Георгий Мартинов
Гианея (22)

9.

Много скоро Муратов разбра, че е „изпаднал в немилост“. Гианея вече не се обръщаше към него, тя не само го избягваше, но и просто игнорираше присъствието му. Ако й беше нужно нещо, тя питаше инженера на експедицията Раул Гарсиа, а когато Муратов й задаваше някакъв въпрос, обръщаше се с гръб към него.

Напразно си блъскаше главата над причините за тази рязка и внезапна промяна. Той не бе казал нищо, което би могло да обиди или оскърби Гианея.

Може би се е разсърдила на неговата досетливост? Но тя сама каза много неща и неговата догадка, ако тя е правилна, бе резултат от нейните думи.

Гианея не разговаряше с никого, държеше се настрана и излизаше от предоставената й стая само за обяд, а след това на вечеря. Това направи неблагоприятно впечатление на задружния персонал на станцията.

— Дълго ли смятате да останете тук? — попита тя пред всички по време на вечерята, като се обръщаше към Гарсиа.

— Докато не открием базата — отговори инженерът.

— Тогава трябва да я откриете по-скоро — безцеремонно заяви Гианея. — Аз искам да се върна на Земята.

— Отчасти това зависи от вас.

Тя само се усмихна пренебрежително и нищо не каза.

На следващата сутрин, знаейки добре, че Стоун бърза, Гианея задържа тръгването, като повече от час плува в басейна. Тя беше без бански костюм и макар че не придаваше значение на това, никой не посмя да влезе там и да я подкани да побърза. В станцията нямаше друга жена.

Едва в осем часа (часовниците в станцията показваха времето на парижкия меридиан) четирите коли, добре защитени от метеоритна опасност, излязоха от изсечения в скалите гараж. Започна първата експедиция по издирването.

Огромните метални всъдеходи се нагряха бързо от слънчевите лъчи и беше включена охладителната инсталация. За днес бе решено да изследват подножието на планинския хребет на кратера Тихо от западната страна на станцията.

Гианея беше в колата на Стоун. Там бяха още Токарев, Гарсиа, Верьосов и Муратов.

Виктор помоли да се качи при Синицин във втората кола, но Стоун му отказа.

— Не обръщайте внимание на капризите на Гианея — каза той. — Вие сте ми нужен.

Но Муратов разбираше, че началникът на експедицията просто в деликатна форма бе отклонил желанието му да се настани в другите, работни коли, защото там имаше много малко място и присъствието на страничен човек щеше да бъде излишно. Колата на самия Стоун беше нещо като щабна. В останалите три се намираше апаратурата и ако откриеха базата, именно те щяха да влязат в действие. Муратов беше гост.

В случай на необходимост можеха да извикат по радиото още четири коли, които бяха оставени в станцията в пълна готовност.

Никой не се надяваше да намерят базата именно днес, през първия ден. Много пресни бяха спомените от изминалите в безплодно търсене години.

Гианея продължаваше да не забелязва Муратов и само от време на време се обръщаше към Гарсиа. Тя беше замислена и изглеждаше разсеяна.

Кръговите обзорни екрани (всъдеходите нямаха прозорци) създаваха илюзията, че отвсякъде е открито и подробностите на окръжаващата местност изглеждаха напълно реални.

Пред креслото на Стоун имаше голям инфрачервен екран. Обикновените видими цветове не се отразяваха на него и лунният пейзаж изглеждаше като причудливо съчетание на черно-бели петна, в които можеше да се ориентира само опитно око.

Стоун не разчиташе много на този екран. Той повече се надяваше на живото инфрачервено зрение на Гианея. Преди самото тръгване чрез Гарсиа той я попита дали е уверена, че ще може да види базата.

— Доколкото знам — беше отговорът, — тя е разположена на открито. Защо да не мога да я видя? Трябва само да се приближите достатъчно.

Тя говореше равнодушно, но Стоун й вярваше. Освен това, той помнеше, че Гианея вижда на такова разстояние, на каквото земен човек не би видял нищо без бинокъл.

Тя седеше до него и със скучаещ вид разглеждаше скалите. И двамата гледаха напред. Малко по-нататък беше мястото на Гарсиа — той следеше северната страна. Източната беше поверена на Верьосов, а южната на Токарев и Муратов.

Никой друг, освен Гианея не би могъл да види базата непосредствено, но не се и стремяха непременно да я видят. Търсеха удобно за базата място, където хората биха я построили, ако бяха на мястото на съотечествениците на Гианея.

Смяташе се, че ако базата е тук, то най-вероятно тя се намира в подножието на скалите, тоест от северната страна.

Колите се движеха бавно, със скорост петнадесет-двадесет километра в час.

Във всъдехода беше широко, прохладно и даже уютно. Шесткратно по-малката отколкото на Земята притегателна сила, създаваше впечатление за лекота на движенията, за някаква необикновена сила, която изпълва всички мускули на тялото.

Това усещане се харесваше на Муратов. Не много мекото на пипане кресло, в което седеше, като че ли беше направено от пух. Нито един земен дюшек не би могъл да бъде по-мек — нали неговото тегло тук е шест пъти по-малко, отколкото на Земята.

Той внимателно разглеждаше заляната от слънчева светлина и все пак мрачна на вид равнина, която изглеждаше като разорана с гигантски плуг. Разбираше, че и на него, и на Токарев им поръчаха да гледат в тази посока, защото тук имаше най-малко шансове да намерят търсеното. Те двамата бяха най-неопитните наблюдатели. И затова почти не вярваше, че ще види подходящо място.

Беше жалко, че на черното, гъсто обсипано със звезди небе не можеше да се види Земята. Стоун се движеше твърде близо до планините. А Муратов много искаше да се полюбува на родната планета. Той я видя от борда на звездолета, но за много кратко време и не можа да се насити на непривичната гледка.

След около час и половина напрегнатото внимание отслабна и Муратов започна да мисли за друго. Той отново се върна към Гианея и причините за нейния гняв.

За това явно нямаше никакви причини.

„Но може би — помисли той, — аз греша и Гианея съвсем не се е разсърдила, а просто се страхува от моите въпроси. И ме избягва само защото не иска да ми отговаря.“

Тази мисъл му беше неприятна. Неочакваната враждебност на Гианея огорчаваше Муратов.

Как и с какво да оправи положението?…

Измина още един час. Всъдеходите се намираха вече на повече от петдесет километра от станцията. Постепенно скуката започна да завладява всички участници в експедицията.

Стоун почувствува това.

Всъдеходът спря. След него спряха и другите.

— Предлагам да закусим — весело каза Стоун. — Ще си починем и ще тръгнем по-нататък.

— На какво разстояние мислите да се отдалечим днес? — попита Токарев.

— На не повече от седемдесет километра. Ако вярваме на това, което каза Гианея, да се търси по-нататък е безсмислено. Ще се вижда добре Земята. А Гианея спомена, че базата е разположена на такова място, откъдето Земята не се вижда. Може би ще успеем днес да огледаме и източната страна.

— Това ще бъде уморително.

— Не е страшно. Не трябва да се бавим. Виждам, че вие, жителите на Луната, сте станали много лениви — пошегува се Стоун. — Ще ви накараме да се потрудите по земному.

— Като че ли на Земята се трудят по цял ден — парира Токарев.

— Ако е необходимо, да — сериозно отговори Стоун.

Всички се отказаха от закуската и като постояха десетина минути, колите отново тръгнаха напред.

— Другари, не се разсейвайте — каза Стоун, адресирайки думите си не само към екипажа на своята кола, но и до всички останали. Гледайте по-внимателно. Няма да се връщаме втори път тук.

— Гледаме!… Гледаме!… — прозвучаха няколко отговора. — Гледаме, но нищо не виждаме — позна Муратов гласа на Синицин.

— Ще видим, можете да бъдете сигурни — отговори Стоун. — Ако не днес, утре.

Най-трудно беше да се борят с приспиващото еднообразие на лунния пейзаж. Струваше им се, че всъдеходите са все още при станцията. Не се забелязваше никакво изменение на местността, особено от тази страна, където гледаха Муратов и Токарев. Всичко беше същото, както и преди.

— Учудващо скучна планета — каза Токарев.

— Отдавна ли сте тук? — попита Муратов.

— Почти година.

— И нито веднъж не сте се връщал на Земята?

— Нямам време — отговори Токарев. — Днес за втори път напуснах станцията. Имаме много интересна и нужна работа — прибави той за пояснение.

„Навсякъде едно и също — помисли Муратов. — Всички се увличат от работата си и забравят за себе си. Не, все пак интересно е да се живее!“

И изведнъж той чу, как Гианея попита Гарсиа:

— Кажете, как се отнасят към смъртта у вас, на Земята?

— Аз мисля, че по същия начин както и във всеки населен свят — отговори инженерът, видимо учуден от този неочакван въпрос.

— Това не е отговор — на Муратов му се стори, че в гласа на Гианея прозвуча раздразнение. — Не бихте ли могли да ми отговорите по-точно?

Гарсиа дълго мълча, обмисляйки какво да каже. Муратов реши, че е настанал удобният момент отново да заговори с Гианея.

— Смъртта — каза той, без да се обръща — е тъжен факт. Но за съжаление неизбежен и задължителен. Хората са смъртни и против това не може да се направи нищо. Когато умира близък човек — това е голяма мъка за тези, които са го познавали. Ако умре някой, който е необходим за човечеството — това е мъка за всички. А ако умираш самият ти — съжаляваш, че си направил малко. Ние се отнасяме към смъртта като към неизбежно зло и се надяваме в бъдеще да я победим.

Той не знаеше дали Гианея иска да го слуша. Но тя слушаше и не го прекъсваше и това засега беше достатъчно.

Но се оказа, че заключението му е било прибързано.

— Аз очаквам отговор — каза Гианея.

— Нима вие не чухте това, което обясни Виктор? — попита Гарсиа.

— Аз питам вас.

— Напълно се присъединявам към казаното от него.

Муратов едва се сдържа да не се разсмее. Тази постъпка беше съвсем детинска. Все пак колко е наивна Гианея! Изглежда тя наистина е млада, много млада!

Той с интерес очакваше за какво още ще попита тя. Ако замълчи, значи въпросът й е бил съвсем случаен, а Муратов не допускаше това.

И след няколко минути мълчание Гианея наистина отново се обърна към Гарсиа.

— У вас, на Земята, оправдава ли се самоубийството или убийството? — попита тя.

— Това са съвсем различни неща — отговори Раул — и те не трябва да се обединяват в един въпрос. Убийството не може да се оправдае. Това е най-тежкото и най-отвратителното престъпление, което човек може да си представи. А що се отнася до самоубийството, то всичко зависи от причините. Но, като правило, ние смятаме самоубийството за проява на слаба воля и страх.

— Значи у вас този акт не може да се нарече „прекрасен“?

„Ето какво било! — помисли Муратов. — Нея я е оскърбило това, че аз нарекох смъртта на Рийагейа «прекрасна». Но тя би трябвало да разбере какъв смисъл вложих в тази дума.“

— Разбира се — отговори Гарсиа. — Самоубийството съвсем не е прекрасно.

— Неотдавна чух друго — каза Гианея.

— От кого?

Муратов седеше с гръб към Гианея и не виждаше дали тя е посочила към него или не. Но словесен отговор не последва.

Тук се бе появило различие във възгледите на земните хора и съотечествениците на Гианея. Очевидно в нейната родина доброволната смърт, независимо от причината, изглежда се смята толкова грозна, че като е чула думите на Муратов, Гианея го е приела за „нравствен изрод“ и не е поискала повече да общува с такъв „нисък интелект“.

Той едва не се разсмя. Но този разговор му достави голямо удоволствие. Той показваше, че Гианея през цялото време е мислила за тяхното скарване и че това спречкване е също толкова неприятно за нея, колкото и за него самия.

Но имаше и нещо друго, много по-важно. Въпросите на Гианея окончателно потвърждаваха, че Рийагейа е унищожил кораба. Той се е самоубил и е убил спътниците си. Съвсем не случайно, както смяташе Гарсиа, Гианея бе обединила тези два въпроса в един.

„Трябва да се оправдая пред нея — помисли Муратов. — Да й поясня думите си, след като тя не може да ги разбере сама.“

И той каза:

— Самоубийството никога не може да бъде прекрасно. Никога! С изключение на един-единствен случай — когато то се извършва за благото на другите. Но в този случай трябва да се говори не за самоубийство, а за саможертва. Това са различни неща. Да пожертвуваш себе си, за да спасиш другите — това е прекрасно!

Той се обърна, за да разбере как се е отнесла Гианея към думите му, какво впечатление са й направили.

Тя гледаше право пред себе си, към обзорния екран. Имаше такъв вид, сякаш не е чула нищо. Но Муратов беше убеден — Гианея не само е чула, но се е замислила върху думите му.

И не се излъга. След известно време тя каза:

— Добре, аз съм съгласна. Но какво право имаше той да жертвува другите?

Муратов помисли, че сълзите, които видя по лицето на Гианея тогава, биха могли да се отнасят не към смъртта на Рийагейа, а към смъртта на друг човек, убит от Рийагейа. Тогава ставаше ясно тежкото впечатление, което й бе направила думата „прекрасна“.

— За какво говорите? — попита Токарев.

Във всъдехода на Стоун само Муратов и Гарсиа владееха испански език. Останалите не разбираха нито дума.

— Почакайте! — каза Муратов. — После ще ви обясня. Трябва да й отговоря — и продължи на испански: — Всичко зависи от обстоятелствата, Гианея. Има случаи, когато човек, убеден в правотата на своето дело, е принуден да жертвува не само себе си, но и други, смятайки, че няма друг изход. Целта, която е поставил пред себе си, оправдава действията му в неговите очи. Ние не знаем причините, които са накарали Рийагейа да постъпи така, както е постъпил. Но вие знаете тези причини. И даже да не сте съгласна с възгледите му, вие сама можете да си отговорите на въпроса прав ли е той. Аз нарекох смъртта на Рийагейа прекрасна, защото разбрах от вас, че той е пожертвувал себе си за нас, за земните хора. От наша гледна точка това е прекрасна постъпка.

Гианея се обърна към него. И изведнъж се усмихна малко смутено.

— Извинете ме, Виктор. Аз тогава не ви разбрах и напразно ви осъдих.

— Съвсем не съм се обидил — отговори Муратов. — Защото ви разбрах. Ние, аз имам предвид вашето и нашето човечество, сме разумни същества. А разумните същества винаги могат да се разберат при наличие на добра воля за това. Макар че понякога това не е лесно.

— Да, понякога това е по-трудно, отколкото изглежда — въздъхна Гианея и отново се обърна към екрана.

„Край — помисли Муратов. — Марина е права като казва, че Гианея има добър характер.“