Георгий Мартинов
Гианея (24)

1.

Сградата се намираше на върха на хълма.

Огромният град се бе прострял в подножието му. Той беше толкова голям, че даже от прозорците на горните етажи, от височина двеста метра, не се виждаха покрайнините.

Безкрайните квадрати на разноцветните покриви от всички страни се стремяха към хоризонта и изчезваха зад него. Изглеждаше, че хълмът със самотното здание се намира в самия център на града, макар че в действителност не беше така.

Случайно, а може би по замисъла на архитектите, най-близките до хълма сгради не бяха високи, не достигаха до върха му. Онези, които превъзхождаха по размерите си целия хълм, се бяха строили във вид на гигантски пръстен по-надалеч. А още по-нататък, издигайки се до линията на хоризонта, стърчаха горните части на още по-високи къщи.

Сградата на хълма се виждаше от всички краища на града.

Тя съвсем не приличаше на другите.

Най-много напомняше паметник, построен от стъкло с два оттенъка на небесносиния цвят. По-тъмносините ленти представляваха скелета на зданието, а по-светлите, които на места изглеждаха почти бели — прозорците. И едните, и другите бяха разположени наклонено и сградата като цяло сякаш беше завинтена в тъмносиньото небе.

А над купола на покрива, високо във въздуха „се рееше“ гигантска бяла статуя, която се виждаше добре от всички страни.

Жена, облечена в къса рокля, с развяващи се коси, с отметната назад глава протягаше ръце към небето. Целият й облик изразяваше страстен призив, насочен към някого зад сияйната завеса на небето, в бездните на вселената.

Сградата беше много голяма, но отдолу, от града изглеждаше малка и тясна, като навита на спирала игла.

Земните хора биха казали, че прилича на тирбушон.

Градът беше една от древните столици на тази планета, чиято история наброяваше вече хиляди години, макар че в настоящата епоха самата дума „столица“ беше вече забравена.

А странното здание на хълма действително беше паметник на тези, които бяха проникнали в космоса и не се бяха върнали оттам. Едновременно с това служеше за пантеон на загиналите космонавти и за щаб на космическата служба на планетата.

През този ден в долния етаж на зданието, в просторна зала, задяна от лъчите на високото оранжево слънце, се провеждаше голямо събрание.

Около огромната маса, поставена в средата на залата, седяха повече от сто души мъже и жени.

Техните дрехи много си приличаха. Жените носеха рокли, а мъжете — къси туники. Краката на жените до коленете бяха обвити с кръстосващи се ленти, а коленете им бяха покрити с токи във формата на лист. Краката на мъжете бяха голи. Жените имаха дълги гъсти коси, а главите на мъжете бяха бръснати.

Всички бяха облечени в бяло, освен един.

Различната наситеност на зеления оттенък на кожата им, косо разположените им очи, повдигнати към носа, високият ръст, както на мъжете, така и на жените — всичко това би било познато на земния човек и той безпогрешно би ги посочил като съотечественици на Гианея.

А ако тук би могла да бъде Марина Муратова, тя би разбрала езика, на който говореха всички тези хора.

Но след като го разбере, би открила, че този език не е съвсем същият като оня, на който говори Гианея, че с нещо се различава, макар в основата си те да бяха еднакви.

И човекът, който се различаваше по своите дрехи от останалите, видимо се затрудняваше да разбере този език и понякога питаше повторно.

Тогава един от мъжете ставаше и повтаряше казаното на същия език, на който говореше и Гианея.

По средата, на висок стол, извисявайки се над всички, седеше още съвсем млад човек с много тесни, сякаш присвити очи, облечен като всички останали.

Той гледаше втренчено, без да мига, към човека, който стоеше срещу него и беше облечен различно, към този, който не винаги разбираше какво му говорят и самият говореше езика на Гианея.

Той имаше всички отличителни черти на сънародниците на Гианея, но беше малко по-нисък от останалите. Зеленият оттенък на кожата му почти не се забелязваше, скрит под силен загар. Беше облечен не в туника, а в нещо като широка пелерина, блестяща в оранжевите лъчи на слънцето с блясъка на чисто злато. Неговата глава не беше обръсната и черната му коса с изумруден блясък се спускаше под раменете.

Младият човек с тесните очи очевидно председателствуваше събранието.

Неговият втренчен поглед смущаваше човека със златната пелерина, който често не издържаше и извръщаше поглед, но всеки път сякаш притеглян от магнит, отново се обръщаше към него.

В тези мигове всички виждаха как в тъмните очи на човека с пелерината светваха искри, може би на предизвикателство, може би на ревниво скриван страх.

И всеки път, когато забелязваше тези искрици, младият председател се усмихваше.

В неговата усмивка имаше презрение, насмешка, гняв, но нямаше ненавист. И изглежда, че именно това — отсъствието на ненавист — най-много смущаваше човека с пелерината.

Той през цялото време стоеше прав. Изглежда така беше необходимо, защото край него нямаше стол. Той вече отдавна стоеше, докато всички останали седяха.

Това приличаше на съд.

И действително беше съд, но не в смисъла, в който е прието да се разбира тази дума на Земята.

Съдеха не този човек, а други, към които принадлежеше и той, и които не присъствуваха сега в залата.

Съдеха не хората, а делото, което те искаха да извършат.

— И така — каза председателят, като продължаваше втренчено да гледа „подсъдимия“ в очите, — всичко ли ни разказа, Лийагейа, нищо ли не скри?

— Да, всичко! Нищо повече не мога да прибавя. И съм готов да приема смъртта.

Усмивка, този път изразяваща само презрение, посрещна думите му.

— Ние виждаме това — младият председател показа дрехите на Лийагейа. — Но ти си избързал. Вече три дни си в родината. Нима не си забелязал, че си в друг свят?

Другият не отговори нищо.

— Нима — продължаваше председателят — не си разбрал нищо от това, което са видели очите ти? Или, може би, ти не искаш нищо да разбереш?

Отново не последва отговор.

— Но ти ще разбереш, Лийагейа. Ние няма да те убием, както бихте направили вие на наше място. Отдавна вече изгаснаха и изчезнаха от паметта на хората вашите клади. Ти ще живееш сред нас.

— Значи, няма да ме пуснете обратно?

— Не. Ти ще останеш тук завинаги. Космосът не е място за такива като тебе. Там трябва да отиват хора с чисти мисли и неопетнени ръце. Ще ти се наложи да се трудиш, Лийагейа. Вероятно за пръв път през живота ти — с тон на безкрайно презрение добави той. — И само от тебе ще зависи хората да забравят кой си и какво черно дело се опитвахте да осъществите.

— Опитвахме се? — по устните на Лийагейа за пръв път тази сутрин се прокрадна усмивка.

— Искаш да кажеш, че замисленото от вас дело е вече осъществено? Отново грешиш, Лийагейа. Ти си забравил, че за времето на твоето отсъствие на нашата планета са се сменили десет поколения. Те не са живели напразно. От наша гледна точка вашите космически кораби са тромави лодки. Ние ще отидем на тази планета… как я нарече ти?

— Лиа.

— Ние ще отидем на Лиа много скоро. И ще попречим на злото. А ако закъснеем — очите на младия председател блеснаха и за миг съвсем се отвориха: те бяха огромни, тъмни и дълбоки — вие ще си платите за това. Нищо не ни струва да си спомним обичаите на вашата епоха.

— Това означава, че ще ме изгорите не сега, а малко по-късно — всичко е ясно.

— Казах вече, че ти ще живееш. Ние не изменяме решенията си и не лъжем като вас.

Лийагейа наведе глава.

— Казах ви само истината.

— Знаем това.

— Откъде бихте могли да знаете?

— Откъде? — председателят показа седящия до него възрастен човек. — Специално за тебе поканихме медик, тъй като добре знаехме с кого имаме работа. Ти си изостанал от науката, Лийагейа и това не е чудно. Имаш щастие, че беше правдив.

— А ако не бях? — предизвикателно попита Лийагейа.

— Тогава щяхме да те принудим да говориш истината.

— С мъчения? С това не можете да ме изплашите.

Няколко минути председателят мълча поразен от тези думи. След това обгърна с поглед седящите около масата. Почти всички се смееха.

— Виждаш ли? — попита той. — Това е нашият отговор, Лийагейа. Трудно ще ти бъде при нас. Ти си първичен като зверовете. И всички ще гледат на тебе така, докато не измениш възгледите си. Съветвам те да направиш това колкото е възможно по-бързо. Ние разбрахме какво каза, но повечето от хората на планетата не биха те разбрали. Ти си в друг свят, Лийагейа, осъзнай това.

— А какво ще правите с нас, ако не закъснеете? — вместо отговор попита Лийагейа.

— Ще ви върнем обратно. Всички — и излетелите по-рано, и техните деца, родени през това време, всички ще живеете в родината. И ще се трудите. Ще трябва да забравите привилегированото положение на вашата каста.

В очите на Лийагейа блесна ненавист.

Председателствуващият се разсмя.

— Ако аз бях роден, когато вие излитахте — каза той, — вероятно ти не би говорил с мене. Времената се измениха. И вие знаехте, че ще се изменят. Иначе защо бихте тръгнали да търсите други планети?

— Ние направихме това, за да спасим бъдещите поколения — гордо отговори Лийагейа.

— Лъже или не казва това, което мисли — каза медикът.

— Виждаш ли, Лийагейа. Ти се отклони от истината и това веднага беше забелязано. Ще я кажа вместо тебе. Вие излетяхте, за да спасите кастата си, предвиждайки неизбежната разплата. Вие знаехте, че дните на господството ви над планетата са преброени. И решихте да се преселите на друга планета, където отново бихте могли да станете господари и да живеете за сметка на другите. Колонизацията е продължителна работа.

Лийагейа вдигна глава.

— А вие — с подчертана ненавист каза той, — вие, благородните и правдивите, нетърпящите злото, какво правите вие? Обричате населението на планетата на гибел? Вие знаете, че на планетата няма място за увеличаващото се население и отблъсквате ръката, която ви протягаме за помощ. Ако ти беше прав, Вийайа, така струва ми се те наричат, тогава защо ми трябваше да се завръщам тук?

— Неискрен — спокойно каза медикът.

— Зная — председателят насмешливо се усмихна. — Всички знаят това. Не, Лийагейа — каза той, — ти си се върнал не защото са те изпратили за хората. Вие сте намерили дива планета. Там е нужен много труд. И това не ви е по вкуса. Тогава вие сте тръгнали да търсите друга. Намерили сте Лиа. Там всичко е готово, има градове, пътища, заводи. Това ви е харесало повече. Но населението на Лиа вече не е изостанало и няма да ви се подчини. Тогава вие сте решили да унищожите населението на планетата. Решение, което напълно съответствува на вашия морален облик. Но какво бихте правили там сами? Нужни са ви хора. И ти си дошъл само за да ни излъжеш, да подмамиш хиляди хора, на които предстои да работят за вас. Но излъганите сте вие, Лийагейа. Ние не искаме да се избавим от пренаселването на такава цена. Пък и не се нуждаем вече от спасение. Иди, опитай се да ги извикаш. Няма да намериш нито един човек, който да не ти обърне гръб като чуе думите ти. Нито един на цялата планета. Не очаквахте ли това?

Лийагейа мълчеше. Лицето му гореше, но очите му някак изведнъж изгаснаха, помътняха.

След това той каза без ненавист, с уморен глас:

— Вие добре сте използували времето. Съжалявам, че не отдавахме значение на думите на Рийагейа.

— Рийагейа — учудено възкликна председателят, — помня това име. Той беше командир на вашата ескадрила и ваш съучастник.

— Времената се менят — с ироничен тон повтори Лийагейа думите на самия Вийайа. — Какво още искате от мен?

— Нищо. Ти си свободен, Лийагейа.

— Тогава ще ви задам само един въпрос. Защо каза, че не се нуждаете от спасение? Или под ваше то ръководство населението на планетата е започнало да намалява?

— Не, то се е увеличило и то по-бързо, отколкото по твое време, при вашето управление — отговори Вийайа. — Но вече ти казах, че десет поколения, живели без робството на вашата каста, не са си хабили напразно силите. Ти, Лийагейа, знаеш, колко ревниво пазехте секретите на вашата власт, в това число и техниката на космическите полети. Вие взехте със себе си всичко. И бяхте убедени, че „низшите същества“ никога няма да открият тези тайни. Не ни беше нужно много време, за да изпреварим вашата техника. С чии ръце строяхте вие своите кораби? Тези ръце останаха на планетата. А разумът вие смятахте за своя привилегия. Най-голямата ви грешка, Лийагейа. Отговарям на въпроса ти. Проблемът за пренаселението, който съвсем не ви интересуваше, макар ти и да направи опит да ни убедиш в обратното, накара нашите прадеди да предприемат това, което ти искаше да представиш като ваша заслуга. Ние самите излетяхме в космоса и случайно в различна от вашата посока. Ние не знаехме накъде сте тръгнали вие. И намерихме братя по разум, които ни приеха и ни предложиха своята помощ. Сега вече е близо времето на масовата емиграция към новата родина, която е подготвена със съвместните усилия на двете планети.

— Значи, все пак се каните да заселвате чужда планета?

— Необитаема, Лийагейа. Виждам по израза на лицето ти, че не виждаш разлика. Според тебе, низшите същества, които населяват Лиа, не заслужават нито жалост, нито снизхождение, ако са засегнати интересите на такива „висши“ същества като тебе. Но според нас низши същества сте вие — ти и твоите съмишленици. И аз не вярвам, че обитателите на Лиа са диваци. Твоите разкази за тази планета опровергават това твърдение. След няколко дни нашият космически кораб ще излети нататък. Аз зная, че там ще срещнем братя, които също като нас ще приемат тебе и всички вас за двуноги зверове.

Лийагейа отметна глава. Мрачен огън пламна в тъмните му очи.

— Вийайа, ти не се страхуваш да обсипваш с оскърбления този, който не може да ти се противи. Тук аз съм сам. Но ако ти ме смяташ за звяр, защо тогава каниш звяра да живее сред вас? Не е ли по-добре да бъде унищожен?

— Може би си прав, Лийагейа — отговори Вийайа, — но ние не сме свикнали да убиваме хора. И ние не те каним да живееш сред нас, а те принуждаваме за наказание.