на такова място. Тук никога нищо не биха намерили.

Точно отпред, на около двеста метра, планинската верига извиваше, завършваше с остра издатина, покрита с хаотично нахвърляни един върху друг камъни — следи от преминаването на голяма лавина. Дълбочината на извивката се скриваше в непрогледно черна сянка.

Колко такива извивки бяха срещали по време на търсенето!

Точно там, в тази сянка сочеше ръката на Гианея.

— Там ли — попита Стоун, — в сянката?

— Да, на дъното.

— Прожекторите! — нареди Стоун.

Четири силни лъча от четирите коли разсеяха черния мрак.

Нищо! Все същите скали в подножието на планината. Като навсякъде.

— Тук ние в никакъв случай не бихме могли да открием нещо — каза Верьосов. — И толкова близо до станцията.

— Сигурна ли си? — попита Стоун.

— Аз виждам — просто отговори Гианея.

Както се изясни по-късно, веднага у всички бе минала една и съща мисъл:

„Тук е вечна сянка. Това място не се осветява никога от Слънцето. Планинските пластове са охладени почти до абсолютната нула. Тук не може да има никакво инфрачервено излъчване. Тогава как Гианея може да вижда нещо? Значи, не само инфрачервената част на спектъра е достъпна за нейното зрение.“

В това, че Гианея действително вижда загадъчната база, беше невъзможно да се съмняват.

— Каква приблизителна площ заема базата? — попита Стоун.

Като изслуша превода на въпроса, Гианея се замисли. Муратов вече беше решил, че тя не знае земните мерки за дължина и площ, когато се оказа, че Гианея мълчи по друга причина. Тя просто искаше да отговори по-точно.

— Трудно ми е да определя на око — каза тя накрая, — но ми се струва, че площта й е около шест хиляди квадратни метра.

„Гледай ти! — помисли си Муратов. — Тя знае испански език като истинска испанка. Даже аритметиката й е достъпна. Удивително!“

Сега нямаше време да се мисли за странични неща. Муратов преведе отговора на Гианея на нетърпеливо чакащия Стоун.

— Значи — каза началникът на експедицията, — приблизително осемдесет на осемдесет метра. Такава малка площ ние можем да обработим с четирите работни машини.

Той веднага даде разпореждане да изпратят на това място още един всъдеход със специално оборудване.

— Пълен напред по нашите следи — нареди той в микрофона. — Скрити пукнатини няма, пътят е безопасен. Предупредете Сабо. Чакам го след петнадесет минути.

Прожекторите ярко осветяваха скалите в дълбочината на извивката. Отчетливо се виждаха сенките от светлината, за първи път проникнала тук. Но както и преди не се забелязваше нищо друго.

В главата на Стоун се мярна тревожна мисъл.

— Попитайте я — каза той, — безопасно ли е да се осветява базата?

Гианея отговори, че не знае това.

От предпазливост, наистина малко закъсняла, Стоун нареди да изгасят прожекторите.

— Когато стане необходимо, отново ще ги запалим.

— Странно — забеляза Муратов. — Спътниците не са прозрачни. Тогава защо не закриват скалите, които се намират зад тях? Защо не се виждат сенките на спътниците?

— Може би те вече не са тук? — изказа предположение Токарев. — Може би тук е само изоставената база?

Муратов обясни, колкото можеше по-ясно, какво смущава него и останалите членове на експедицията.

— Малко ми е странно — отговори Гианея, — че не виждате това сами. Но аз разбирам защо става така. Ние — (тя имаше предвид своите сънародници) — не подозирахме тази особеност на вашето зрение. Аз разбрах за това едва на Земята — Гианея като че ли забрави вчерашния разговор. — Вие не виждате нищо, ако няма светлина, която вие възприемате. Ние виждаме много повече. Предметите, които според вас са тъмни, за нас са осветени. Не е ли странно, Виктор? Та вие толкова приличате на нас.

Той помисли, че тя е избрала лошо време за такава беседа. Не можа да скрие нетърпението си, когато я помоли да отговори на зададения въпрос.

— Защо ми говорите с такъв рязък тон? — попита Гианея, като че нищо не се бе случило. — Аз не съм свикнала да разговарят така е мен.

— Извинете! Но ние сме много развълнувани.

— Няма причини да се вълнувате. Това, което търсехте, е намерено. Какво още ви е нужно?

В нейния тон ясно се чуваше: „Аз изпълних това, което искахте. Сега ме оставете на мира“.

— Гианея, вие виждате — каза Муратов, — а ние не. Помогнете ни още веднъж.

Тя помръдна рамото си — характерен жест, свойствен само на нея.

— Свалете прожекторите по-ниско — каза тя така, както би казал учител на глупав ученик. — Базата — (тя за първи път произнесе тази дума ясно) — е разположена във вдлъбнатина. Струва ми се, че е изкуствена, защото има равни очертания. Лъчите на светлината минават по-високо и затова не виждате нищо.

Тя разбираше разликата в тяхното зрение, но само с ума си. Да я разбере докрай така, че да я почувствува, Гианея не можеше.

— Да почакаме — каза Стоун, когато Муратов му преведе това, което каза Гианея. — Не е известно как ще подействува светлината на автоматиката в базата. Ние и така много рискувахме, когато включихме прожекторите, без да помислим добре. Но това е моя вина.

Точно след петнадесет минути дойде петата кола. Настъпи дългоочакваният момент на операцията.

Стоун изведе своя всъдеход малко назад и встрани. Четирите работни коли се построиха в една линия. По такъв начин между тях и невидимата база имаше разстояние около сто метра — напълно достатъчно от гледна точка на безопасността и удобството за работа. Дори и да се получи взрив от всякаква сила, включително и анихилация, той не можеше да причини никаква вреда. Тук, където изобщо нямаше въздух, взривната вълна не беше опасна. Оставаше само теоретичната възможност базата да се взриви като ядрена бомба с огромно повишение на температурата. Но всъдеходите, конструирани специално за нейното издирване, бяха пригодени и в такъв случай да останат невредими, както и екипажите. Някаква степен на риск, разбира се, съществуваше, но тя беше минимална. Да отведат колите на абсолютно безопасно разстояние беше невъзможно. Тогава много би се затруднило управлението на роботите.

Никой от участниците в експедицията и не помисли за някаква опасност. Те знаеха едно: базата е намерена и тя трябва да бъде унищожена.

Трябва! Тази дума беше напълно достатъчна.

В колата на Стоун се появи пристигналият с петия всъдеход ръководител на техническата част на шестте предишни експедиции — инженер Ласло Сабо. Той беше набит, широкоплещест човек, не много висок и с неопределена възраст. Малка клинообразна брадичка, украшение, което в тази епоха се срещаше твърде рядко, подчертаваше резките волеви черти на лицето му.

Още по пътя за Луната Муратов забеляза явната неприязън на Гианея към този човек. Работата беше не само в ниския ръст на Сабо. През последно време Гианея започна да се отнася към такива хора много по-търпимо. Изглежда, тя беше разбрала или беше започнала да разбира, че земните хора са еднакви, независимо от техния ръст. Рецидив на предишните й възгледи се бе появил при срещата й с Болотников. Антипатията на Гианея имаше някакви други, засега неизвестни причини.

Когато Сабо, минавайки да заеме мястото си във всъдехода й кимна с глава, тя трепна. Муратов видя, колко трудно бе за Гианея да отговори на приветствието му.

Ръководството на операцията премина в ръцете на Сабо.

— Внимание! — каза той, едва успял да свали лунния скафандър. — Пристъпваме към изпълнение на първата част от програмата — разузнаването. Да се пусне робот номер едно!

От колата, в която беше Синицин, изпълзя ярко блестящо под лъчите на Слънцето метално кълбо с гъсенични колела.

В навечерието на излитането Верьосов подробно бе описал устройството му на Муратов. Това беше много сложна и съвършена машина, плод на конструкторския и техническия труд на много хора, която по всяка вероятност сега беше обречена на гибел.

Роботът се отдалечи на десетина метра от всъдехода и спря.

Той чакаше команда.

Сабо превключи нещо на пулта за радиовръзка.

— Напред! — каза той, като отделяше всяка сричка. — Първо издирване!

Роботът се заклати бързо и запълзя по извивката на планината.

Гарсиа се премести до пеленгатора. Трябваше да следи дали няма да се появи някакъв радиосигнал. Стоун се наклони към инфрачервения екран.

Те не взеха никакви мерки за защита против възможна светкавица, подобна на тази, която се появи при анихилацията на робота разузнавач преди три години по време на експедицията с „Титов“.

Екраните не пропускаха прекалено силни светлинни лъчи и каквото и да се случеше, очите на хората бяха в пълна безопасност.

Добре се виждаше, че с приближаването си към границата на черната сянка, роботът забавяше движението си. Като живо и разумно същество, той се приближаваше към целта много внимателно. Машината не беше жива, но притежаваше високоразвит „мозък“.

След това роботът спря. Неговата предна част се потопи в тъмнината и веднага изчезна от погледа. Задната продължаваше да блести на слънцето. Създаваше се впечатлението, че нечия ръка внезапно е разрязала машината на две половини.

Щракна контактът на приемния апарат и се раздаде отчетлив метален глас:

— Пукнатина. Дълбочина два метра. Разстояние деветнадесет метра. Видимост нула.

— Това не е пукнатина — каза Стоун. — Това е изкуствена вдлъбнатина, в която се намира базата. Какво ще правим, Ласло? Да включим светлина е рисковано.

— Защо да е рисковано? — възрази Сабо. — Ще се взриви? Нека да се взривява. Нали това искаме, да унищожим тази база — той леко се наклони към микрофона и произнесе пак така ясно, както и преди, разделяйки думите на срички: — Свет-ли-на! Теле-пре-да-ва-не!

Във всички всъдеходи хората бързо превъртяха превключвателите. Долната част на големите обзорни екрани малко потъмня. Сега тази долна половина се превърна в телеекран. Горната си остана същата — за визуално наблюдение.

В черната мъгла, където се скри предната част на робота, блесна силен лъч светлина. Виждаше се, че роботът е насочил светлината на прожектора надолу. Върху телевизионните екрани се появи равната, като че прекарана с линия, граница на изкопа. Както се струваше на хората, тя се намираше на двадесет метра от робота, а според определението на самия робот — на деветнадесет.

— Приближи се! — изкомандува Сабо.

Роботът изчезна съвсем. Само светлината на прожектора показваше мястото, където се намираше.

Линията на изкопа се приближи. Не можене да има никакво съмнение, че тя е изкуствена.

— Повече светлина! — последва команда.

Добре се чуваше как там, вътре в кълбото защракаха контактите на превключвателите. Светлинният лъч се разля встрани. Яркостта му се засили.

Сега добре се виждаше целият изкоп, издълбан в скалистата почва. Той имаше правилна квадратна форма, с равно, гладко дъно.

Ето я най-после тайнствената база на чуждия свят, която хората в продължение на три години напразно търсеха!

В първия момент всички помислиха, че базата е празна. Не се виждаха нито спътниците разузнавачи, нито някакви апарати. Но след малко хората забелязаха сенките, образувани като че ли от празно място. Абсолютно невидимите агрегати на базата не бяха прозрачни, както и предполагаха, те напълно поглъщаха светлината, без да я отразяват.

Сенките бяха много и се напластяваха една върху друга. Не можеше да се определи нищо.

Сега роботът стоеше на самия край на изкопа, съвсем близо до спътниците, които безусловно се намираха тук. Но не се случваше нищо, роботът си оставаше невредим. Очакваната от всички анихилация не започваше.

Може би сега защитната апаратура е изключена? Може би тя действува само по време на полет?

— Да Се приближим и ние — предложи Стоун. — Или да изпратим разузнавачите — „хора“.

— Рано е! — късо отговори Сабо. — Внимание! Да се пуснат роботи номера осем, девет, единадесет и дванадесет.

На лунната почва излязоха четири машини. За разлика от първата те бяха дълги, пурообразни. На носа на всяка от тях стърчеше конусовидно удължение.

— Напред! Във фронт!

Като добре обучени войници от минали времена, роботите се построиха в една линия и бързо изчезнаха в мрака на извивката. Светлината от прожектора на първата машина не ги осветяваше и те не се виждаха на екраните.

— Те всичко ли разбират, каквото им се говори? — попита Гианея.

— Не — отвърна Гарсиа. — Имат определен запас от думи, които разбират и могат да произнасят.

— Вие имате ли такива машини? — попита Муратов.

Гианея се намръщи така, сякаш въпросът й бе неприятен, но отговори:

— Аз не съм виждала. Но ние имаме мислещи машини.

Металният глас на робот номер едно съобщи, че четирите помощни машини са на място и са готови за работа.

— Прах! — изкомандува Сабо. — Втора програма!

Муратов гледаше към екрана с особен интерес. Сега се осъществяваше неговата идея.

Добре се виждаше, как в ярко осветения от прожектора изкоп, излетя с огромна сила ветрилообразна струя черна боя. След нея последва втора — с червен цвят. Трета — с жълт. И накрая последната — със зелен. Разноцветната мъгла закри целия изкоп.

А когато работата на пулверизаторите завърши и мъглата се разсея, пред очите на хората се откри прекрасна картина.