Георгий Мартинов
Гианея (25)

2.

Дълго е пътуването по пътищата на вселената.

Светлинният лъч лети с години от една звезда към друга. А създаденото от човешките ръце не може да лети със скоростта на светлината.

Дълъг и скучен е пътят!

А ако тревогата гризе екипажа на кораба, той изглежда още по-дълъг.

Те нямаха възможност да прекарат по-голямата част от пътя в сън. Живееха при обикновен дневен режим: през едната половина бодърствуваха, през другата спяха и с нищо не можеха да си запълнят времето.

Бяха четирима.

Идеята ги влечеше напред, към далечната цел. За идеята те жертвуваха себе си. Нямаха надежда да се върнат обратно. Излетяха от родната планета завинаги. Те не можеха да се върнат, защото не знаеха как да управляват кораба, как да намерят пътя в безкрайната пустота.

Корабът се управляваше от автомати.

Умни, внимателни, чувствителни, те го водеха по набелязания път, прекаран не от тези, които се намираха сега на борда, а от други. От тези, които бяха построили кораба, които умееха да го управляват, знаеха как да намират пътя в космоса.

На борда му нямаше нито един от тях.

Автоматите бяха сигурни. Те знаеха повече от своите сегашни стопани и с равнодушието на машини бяха изменили на предишните.

Корабът летеше по точно определен курс. Каквото и да се случеше, каквито и препятствия да възникнеха на пътя му „командирът“ на кораба за част от секундата щеше да вземе решение и да избегне всяка опасност.

Четиримата души, сегашният екипаж на кораба, добре знаеха това. И те се страхуваха даже да се приближат до вратата на кабината за управление. Тя беше плътно затворена и с жълта боя на нея беше нарисуван крив кръст.

За да не може никой дори и случайно да проникне в забранената зона.

Всичко зависеше от „командира“. Неговият механичен мозък беше единствената надежда за успех, единствената гаранция за достигането на целта, единственият шанс за живот.

Четиримата не бяха уверени, че кацането ще мине също така благополучно, както излитането. Те не знаеха дали „командирът“ умее да приземи кораба на планетата. Те само се надяваха на това.

И често хвърляха погледи към големия, херметически затворен сандък, боядисан в яркожълт цвят, който стоеше в средата на централното помещение на исполинския кораб.

В това помещение четиримата прекарваха цялото си време и много рядко го напускаха. Тук те живееха, хранеха се, спяха и беседваха, макар че това помещение не беше пригодено за живеене.

Но те се „притискаха“ един до друг, стремяха се винаги да бъдат заедно, да си помагат един на друг, да преодоляват неволния страх пред окръжаващия ги от всички страни безкраен простор на вселената.

Каютите на кораба, предназначени за членовете на екипажа, бяха единични.

Изтънченият комфорт на тези каюти не привличаше новите стопани. Всичко им беше чуждо, непривично и дълбоко ненавистно.

Те ненавиждаха всеки предмет на кораба и самия кораб. Всичко, освен жълтия сандък. Това беше единственото нещо, което не принадлежеше на предишните стопани, а на тях самите, беше направено от тях, съдържаше в себе си известна за тях цел.

Жълтият сандък — това бяха „те самите“. Защото ако на тях не им е съдено да достигнат целта живи, съдържанието на сандъка ще направи всичко вместо тях.

Във всички случаи задачата трябва да бъде изпълнена.

Сандъкът беше тежък, масивен и много здрав. Ако корабът се разбиеше, той щеше да оцелее.

Това беше главното.

През дългите години на пътуването те бяха свикнали да гледат на сандъка като на пети член на екипажа. И го наричаха ласкаво „Гринго“, което беше човешко име.

На кораба имаше всичко. Дългите алеи, покрити с растителност, приканваха към разходки. Уютните салони, игралните и спортните зали, басейните, читалните и зрелищните автомати призоваваха към развлечения и отдих. Астрономическите пултове, кабинетите и лабораториите предоставяха всички удобства за научна работа. И до всяка каюта имаше небесносиньо помещение с продълговат басейн, сега празен.

Четиримата използуваха само алеите. Беше им нужно да се движат и те тичаха по алеите всеки ден в определено време.

До всичко останало не се докосваха — пречеше им ненавистта.

Те с удоволствие биха се възползували от небесносините помещения с басейните. Времето на полета беше за тях изтезание. Но басейните бяха празни. Дори да бяха пълни, все едно не можеха да им помогнат с нищо. Четиримата не знаеха как да предизвикат анабиосъня и как да излязат от него. Тази техника им беше напълно непозната.

Четиримата бяха първите хора от своя народ, проникнали в космоса. Ненавистта ги водеше и ръководеше постъпките им.

Ненавистта и любовта.

Те ненавиждаха бившите стопани на кораба. Обичаха свободата и предишния живот.

Но съществуваше и трето — неизвестните хора от неизвестната планета. Те бяха застрашени от тези, които четиримата ненавиждаха. И затова бързаха да помогнат на неизвестните хора и подсъзнателно, без да ги познават, ги обичаха като братя, изпаднали в същата беда като тях.

Но главното за четиримата беше не любовта, а ненавистта.

Тяхната родина сега беше свободна и можеше да живее, както беше живяла преди, до появяването на „ненавистните“.

Четиридесет и трима врагове избягнаха справедливото отмъщение. Те трябваше да бъдат настигнати и унищожени.

Ако те се завърнат и разберат какво се бе случило в тяхно отсъствие, щяха да отмъстят за смъртта на своите събратя.

Четиридесет и тримата не трябваше да се завърнат.

Четиримата не се смущаваха от това, че са само четирима. Да бяха и десетима, и сто пъти повече, пак не биха могли да се справят с могъщите пришелци. „Ненавистните“ бяха по-силни. На тях им се подчиняваха сили, неизвестни и недостъпни за народа, към когото принадлежаха четиримата.

И те се надяваха само на помощта на тези, на които сами се притичаха на помощ.

До съвсем неотдавна на родната планета на четиримата никой не мислеше за съществуването на други планети, други човечества. Никой още не се замисляше за тайната на мирозданието. Те бяха деца на природата, добри и доверчиви. Техниката им беше примитивна, знанията ограничени, животът прост.

Три поколения бяха живели под робство, при жесток и безпощаден терор и бяха работили за пришелците.

Природата на планетата беше богата и разнообразна. Тя щедро даваше на своите деца всичко, от което се нуждаеха. Хората не изпитваха глад, жажда, студ. Нямаше хищни зверове, нямаше от кого да се защищават. И почти пълното отсъствие на борба за съществуване им беше оказало лоша услуга. Разумът им беше застинал, липсваше могъщият импулс за движение напред.

По всяка вероятност не винаги е било така, защото в противен случай не би се появил човекът. Но в тази епоха беше така. И никой от тях не помнеше друго време, други условия.

Те не знаеха дали на планетата има други хора освен тях. Времето за изследване на планетата още не бе настъпило. Огромният остров, където от незапомнени времена живееха няколкото хиляди души на техния народ, от всички страни беше окръжен от океан.

Поколение след поколение се бе излежавало в люлката на природата. Разумът дремеше и бе необходим външен тласък, за да се пробуди.

Такъв тласък бе пристигането на пришелците.

Три поколения живяха под робство.

„Ненавистните“ се отнасяха към коренното население със студена жестокост. Те ги принудиха да им построят цял град. Тези, които се съпротивляваха, бяха унищожени.

Те бяха силни със знанията и техниката си. Те бяха малко и управляваха с помощта на страха.

За да запазиш живота си, трябваше да се приспособяваш. Появи се борба за съществуване.

И само за три поколения обитателите на острова неузнаваемо се промениха. Те разбраха и узнаха много неща. Развитието им направи рязък скок.

Пришелците нямаха намерение да учат покорените. Но те се нуждаеха от труда им и бяха принудени да ги запознаят отчасти със своята наука и техника.

Отнасяйки се с дълбоко презрение към жителите на острова, пришелците недооценяваха природната острота на ума, съобразителността и способностите на своите роби. Те не се замисляха за това.

И платиха скъпо.

Пробудилият се разум не можеше да се примири с насилието. И се случи това, което неизбежно трябваше да се случи.

Пришелците изчезнаха от лицето на планетата.

Но четиридесет и трима от тях бяха още живи. Те също трябваше да изчезнат!

Никой не знаеше откъде се бяха появили пришелците, какво им беше нужно тук, каква цел преследваха.

Не беше трудно да ги унищожат веднага. Но жителите на острова посрещнаха радушно неизвестните същества, които съвсем не приличаха на тях, когато осемте гигантски кораба кацнаха на острова. А след това вече беше късно. Трябваше да мине много време, за да се научат дотолкова, че да обърнат техниката на пришелците срещу самите тях.

„Ненавистните“ — така първото поколение, оказало се под тяхна власт, беше нарекло пришелците. Така ги наричаше и сегашното, четвърто поколение на островитяните.

Бяха си отишли три поколения. А пришелците бяха все същите. Като че ли властвуваха и над смъртта. Нито един от тях не беше умрял за времето на тяхното пребиваване на острова. Напротив, броят им се увеличаваше — раждаха се деца.

Но пришелците не бяха безсмъртни. Островитяните се убедиха в това, когато дълго натрупалият се гняв се изля във въстание и всички, освен четиридесет и тримата излетели, бяха поголовно унищожени.

Четиридесет и тримата се измъкнаха случайно. Те бяха напуснали планетата, без да знаят нещо за готвещото се въстание.

Един от пришелците беше излетял по-рано.

От осем кораба, на острова бяха останали шест.

Пришелците пазеха строго своите кораби, грижеха се за тях. Дали всички се канеха да напуснат планетата? Това не знаеше никой. Островитяните отдавна бяха загубили надежда.

… Четиримата летяха в неизвестните далнини.

Те не знаеха с каква цел бяха излетели четиридесет и тримата, които искаха да настигнат.

На „ненавистните“ не им стигаше една планета, те се готвеха да покорят и друга. Островитяните смятаха своя остров за „цялата“ планета.

Сред пришелците имаше и разумни хора. Някои от тях се отнасяха добре с местното население, благоволяваха да разговарят, да отговарят на въпроси.

Имаше един пришелец, когото островитяните даже обичаха, но той беше излетял заедно с четиридесет и тримата.

Наричаше се Рийагейа.

Ако той бе останал, щяха да го пощадят.

Той често говореше с хората и им беше разказвал много неща.

С каква цел? Те не знаеха.

Четиримата бяха убедени, че неизвестната планета е подобна на тяхната, че обитателите на тази планета също ще се окажат под робството на „ненавистните“.

Трябва да им разкажат всичко, да ги предупредят за страшната участ.

Четиримата можеха да направят това.

Отдавна, още по времето на второто поколение, три кораба на пришелците бяха напуснали острова и после се завърнаха. Завърнаха се със същия екипаж.

Сред тях имаше един, когото наричаха Дейа. Той имаше дъщеря на име Гийанейа.

Бащата донесе от експедицията нов, непознат на никого език.

Пришелците караха островитяните не само да работят на строежите им, но и да им прислужват. Във всеки дом имаше слуги от местното население.

В дома на Дейа като слуга работеше Мериго, млад човек с прекрасна памет, един от четиримата, които сега летяха към неизвестната цел. Но сега той вече не беше млад.

Дейа обучаваше дъщеря си на новия език. В неговия дом този език се чуваше по-често, отколкото езика на „ненавистните“, на който говореха всички.

Мериго не знаеше защо е нужно това, но без да иска научи този език.

Дейа го наричаше „испански“. И Мериго скоро разбра, че това е езикът на онази планета, откъдето се бяха върнали Дейа и неговите спътници.

А когато порасналата Гийанейа излетя заедно с четиридесет и тримата, Мериго разбра защо са я обучавали на чуждия език. Тя трябваше да разговаря с местните жители.

Той видя, че Гийанейа не искаше да излети от острова. Тя плака, но пришелците бяха жестоки не само към покорените островитяни, но и един към друг. Даже баща към дъщеря си.

Мериго и другите слуги на Дейа много пъти бяха изпитвали жестокостта на господарите. За най-малкото провинение те биваха жестоко бити, а трима от тях заплатиха даже с живота си за нищожна вина. Изгориха ги живи.

Така загина сестрата на Мериго. И той силно ненавиждаше пришелците и всичко свързано с тях.

Мериго първи узна за излитането на „ненавистните“ към другата планета.

Трябваше да излетят два кораба. Но след това, неизвестно защо, излетя само един.

Вторият, напълно подготвен, остана. Изглежда, той трябваше да стартира по-късно.

Но не успя. Избухна въстанието.

„Ненавистните“ не правеха нищо сами. И за подготовката на двата кораба бяха привлекли роби. Най-развитите и образованите.

За робите, разбира се, техниката беше неизвестна и непонятна. Те не знаеха за къде е излетял корабът. Но им беше известно, че екипажите по време на пътя ще спят, а корабът ще се управлява от загадъчен механизъм, когото „ненавистните“ наричаха „навигационен мозък“.

Този мозък сам щеше да доведе кораба до целта.

Двата кораба се подготвяха еднакво и едновременно.

И когато единият излетя, а вторият остана, когато с пришелците беше свършено, възникна план да се възползуват от този кораб.

У дълго угнетявания народ се беше развило чувство на солидарност. Те искаха да помогнат на другите да избегнат собствената им участ и добре разбираха, че не трябва да оставят живи тези четиридесет и трима.

По-точно четиридесет и двама, тъй като никой не би могъл да вдигне ръка срещу Рийагейа.

Те знаеха как да пуснат в ход механизмите на кораба. Но не знаеха нищо повече. И даже не мислеха за безумието на своя план.

Четиримата излетяха.

Мериго трябваше да разкаже всичко там, на неизвестните. И да помогне на тримата си спътници да говорят и да разбират отговорите на онези хора.

Той още отсега ги учеше на испански. Нали ако успееха да стигнат живи до целта, четиримата трябваше да прекарат целия си живот на чуждата планета. Кой би могъл да им покаже обратния път?

Само Рийагейа.

Но ще поиска ли той да направи това? Те не знаеха как ще му подействува известието за унищожението на всички негови съотечественици.

Четиримата бяха готови да не се върнат никога в родината.

— Аз отново ще се срещна там с Гийанейа — говореше Мериго. — Тя не очаква такава среща. И аз сам, със собствените си ръце ще я убия.

Колко още оставаше да летят?

Те не знаеха.