Георгий Мартинов
Гианея (23)

10.

Още един час всъдеходите се движеха в първоначалната посока. Видът на планинския хребет се измени. Стръмните, отвесни склонове постепенно станаха полегати. Все по-често се срещаха отделни скали и безредни купчини огромни камъни, свлекли се някога от планината. Ставаше все по-трудно да се придвижват напред. Колите силно се накланяха, често се налагаше да заобикалят препятствията.

Както и преди не се виждаше нито едно място, удобно за разполагането на невидимата база. Поредната несполука ставаше очевидна за всички.

И макар никой да не разчиташе на толкова бърз успех, неволно се появяваше чувство на разочарование. Присъствието на Гианея караше хората да се надяват на нещо.

Часовникът показваше точно дванадесет, когато Стоун спря своята кола.

— Да се търси по-нататък е безсмислено — каза той.

— А местността става все по-подходяща — обади се Синицин от втората кола.

— Да, но ние трябва да вярваме на думите на Гианея. Муратов — добави Стоун, — вие искахте да видите Земята. Погледнете назад!

В посоката, където се намираше станцията, ниско над върховете на почти наполовина скрилия се зад хоризонта планински хребет, на небето висеше ярко блестящ полумесец. В сравнение с полумесеца на Луната върху земното небе, този изглеждаше огромен. Аленият пръстен на атмосферата, осветен от Слънцето, позволяваше отчетливо да се види тъмната, нощна половина на земното кълбо. Дискът на Слънцето висеше недалеч, малко по-високо.

„Луна“, звезди и Слънце едновременно!

— Такава чудна картина не можеш да видиш от Земята — каза Муратов.

— Нима? — чу той гласа на Сергей. — Защо?

— Защото на Луната няма атмосфера. Нима не знаеш това?

— Сега вече го зная — отговори Синицин сред общия смях.

— Попитайте я — каза Стоун, — трябва ли да търсим по-нататък?

Гианея се учуди, когато чу превода на въпроса.

— Защо питате мен за това? — отговори тя. — Вие самите трябва да знаете какво да правите и как да постъпвате.

— Ние ви питаме — поясни Муратов, — защото се основаваме на вашите думи, по-точно на думите на Рийагейа. Той струва ми се беше казал, че базата е разположена на такова място, откъдето никога не се вижда Земята.

— Защо „струва ми се“?

— Не обръщайте внимание. Просто лошо се изразих. Нали така беше казал?

— Да. И все пак не разбирам защо питате мен — упорито повтори Гианея.

Муратов почувствува, че логиката е на нейна страна.

— Ние искаме да си спомните по-точно — каза той, — това е крайно необходимо за нас.

— Аз нищо повече не мога да прибавя към това, което вече казах.

Предадоха на Стоун съдържанието на разговора.

— Ако ние продължим по-нататък — каза той, — нямаме никакви основания да не търсим и на всички други места, както правехме това по-рано. Струва ми се, че трябва да приемем думите на Рийагейа за истина и да се основаваме само на тях. Какво е мнението на останалите?

Всички се съгласиха със Стоун.

— Тогава — обобщи той, — връщаме се обратно. Ще разглеждаме пак с предишното внимание всичко, което попадне на пътя ни, за да бъдем напълно убедени, че базата не е в тази посока.

Обратният път не донесе нищо ново.

Когато се върнаха в станцията, беше вече три часа след обед. Колкото и да му се искаше да продължи търсенето, Стоун беше принуден да се съгласи с Токарев и да отложи втората експедиция за утре.

— Вниманието е отслабено от умората — каза професорът. — Няма да има никаква полза.

Но още преди Стоун да вземе решение, Муратов знаеше, че търсенето за днес е завършено. Гианея му каза, че е изморена и никъде няма да тръгне.

— Това е много скучна работа — каза тя. — Съжалявам, че дойдох тук.

— Но утре ще дойдете, нали?

— Разбира се. И утре и през следващите дни. Трябва да бъда последователна — повтори тя харесалата й дума. — Отдавна не съм се изморявала така — прибави тя след като помълча, — макар че нищо не съм правила.

— Понякога безделието уморява повече от работата — каза Муратов. — Идете в басейна. Къпането ще ви освежи.

— Да отидем заедно — неочаквано предложи Гианея.

Муратов се смути.

— Това не е съвсем удобно — каза той.

— Но защо? — Гианея изглеждаше искрено учудена. — Не мога да разбера това. Отдавна. Марина ми казваше, че у вас не е прието съвместното къпане между мъже и жени. Но аз самата видях, че на морето се къпят заедно. И когато аз обличам бански костюм, Марина ми разрешава да плувам в басейна заедно с всички. Какво е това? Обяснете ми, Виктор! Аз много искам да ви разбера.

За кой ли път през последните дни Муратов почувствува, че стои на прага на разрешението на една от загадките, свързани с Гианея. В сравнение с другите тя беше незначителна, но все пак бе загадка. И тъй като Гианея самата питаше, имаше надежда да я разреши.

Той се съсредоточи, за да й разясни земното становище.

— За това има много причини, Гианея — каза той. — Според мен основната се състои в това, че хората са свикнали да скриват тялото си с дрехи. Постоянното носене на дрехи постепенно е довело до това, че мъжете и жените са започнали да се срамуват един от друг. Разбира се, аз приемам вашата гледна точка. И даже я смятам за по-нравствена от нашата. Но вкоренилият се в съзнанието обичай е голяма сила. Сега — добави той — разбирате ли?

Той мислеше, че съвсем задоволително е разсеял недоумението й.

— Вие нищо не ми обяснихте — каза Гианея неочаквано за него. — Но струва ми се, аз сама се досетих каква е работата. Според вас банският костюм закрива тялото и то не се вижда. Така ли?

И внезапно Муратов разбра всичко. Нейният въпрос му откри истината.

Ето къде била работата! Той бе забравил за топлинното излъчване на всички живи тела, излъчване, което Гианея и хората от нейната планета възприемат като светлина, което те виждат.

Предразсъдъкът е силно нещо. Наред с удовлетворението от разкриването на загадката, Муратов почувствува силно смущение. Костюмът не скриваше тялото му от погледа на Гианея.

А тя досега беше мислила, че и земните хора виждат нейното тяло, независимо от това дали е облечена или не.

Оттук е идвало и непонятното отсъствие на женска свенливост у Гианея. В техния свят дрехите служат само за защита от студа и прахта.

Легерие бе сгрешил. Поведението на Гианея в първия ден на срещата й със земните хора не е имало нищо общо с неговото предположение. Тя просто не е виждала никаква разлика в това дали ще бъде облечена или не.

И кройката на роклите й, която всички приемаха като проява на кокетство, е била продиктувана от някакъв обичай, но без желанието да изглежда красива или привлекателна.

И все пак роклята играе някаква роля в нейните схващания. За това говори случаят, когато Гианея е облякла подареното й в Япония кимоно и явно се е интересувала дали й прилича или не.

„Трудно е да се ориентираш в мирогледа на същество от друг свят — помисли Муратов. — Между нас съществува само външна прилика, но вътрешно ние сме съвсем различни.“

Той беше уверен, че след това, което разбра, Гианея вече няма да му предложи да отиде с нея в басейна.

Но той не съобрази, че човешкото съзнание не може да се измени за един миг. Дори мисълта, че човек може да се срамува от тялото си, в никакъв случай не можеше да възникне у Гианея. Убеди се в това, когато тя каза:

— И все пак аз не разбирам, защо да не можете да дойдете с мен.

— Да вървим! — реши той.

Гианея се зарадва съвсем по детски.

— Никак не обичам да съм сама — каза тя, като с тези думи опроверга още едно погрешно мнение. Всички смятаха, че Гианея обича самотата и търпи присъствието на Марина Муратова при себе си по силата на необходимостта. — Особено когато плувам. Сама е скучно. Ще се гоним, нали?

Тя вече беше забравила за току-що състоялия се разговор. Беше забравила, защото не му придаваше никакво значение.

— Едва ли ще успея да ви изпреваря — каза Муратов. — Аз съм лош плувец.

— Жалко, че няма топка — Гианея произнесе думата „топка“ с явен труд. — Харесва ми играта с този предмет, особен във водата. Ние играехме с Марина.

— Защо — отговори Муратов, — тук сигурно ще се намери топка. Сега ще разбера. Можем да поканим и още някого и да поиграем на водно поло.

Топка за игра на поло, разбира се, се намери. Намериха се и любители на древната игра.

Но никой не се съгласи с мнението на Муратов.

„Гианея може да прави каквото си иска — отговориха му, — а ние ще постъпваме така, както сме свикнали.“

И седем души влязоха във водата на басейна с традиционното облекло на плувците — плувки и шапки.

Гианея не само не обърна никакво внимание на „изостаналостта“ на своите партньори, но даже нищо не забеляза. И ако Муратов бе помислил по-добре, щеше да разбере, че тя не би могла да забележи това.

Играта продължи дълго и завърши с пълен разгром на отбора, в който беше Муратов и играеше срещу Гианея.

Никой не можеше да се мери с нея по ловкост и сила на хвърляне.

На Луната нямаше добри спортисти. Във вратата, която бранеше Виктор, влетяха осемнадесет топки, изпратени от ръката на Гианея. Нейните партньори като видяха какъв майстор имат в редиците си, построяваха цялата си игра, разчитайки на Гианея — извеждаха я напред и всеки пробив завършваше с гол.

— С вас е невъзможно да се играе — с досада каза Виктор, когато възбудени и изморени, излязоха от водата. — Тази игра позната ли е във вашата родина?

— Не, у нас не може да бъде позната, защото ние нямаме топки.

След вечеря Муратов отново седеше в стаята на Гианея и беседваше с нея. Тя сама го помоли да дойде. Изглеждаше, че след скарването тя изпитва към Виктор особена симпатия.

Той беше успял вече да разкаже на всички за поредното си откритие, но новината не учуди никого.

— Така и трябва да бъде — каза Токарев. — Топлинното инфрачервено излъчване преминава през тъканите и Гианея вижда това, което е скрито за нашите очи. Но го вижда по-различно, отколкото без да е покрито. Би било много интересно, ако Гианея нарисува човека в цветове така, както го вижда.

— Да, но ние нямаме бои за предаването на инфрачервения цвят — каза Стоун. — Напълно възможно е Гианея да го възприема не така, както ние го виждаме. На инфрачервения екран.

В разговора си Муратов се опита да изясни този въпрос.

— Просто не зная как да ви обясня — отговори Гианея. — Този цвят се смесва с други и е много трудно да се отдели. Затова рисувам само с молив. Вие нямате необходимите бои. Именно това ме наведе на мисълта, че вие виждате не така, както ние. А да се обясни как изглежда цвят, който никога не сте виждали, е невъзможно.

— Значи — каза Муратов, — вие веднага определяте температурата на тялото, от пръв поглед?

— Ние нямаме дума „температура“ и никога не измерваме степента на нагряване. Защо ни е? Това и така се вижда.

„Ето защо тя отблъсна термометъра на Янсен — помисли Муратов. — Не е разбрала какво иска да прави.“

— Кажете, когато се приближихте до Хермес, вие видяхте ли, че астероида е обитаем?

— Да, небесните тела с такива размери са студени. Ние забелязахме, че от изкуственото съоръжение — тогава ние не знаехме какво е това — се излъчват два вида светлина. Изкуствена — студена и жива — топла. Тогава разбрахме, че там има живи същества — разбира се, хора.

— Все пак — каза Муратов, зарадван от предоставилата се възможност да изясни още нещо — много рисковано е било от ваша страна да се приземявате без запас от въздух.

— Това беше грешка. Но ние бяхме много развълнувани.

— Защо напуснахте кораба — в упор попита Муратов.

Гианея дълго мълча, сякаш обмисляше какво да каже.

— Не се сърдете — промълви тя накрая. — Не бих искала да ви отговоря на този въпрос.

Муратов беше дълбоко разочарован, но с нищо ме го показа.

— В такъв случай, разбира се, не трябва — каза той. — Аз попитах случайно.

— Защо не казвате истината? — меко попита Гианея, като докосна ръката му. — Вие много искате да разберете това и попитахте не случайно. Но повярвайте ми, Виктор, вие ще узнаете всичко. Но не сега. Аз не мога.

Тя произнесе „не мога“ с такова отчаяние, че Муратов я съжали.

— Не мислете за това, Гианея — каза той. — Вас никой за нищо не ви принуждава. Постъпвайте както намерите за добре. Разбира се, вие сте права, за нас е интересно да узнаем много неща от вас. Кажете ни ги, когато поискате. И ме извинете за нескромното любопитство.

Той отново видя сълзи в очите й.

— Вие сте много добри хора — тихо каза Гианея. — И аз започвам да ви обичам.

„Започва след година и половина“ — неволно си помисли Муратов.

На следващото утро същите четири всъдехода, със същия екипаж, отново излязоха от гаража и се отправиха този път на изток.

Увереността в успеха силно нарасна. Предната вечер Муратов беше успял да поведе разговор за Рийагейа. Гианея си бе спомнила подробности от чутия от нея разговор на борда на звездолета. От тези подробности ставаше ясно, че базата може да се намира само вътре в самия кратер Тихо, в подножието на планинския хребет, от северната страна.

Муратов не се опитваше, а и Гианея не проявяваше инициатива да говори що за човек е бил Рийагейа; ставаше дума само за неговите изказвания за Луната.

„Земляните“ много се интересуваха от личността на Рийагейа. Този човек, когото никой никога вече нямаше да види, играеше огромна роля в събитията, свързани с Гианея и спътниците разузнавачи. Неговата воля бе изменила целия ход на тези събития.

— Нарисувайте портрета му — помоли Муратов. — Ние искаме да видим чертите на лицето му.

— Лично вие — с усмивка отговори Гианея — е достатъчно да се погледнете в огледалото.

Така Муратов научи за приликата си с Рийагейа, човека от друг свят, който съдейки по всичко, искрено и самоотвержено бе обичал земните хора.

В тази минута Муратов разбра много…

През втория ден експедицията по издирването започна почти с пълната увереност, че ще има успех. И надеждата не ги излъга.

Не бяха успели да изминат и петнадесет километра от станцията, когато Гианея рязко се наклони напред, протегна ръка и каза:

— Ето това, което търсите.