Георгий Мартинов
Гианея (20)

7.

Човешкото око възприема сравнително неголяма част от спектъра на светлинната енергия, ограничен от едната страна с червените, а от другата — с виолетовите лъчи. Този участък носи названието „видим“. Инфрачервените и ултравиолетовите лъчи се отличават от видимите само по дължината на вълните си, не дразнят зрителните нерви, не дават светлинни усещания, макар че по своята природа са еднакви с тях.

Окото е чувствителен и доста точен орган, но не може да се смята за съвършен. Напълно е възможно да съществуват други органи на зрението, способни да възприемат като светлина по-широк диапазон от честоти. Много от така наречените нощни животни на Земята, като например совата и бухала, виждат инфрачервените излъчвания на нагретите тела, което им дава възможност да ловуват на тъмно.

Известно беше, че очите на Гианея са по-далекогледи от очите на земните хора. Но след това, което бе казала на Муратов, стана очевидно, че тя се отличава от земните хора не само с остротата на зрението си, но и със способността си да възприема като светлина лъчиста енергия, невидима за очите на човека.

Какви са обаче пределите? Какъв участък от спектъра е достъпен за нейното зрение? Кои вълни вижда — по-късите или по-дългите? А може би и едните, и другите?

Засега това беше неизвестно. Но след като Гианея вече бе тръгнала по пътя на откровеността, имаше надежда, че ще се съгласи да изследват зрението й.

Участниците в Седмата експедиция с удоволствие приеха в състава си Гианея. Нейната помощ в издирването силно повишаваше шансовете за успех даже и в случая, ако тя не знаеше къде точно се намира базата. Нали беше казала, че може да открие базата независимо от това, че е невидима за хората.

От разговора на Муратов с Гианея до старта на звездолета измина малко време — само една нощ, но „откритието“ успя да се разпространи из целия свят. Още на сутринта стана известно мнението на видни учени относно зрението на Гианея. Повечето смятаха, че тя вижда инфрачервената част на спектъра. Общата прилика между организмите на Гианея и земните хора не предполагаше такова голямо различие, което да позволява безнаказано да се понася вредната за зрението „ултравиолетова светлина“. Това становище се потвърждаваше и от факта, че в южните местности, когато беше на слънце, Гианея носеше черни очила така, както правеха и земните хора.

Ако догадката беше правилна, то в експедицията Гианея би могла да изиграе ролята на своеобразен жив инфрачервен екран. Такъв „екран“ би бил много по-удобен и по-надежден от всеки прибор.

Предложиха на Марина Муратова да съпровожда Гианея.

— Аз съвсем не ви трябвам — отговори тя. — Гианея може да разговаря с Виктор. Освен него има още трима участници в експедицията, които владеят испански език. Моето присъствие не е необходимо. Защо ви е излишен човек?

От разговора със сестра си по радиофона Муратов разбра подробности от беседата, която беше подтикнала Гианея към мисълта да вземе участие в полета до Луната.

— Ние говорихме за моралната страна на постъпката й — каза Марина. — Стараех се да я убедя, че тя е „издала“ плановете на своите съотечественици от чувство на човеколюбие и от благородни подбуди. И като че ли съм успяла. Много ми помогна позоваването на Рийагейа. Гианея се отнася към него с огромно уважение и зачита мнението му. Това е съвсем очевидно. Не — отговори тя на въпроса на Муратов, — Гианея не ме е уговаряла да летим заедно. Тя каза, че трябва да привиква към самостоятелност и че няма вечно да се грижа за нея. Да, аз наистина не желая да летя с вас. И се радвам, че Гианея не ме придумваше. Изморена съм и искам да прекарам няколко дни в пълен покой.

Марина не спомена нито дума за направеното от нея откритие, не каза нищо за това, че загадката на особеното разположение на Гианея към Виктор вече е престанала да бъде загадка. И на нея самата не й беше ясно защо не откри на брат си тази тайна. Но нещо я възпираше — може би чувството за деликатност, страхът да не огорчи Виктор, да не развали приятелските му отношения с гостенката.

Ако не беше зеленикавият оттенък на кожата, който впрочем поради загара не се забелязваше много, формата на очите, ярко зелените нокти на ръцете и косата — прекалено гъста, тежка и с изумруден блясък, в кафявия комбинезон Гианея би изглеждала като обикновена земна жена.

Високата, стройна фигура на гостенката напомняше фигурата на танцьорка.

— Липсват й кастанетите — шегуваха се участниците в експедицията. — Истинска испанка!

Вниманието, оказвано на Гианея от населението на земното кълбо, този път се прояви в голямото количество желаещи да я изпратят.

Муратов, който стоеше до Гианея на долното стъпало на стълбата, й напомни за още по-голямата тълпа, която я бе посрещнала на същото място преди година и половина.

— Тогава аз нищо не виждах — отговори Гианея. — Мислите ми бяха заети със съвсем друго.

— Какво очаквахте тогава? — попита Муратов, с надеждата да разкрие една от загадките.

Напразно!

— Все едно няма да разберете — повтори Гианея вчерашните си думи.

Муратов замълча.

„Самата ти, мила, нищо не разбираш — искаше му се да каже. — Но нищо, ще мине време и ще разбереш.“

Над ракетодрума се разнесе сигналът за отлитане.

Гианея нежно прегърна Марина. (Тя не беше издържала и бе пристигнала на Пиренейския полуостров да се сбогува с приятелката си.)

Гианея никога не целуваше и можеше да се помисли, че този обичай е неизвестен в нейния свят.

— Ние скоро ще се видим — каза тя. — Ще бъдете ли с мене като се върна на Земята?

— Разбира се — отговори Марина. — Ще бъда с вас, докато не ме изгоните.

— Това никога няма да стане.

— Тогава значи ще остареем заедно — засмя се Муратова.

— Това няма да бъде скоро.

Как й се искаше на Марина да се възползува от случая и още веднъж да попита Гианея за възрастта й! Но се сдържа. Веднъж приетата линия на поведение трябваше да се поддържа докрай. Гианея трябва да каже всичко по своя инициатива. Тази тактика вече се оправда, ако не се смяташе намесата на Виктор.

— Добър път и пълен успех!

— За вас — отговори Гианея, — за земните хора. Но не за мен.

— Още веднъж ви казвам — вие грешите.

Гианея не отговори.

Раздаде се вторият сигнал.

Изпращачите се качиха в колите, които с голяма скорост се отдалечиха от звездолета. Участниците в експедицията един след друг се скриха във входната камера. Гианея влезе в кораба последна.

Херметичната врата се затвори.

Муратов обърна внимание на пълното спокойствие на Гианея. Това не би могло да бъде, ако тя не беше свикнала с космическите полети.

— Вие често ли напускахте планетата си? — попита той.

— Моята планета? — попита Гианея със странен тон.

— Вашата родина.

— Да, често. При нас това е обикновено нещо — в гласа й ясно прозвучаха насмешливи нотки.

Но за кого се отнасяше тази насмешка — дали за Земята или за нейната родина — Муратов така и не разбра. Възможно беше и едното, и другото.

* * *

Научното градче в кратера Тихо беше построено до северния склон на хребета, под защитата на надвиснали скали. Зданията, които бяха на открито, като астрономическата обсерватория, бяха обкръжени с магнитно и антигравитационно поле. Все пак по-едрите и бързи метеорити понякога пробиваха защитния слой и имаше случаи, когато доста силно бяха повредили главния телескоп.

Пребиваването на Луната не беше съвсем безопасно, но хората се примиряваха с това, отчитайки огромната полза, която имат астрономията и службата по космическите излъчвания от липсата на атмосфера — този бич за земните наблюдатели.

На Луната бяха направени много ценни за науката открития и това възнаграждаваше хората за риска, на който ежечасно подлагаха живота си.

На Земята с пълен ход вървяха работите по издирването на по-сигурна защита и вече беше близо времето, когато „селенитите“ щяха да бъдат на Луната също така в безопасност, както и в къщи.

Трудно беше да се повярва, че градчето се намира в кратер. Противоположната страна на планината се криеше зад хоризонта, пред очите се разстилаше равнина, изрязана от пукнатини и обсипана с малки кратери. Отзад, стръмните високи склонове, почти бели в лъчите на Слънцето и съвсем тъмни на сянка, се криеха в осеяното със звезди, черно небе. Изглеждаше, като че ли техните върхове се губят в облаците, каквито тук, разбира се, не можеше да има. Планините закриваха диска на Земята и за да видят родната планета, жителите на градчето трябваше да пътуват далеч на юг.

Наполовина изсечените в скалите жилищни сгради бяха снабдени едва ли не с всички удобства на земните домове, включително с радиофони, телевизионни екрани и плувни басейни.

Басейните доставяха на лунните жители най-голямо удоволствие. Само когато плуваха, хората не чувствуваха шесткратното намаление на теглото си и си спомняха обикновеното, нормално усещане на тялото си.

Сътрудниците от обсерваторията и научната станция имаха възможност да гледат земни предавания, да слушат радио и да говорят с всеки човек от Земята със закъснение само от една-две секунди, което беше съвсем незабележимо и не създаваше никакви неудобства.

Телевизионните и радиоантените бяха монтирани на върха на планината, добре „виждаха“ Земята и се съединяваха с градчето посредством петкилометров кабел. Досега нито веднъж нито антените, нито кабелът не бяха повреждани от случаен метеорит.

Всяко нещо, което се случваше на Земята, веднага ставаше известно на Луната. Хората не се чувствуваха откъснати от родната планета и много от тях живееха тук по няколко години.

Верьосов кацна близо до зданията, без да се опасява, че ще ги повреди. Липсата на атмосфера в този случай играеше положителна роля. Не се чуваше даже тътенът от спирачните двигатели.

Облечени в лунни скафандри, двадесетте души — участници в Седмата експедиция — преминаха малкото разстояние и се скриха на безопасно място, където ги посрещнаха „селенитите“, очакващи с радост пристигането на гостите.

— Най-после дойдохте при нас — каза ръководителят на научната станция в кратера, професор Токарев, на Стоун. — Време е вече да разкрием тази загадка.

— Точно за това дойдохме толкова скоро — отговори Стоун.

Гианея бе посрещната по същия начин, както и всички останали — радушно и без видимо любопитство, макар че никой от сегашния персонал на станцията не беше я виждал, освен на екрана и по снимки.

Тук вече знаеха всичко, даже и това, което беше станало известно на Земята днес сутринта. Полетът от Земята до Луната траеше малко повече от пет часа.

— Утре сутринта, по земному, разбира се, ще започнем работа — каза Стоун. — Нямаме време за губене.

— Ние самите живеем по земно време — усмихна се на шегата му Токарев.

— При вас всичко ли е готово?

— Всъдеходите ли имате предвид? Те винаги са готови. От тези, които бяха оставени тук от Шестата експедиция, на ваше разположение са осем коли и четири лунни ракети.

— Не ни трябват толкова. А ракетите едва ли ще ни са нужни изобщо.

Токарев кимна с глава.

— Да — каза той, — зная. Вие се надявате на… — с незабележимо движение на ръката той показа Гианея.

— Точно така — каза Муратов.

Гианея стоеше до прозореца. Изглеждаше, че я е заинтересувал лунният пейзаж, озарен от лъчите на високото Слънце. На меридиана на станцията беше пладне.

Тя се обърна в същия момент, когато заговориха за нея, намери с поглед Муратов и му даде знак да се приближи.

Той веднага отиде при нея.

— Земята вижда ли се оттук? — попита Гианея.

— Не, никога.

— Това място далеч ли е от Южния полюс?

— Не много. Намираме се на края на видимия от Земята лунен диск. Това е кратерът Тихо.

— Аз не зная названията — нетърпеливо каза Гианея. — Интересува ме друго. Тук, на това място ли се сляха траекториите, които вие изчислихте?

— Да, тук — учудено отговори Муратов. Той не очакваше от Гианея такива въпроси. Тя демонстрираше великолепно познаване на испанския език.

— Това място винаги ли се вижда от Земята?

— Да. Луната е обърната към Земята винаги с едната си страна. Обхвана го вълнение, започна да подозира накъде клонят въпросите й.

Нима?!…

Владеещите испански език участници в експедицията и двама души от персонала на станцията се приближиха към тях. Затаили дъх те чакаха какво ще каже Гианея.

Без да забелязва никого, тя се обръщаше само към Муратов.

— Тогава… — Гианея се замисли за миг, сякаш си спомняше нещо. — Имаше един разговор, който чух случайно. Рийагейа — („Пак това име“ — помисли Муратов) — каза, че спътниците — тя произнесе тази дума с ирония — са на такова място, от което някога не се вижда Земята. Той добави, че то се намира в подножието на планински хребет, недалеч от Южния полюс. Това, което виждам — тя плавно показа с ръка — прилича на описанието. Но дали са тук?…

— Той е казал, че базата е разположена във вътрешността на планинския пръстен? — попита Муратов.

— Не разбирам думата, която вие употребихте.

— Базата?

— Да.

— Мястото, където сега се намират спътниците.

— Имаше нещо подобно. Сигурна съм, че имаше. Иначе откъде бих могла да зная, че на Луната има пръстеновидни планини. А аз знам това.

— Вие добре ли помните, че Рийагейа е казал именно така: „На такова място, откъдето никога не се вижда Земята“?

— Да, сигурна съм.

— Благодаря ви, Гианея! Вие отново ни правите огромна услуга.

Тя вдигна рамене.

— Правя това, което вече съм направила. Нищо ново.

И се обърна, като показваше, че не възнамерява да продължава разговора.

Но и така казаното беше много и извънредно важно за по-нататъшните действия.