Георгий Мартинов
Гианея (19)

6.

— Почакайте! — извика Марина.

Тя притича до храста и откъсна голяма жълта роза. Като се върна на терасата, закачи цветето в косата на Гианея.

— Сега вече е съвсем добре. Като истинска японка сте, само по-висока — японките са ниски. Но този костюм много ви прилича. Вземете чадъра и да се разходим в парка. Аз ще ви снема на филм. Как ще се учуди Виктор като ви види!

Гианея смутено се усмихна.

Дългото, до петите, кимоно с избродирани черни дракони на жълт фон, наистина много й приличаше… Тъмните очи, които поради дължината си изглеждаха по-тесни, отколкото бяха в действителност, допълваха сходството й с японките. Наистина, зеленикавият оттенък на кожата на Гианея се подчертаваше от жълтия цвят на костюма, но Марина се стараеше да не забелязва това. И когато каза, че кимоното прилича на приятелката й, беше искрена.

Те се бяха настанили в малка къщичка, като играчка, както се изрази Гианея, любезно предоставена им от тези, които живееха там преди, веднага след като стана ясно, че мястото се е харесало на Гианея.

Както винаги и навсякъде, земните хора се отнасяха към гостенката от космоса изключително внимателно. Същото стана и в Япония. Щом Гианея каза, че й е харесал националният костюм на японките, който тя видя в музея, на следващата сутрин беше изпратено кимоно, ушито специално за нея, според ръста й.

Гианея веднага го облече.

Чувствуваше се, че в Япония й харесва. Всичко тук беше по-различно, отколкото в другите страни, или както сега се изразяваха, местности. На Марина й се струваше, че окръжаващата среда по нещо отговаря на вкусовете и привичките на Гианея.

Гостенката с видима радост прие предложението да се настанят в тази къща, построена встрани от другите сгради.

Дали тя търсеше уединение? Беше напълно възможно, ако се има предвид състоянието, в което Гианея пристигна тук. Марина обаче бе убедена, че работата не е в това. Но в какво? Тя не знаеше, ала не можеше да се отърве от чувството, че за пръв път откакто е на Земята, Гианея се чувствува тук „като у дома си“.

Независимо от уединеното разположение и малките размери, тяхната къщичка съвсем не беше жилище на отшелник. Тя беше снабдена с разни удобства, включително автоматичната доставка на всичко необходимо. Имаше и задължителния плувен басейн, макар и не в самата къща, а навън.

Уютната тераса и традиционната за Япония вишнева градина, създаваха прекрасни условия за отдих, към което изглежда се стремеше Гианея.

И самата Марина нямаше нищо против да си почине от непрекъснатите пътувания през последните година и половина и с удоволствие се готвеше да прекара тук дълго време.

Днес беше вторият ден.

Сега те приказваха само на испански. Най-после Марина можеше да разговаря с приятелката си свободно за всичко.

И тя твърдо реши незабелязано и предпазливо да разпита Гианея.

Марина съвсем не случайно спомена името на брат си. Много я интересуваше отношението на Гианея към Виктор и като жена; тя се отнасяше към „идеята за любовта“ не така скептично като Виктор.

Изглеждаше, че Гианея не обърна внимание на тази фраза.

— Наистина ли? — попита тя. — Добре ли ми е с тази рокля?

Марина се засмя.

— Вие не за това искате да попитате — каза тя. — Признайте си, че ви интересува дали сте хубава с тази рокля?

Гианея въздъхна.

— Аз точно това попитах — отговори тя откровено, — но забравих, че не съм земна жена. Дали съм хубава или не, тук няма кой да ме оцени. Аз съм чужда.

— Съвсем погрешно мнение. Вие сте като всички. Като мен. Само че по-красива.

— Не е там работата — лицето на Гианея стана тъжно. — И вие, Марина, не казвате истината. Аз не съм такава. Външните форми на тялото не са достатъчни. Ние сме съвсем различни. Аз знам това — и като помълча, добави: — Аз съм обречена. Вие трябва да ме разберете. Както и при вас, и в нашия свят съществува любов, и жената е призвана да ражда деца.

— Вие ще се върнете в родината си. Ще разкажете всичко и земните хора ще ви помогнат да се върнете при своите.

— Аз никога няма да се върна. Сама си отрязах пътя за връщане. Измяната не може да се прости. У нас не я прощават никога и на никого. И това, разбира се, е правилно.

Тя рязко се обърна и се скри в парка.

Но Марина не можеше с това да прекъсне разговора. И тя го възобнови по-късно, след като се изкъпаха и седнаха на терасата да закусят.

— Не ми се сърдете, Гианея — каза тя и нежно докосна ръката на приятелката си, — но аз отново искам да се върна към същата тема. Вие споменахте, че измяната не се прощава. Съгласна съм с вас, но не виждам измяна от ваша страна. Вие казахте, че спътниците са на Луната и ни посъветвахте да ги унищожим. По всяка вероятност тези спътници крият опасност за нас. Вашата постъпка е продиктувана от човеколюбие. Никакъв морал не може да бъде против вас. Никакъв — нито наш, нито ваш. Нали и вие, и ние сме разумни същества. Тогава къде е измяната? Вие сте попречила да се осъществи плана на вашите съотечественици, но този план е бил жесток и недостоен за разумни същества. И във вашата родина не всички мислят еднакво. Спомнете си Рийагейа.

Гианея вдигна глава.

— Рийагейа — каза тя. — Какво знаете вие за него?

— Много малко, но напълно достатъчно. Вие разбрахте, че той е прав и затова проговорихте. Нима не е така?

Гианея дълго мълча.

— Аз зная — започна тя, — че постъпих правилно и че Рийагейа би одобрил постъпката ми. Но много е тежко да тръгнеш срещу родината си. Разберете.

— Аз добре разбирам това, но вие постъпихте благородно. На ваше място Рийагейа би постъпил по същия начин.

По лицето на Гианея премина сянка.

— Не — произнесе тя тихо. — Той постъпи по друг начин — тя дълго седя неподвижно, затворила очи, потънала в спомени. — Той постъпи по друг начин — повтори тя. — И смятам постъпката му за неправилна. Аз бях длъжна да направя това, което направих, но не това, което направи той. Аз съм жена — и след продължително мълчание неочаквано добави: — Вашият брат изключително много прилича на Рийагейа. Тази прилика ме порази, когато видях Виктор. И досега ме поразява.

— Затова ли толкова искахте да го видите?

— Да, разбира се. За какво друго?

Този отговор подействува много неприятно на Марина. Всичките й мечти за това, как Гианея ще обикне Виктор и с любовта си ще влезе в обществото на земните хора, за един миг бяха разрушени.

— Огорчих ли ви? — попита Гианея, като на свой ред докосна ръката на Марина. — Или може би това ви обиди?

— Какво може да ме оскърби?

— Моите думи. Може би ви е неприятно, че вашият брат прилича на мой съотечественик?

На Марина съвсем не й беше до смях, но тя си наложи да се засмее.

— Тук няма и не може да има нещо обидно или оскърбително — каза тя. — Вие сравнихте моя брат с човек, а не с маймуна.

И Гианея се усмихна.

— Аз още не познавам добре земните хора — оправда се тя. — Вие сте много добри хора. По-добри от нас.

— В такъв случай — подхвана Марина, — вие още повече нямате основания да се измъчвате от това, че сте ни „спасила“.

Без да иска, тя каза тази дума малко иронично. Но Гианея веднага долови разликата в тона.

— Вие не вярвате, че аз спасявам земните хора?

Марина почувствува, че трябва да отговори напълно откровено.

— Да — каза тя. — Не вярвам. Много ценя вашите добри намерения, но не вярвам, че някой може да ни причини вреда. Вие ни недооценявате. Не познавате нашата наука и техника. Те са способни да се справят с всяка опасност.

— Ако тя е известна.

— Но вие точно това не искате да ни кажете.

— Защото и самата аз не знам — отговори Гианея.

* * *

Стоун сдържа думата си. Трудната и сложна подготовка на Седмата лунна експедиция беше завършена точно след два дни. Звездолетът, под командуването на Юрий Верьосов, се намираше на Пиренейския ракетодрум и очакваше пътниците си. На борда му имаше нови усъвършенствувани всъдеходи, снабдени със съвсем различни прибори и кибернетични автомати. Задачата беше друга. Първите шест експедиции имаха за цел да намерят базата и детайлно да изследват както самата нея, така и спътниците разузнавачи. Сега, след всичко, което каза Гианея, беше нужно да се намери и унищожи базата. „Не трябва да се приближавате към тях“ — беше казала Гианея и се налагаше да вярват на думите й. Хората добре помнеха обстоятелствата, при които загина роботът разузнавач, изстрелян от борда на звездолета „Герман Титов“. Чуждата база трябваше да бъде унищожена от разстояние.

Муратов пристигна в навечерието на старта. От всички участници в Седмата експедиция той беше най-слабо подготвен, а никак не му се искаше да бъде безучастен зрител в състава й, да пита за всяко нещо. Отдавна се познаваше с Верьосов и се надяваше, че командирът на кораба, който беше взел участие и в шестте експедиции, ще успее за един ден да го запознае подробно с техниката на търсенето и методите за унищожаването на базата.

Верьосов посрещна първия пътник приветливо. Той веднага разбра какво иска Муратов от него и с готовност се съгласи да му помогне. Те седнаха сутринта и до късно през нощта усърдно се занимаваха.

Беше единадесет и половина, когато Муратов уморено се облегна в креслото и каза.

— Сега вече и аз ще мога да помогна с нещо в работата. Във всеки случай ще разбирам какво става. Включиха ме в състава на експедицията от внимание към предишните ми „заслуги“ и това ми беше малко неприятно. Благодаря ти, Юрий!

— Няма за какво. Лягай и си почини добре. Ти още не си бил на Луната и полетът ще ти бъде интересен. Лека нощ!

Верьосов отиде на звездолета, където щеше да прекара нощта.

Муратов остана сам.

— Щом трябва, ще спя — каза той високо и сладко се протегна, доволен от себе си.

Неочаквано на вратата се почука. Чукането беше тихо, предпазливо. Изглежда, този зад вратата не беше уверен дали Муратов спи или не.

— Влезте! — каза той.

И веднага скочи изумен, объркан, нищо не разбиращ.

На вратата стоеше Гианея.

Той знаеше, че тя е на японските острови, снощи беше говорил с Марина по радиофона, беше попитал как се чувствува гостенката, за какво разказва и какво прави. Марина не спомена нищо за пътуване до Пиренейския полуостров, напротив — тя съобщи, че Гианея се кани да прекара в Япония дълго време.

И ето!

Муратов бързо се овладя и покани Гианея да влезе.

Тя му протегна ръка, отново отговори на ръкостискането и непринудено седна. Изглеждаше, че не вижда нищо чудно в своето внезапно появяване.

Тя беше сама, без Марина.

— Аз пристигнах преди половин час — каза Гианея. — Лесно разбрах къде сте се настанил.

Говореше на испански.

— Защо сте сама? — попита Муратов.

— За да разговарям с вас не ми е нужен преводач — просто отговори Гианея. — Марина е изморена и аз успях да я склоня да ме пусне сама. Трябва да свиквам да се оправям на Земята без придружител. Нали ще прекарам тук целия си живот.

При тези думи по лицето й премина тъжна сянка. Гианея енергично тръсна глава.

— Сега ще си отида — каза тя. — Късно е, пък и вие трябва да си починете преди полета. А аз пристигнах, защото искам да летя с вас на Луната.

— С нас? — възкликна Муратов. — Защо?

Той каза това неволно, от учудване. Веднага беше разбрал намеренията на Гианея.

— Защото навсякъде и във всичко човек трябва да бъде последователен — отговори гостенката. — Знаете ли, днес през деня аз и не мислех за полет до Луната. За това, че в мен се появи такова желание е виновна вашата сестра.

— Тя ли ви посъветва?

Отново, както тогава, на ракетодрума в Селена, по лицето на Гианея премина пренебрежителна усмивка. И Муратов разбра, че тази усмивка не се отнася за Марина, а за него самия. Гианея се учудваше на недосетливостта му.

„Аз просто не мога да разговарям с нея — помисли Муратов. — Забравям, че тя не е земна жена, че има други възгледи. И сам развалям мнението й за себе си.“

Поиска му се да й разкаже за мотивите на нейното поведение, да й докаже, че добре я разбира, но се сдържа, тъй като знаеше, че с това само ще влоши положението. Тя ще оцени думите му като желание да се похвали, да покаже ума си и в отговор ще получи нова пренебрежителна усмивка.

„Сам съм си виновен — мислеше той. — Това ще ми бъде за урок. Не трябва да допускам такива грешки.“

— Никой не ме е карал — каза Гианея. — Никой не ми е давал никакви съвети. Той би трябвало да знае това, което зная аз и което никой друг на Земята не знае. Откъде Марина би могла да знае, че аз съм в състояние да бъда полезна по време на експедицията? Това е известно само на мен.

— Вие искате да ни помогнете да намерим спътниците?

— Много странно ги наричате. Но нашето название е непреводимо на вашия език. Да, аз искам да ви помогна и мога да направя това. Марина успя да ми докаже, че това е мой дълг. Трябва да бъда последователна — повтори Гианея. — Това, което вие искате да намерите и което трябва да бъде намерено час по-скоро, е невидимо за вас, но е видимо за мен. Нашите очи виждат повече от вашите. Аз знам това отдавна. Кажете, ще ме вземат ли или не?

— Разбира се, че ще ви вземат. И даже с радост. Аз веднага ще съобщя за вашето желание на Стоун. Той е началник на експедицията — поясни Муратов.

— Зная.

Муратов използува удобния случай.

— Да — каза той, — забравих. Вие винаги точно знаете, кой от нас е старши в дадения момент.

Той видя, че Гианея бе разбрала намека му. Но тя отговори „без да отговаря“:

— Прочетох за това. По-точно, Марина ми прочете. В Япония (за първи път откакто проговори на испански, Гианея се запъна малко на тази дума) ние нямахме нищо на езика, на който говоря аз.

Тя стана.

— Благодаря ви, Гианея — каза Муратов. — Благодаря ви от името на всички. Много се радвам, че изменихте отношението си към нас.

— Това би могло да стане и по-рано. Тук вина имате вие, Виктор. Не трябваше да ме пренебрегвате.

Той не намери думи да й отговори.

— Мисля, че ще намерите костюм за мен. Ние имаме почти еднакъв ръст.

— Разбира се, че ще намеря. Вие сте виждала нашите „космически“ костюми на Хермес. Приличат ли на вашите? — Муратов не можа да се сдържи и опита още веднъж щастието си.

Този път успя да постигне целта си.

— Не съвсем — отговори Гианея. — В общи линии приличат.

— А ние мислехме, че вашата златна рокля е костюм за полети.

— Глупаво предположение — рязко отговори Гианея. — Нима е възможно да бъда така облечена по време на полет?

— Тогава защо се появихте при нас именно така?

В очакване на отговора той затаи дъх. Ще се разкрие ли една от загадките, или не?…

Обхвана го дълбоко разочарование, когато Гианея вместо отговор каза:

— До утре! Не ме изпращайте. Зная, че при вас съществува такъв странен обичай. Оттук е близо.

— Къде сте се настанила?

— Веднага след като пристигнах ме настаниха. Не зная как се нарича тази улица, но къщата е до вашата — тя го погледна с познатия му вече втренчен поглед. — Вие казахте, че се радвате на промяната в отношението ми към вас. Това не е вярно. То е същото. Но аз си изясних много неща. Няма да обяснявам какво именно. Все едно няма да разберете.

В този момент тя му напомни предишната Гианея, „горда и високомерна“, както им се струваше на Хермес.

— Опитайте! — усмихна се той. — Може би съм способен да ви разбера.

— Вие? — тя подчерта тази дума. — Възможно е. Иска ми се да мисля, че е така. Но бих искала да ме разберат всички. Довиждане!

След като отново остана сам, Муратов дълго седя в креслото дълбоко замислен. Той се опитваше да разбере какво искаше да каже Гианея накрая.

Разбра, но не сега, а много по-късно.