Георгий Мартинов
Гианея (18)

5.

Спешно се подготвяше Седмата експедиция за издирването на тайнствените спътници разузнавачи. Сега, повече от когато и да било, трябваше да се бърза. Още на ракетодрума след дългото и мъчително мълчание Гианея каза няколко думи, които имаха огромно значение за космическата служба.

След като отговори, вероятно неочаквано за самата себе си, на въпроса на Муратов, Гианея побърза да замине. Тя явно се опасяваше от по-нататъшни въпроси от негова страна, може би съжаляваше за своята откровеност, беше разстроена и много развълнувана.

Муратов ги изпрати до вечемобила. Той разбираше, че не трябва да пита Гианея за нищо, че тя няма да отговори повече на нито един въпрос, а на него му се искаше, и това беше много нужно, да й зададе този въпрос — единствен и извънредно важен.

И изведнъж Гианея каза сама, каза именно това, което той искаше да попита.

Вече седнала в колата тя му протегна ръка, за първи път отговори на ръкостискането и някак срамежливо се усмихна.

— Трябва да ви предупредя — каза тя толкова тихо, че той едва я чу, — бъдете много внимателни. Нашите (тя произнесе дълга дума на своя език, която очевидно означаваше „спътници“, или друго по-правилно название на разузнавачите), са опасни и не трябва да се приближавате към тях. Унищожете ги. И бързайте, бързайте!

Тя се облегна на седалката и затвори очи. Въздъхна толкова дълбоко, че на него му се чу звук, приличен на стон. Около устните й се образуваха бръчки и лицето й изведнъж стана старо.

— Тръгвайте! — прошепна тя на Марина.

Вечемобилът замина.

Виктор остана сам.

Той дълго гледа след колата. Постепенно сърцето му се успокояваше, биеше все по-бавно и равномерно.

Пълен успех! Поривът, необмислен и рискован, даде неоценим резултат. Спътниците са на Луната, а самата Гианея съветва да ги унищожат, без да се приближават до тях.

Да ги унищожат!

Едва сега той си спомни, че забрави да попита за най-важното — къде трябва да търсят спътниците, на кое място е разположена тяхната база. Но Гианея едва ли знае това. А ако знае, ще каже по-късно. Тя отговори на най-важния въпрос. Едно е да търсиш, без да си убеден, че спътниците са на Луната, а съвсем друго — когато си сигурен в това.

Муратов тръгна да дири Стоун.

Председателят на научния съвет и участниците в Шестата експедиция още не бяха заминали от космодрума. Съобщението на Муратов беше посрещнато от всички с учудване и радост.

— Постъпил сте правилно — каза Стоун. — Изглежда ние бяхме прекалено предпазливи. Можеше да попитаме по-рано.

— Това е вярно — отговори Муратов, — но трябваше да попитам именно аз, а не някой друг. Гианея каза така: „Аз отдавна исках да кажа, но вие — (тоест аз — добави Муратов) — все не идвахте.“ Тя е искала да каже именно на мен.

— Подозрителна симпатия — не се сдържа Сергей.

Муратов даже не погледна приятеля си.

— Трябва да започнем отново, колкото е възможно по-бързо — каза Стоун. — Сега вече не бива да разпиляваме силите си, а да търсим само в кратера Тихо. Думите на Гианея потвърждават правилността на изчисленията. Трябва да им вярваме. Лошото е, че не унищожихме спътниците веднага, още на орбитите им, както искахме.

— Според мен това не е лошо, а добро — отбеляза Синицин. — Трябва да се унищожат не само спътниците, а и базата им. Тогава ние даже не подозирахме за нейното съществуване.

— Да се унищожи е лесно — каза някой от състава на Шестата експедиция. — А как да ги намерим? Шест пъти опитвахме.

Стоун се обърна към Муратов.

— Може би — каза той, — ще опитате още веднъж да поговорите с Гианея?

— Разбира се, но мисля, че това е безполезно. Струва ми се, Гианея каза всичко, което й бе известно. И никак не й беше леко да го каже. Не мога да забравя израза на лицето й. Много ме тревожи едно нейно изречение: „Аз погубих себе си, но спасявам вас.“

— Да, тук има някакъв скрит смисъл. Това е несъмнено. Но тук, на Земята, нищо не застрашава Гианея. По всяка вероятност тя е искала да каже, че след нейното признание, пътят й към родината е затворен. Ще помислим още по този въпрос. И то сериозно. Но по-тревожна е втората половина на изречението: „Спасявам вас.“ Какво значи това?

— Може да бъде само едно — рече Муратов. — Спътниците крият в себе си някаква заплаха за човечеството на Земята. Ако вие бяхте чули с какъв тон каза тя: „Унищожете ги!“ — не бихте имали никакви съмнения.

— Аз и така нямам съмнения — отговори Стоун. — Седмата лунна експедиция ще замине колкото е възможно по-бързо.

След няколко часа Муратов дълго разговаря със сестра си по радиофона.

Марина му каза, че веднага след пристигането им в къщи Гианея легнала и помолила да не я безпокоят.

— Тя изглежда спокойна, но много мрачна. Нещо я гнети, не й дава покой. Струва ми се, съжалява, че е свалила маската.

— На какъв език разговаря с тебе? — попита Муратов.

— Както винаги, на своя. А аз не се решавам да заговоря с нея на испански.

— Не трябва. Скоро тя сама ще премине на испански език. Ще видиш!

— Гианея иска днес да заминем.

— Къде?

— И аз й зададох този въпрос. Тя отговори, че й е безразлично, само да бъде по-далеч оттук. Имам впечатление, че иска да избяга от себе си, а може би и от тебе.

— Да, разбирам. Това е реакция. Гианея не е имала право да каже това, което сподели с нас. И се измъчва, че е нарушила закона на своята родина. Но ти самата чу думите й, че отдавна е решила да бъде откровена, но й е пречело моето отсъствие. Как си го обясняваш?

Марина не отговори веднага.

— Сега вече е ясно — продума тя след минута, — защо толкова настояваше да те види. Но откъде-накъде е решила да каже именно на тебе и аз не разбирам. Може би тук е изиграла роля приликата й с тебе.

— Това е твърде незначително и чисто външно обстоятелство, за да бъде съществено в такава важна работа. По този път може да се стигне и до заключението, че Гианея ме обича — Муратов се усмихна като си спомни репликата на Сергей на ракетодрума.

— Може и така да е — съвсем сериозно отговори Марина.

— Глупости! Все някога ще узнаем причината за нейното особено отношение към мен. Това е поредната загадка на Гианея. Значи, днес заминавате?

— Да. Предложих й да посетим японските острови, където тя още не е била. И за пръв път Гианея се съгласи да лети. Изглежда няма търпение по-бързо да се махне оттук.

— Трябва ли да ви изпращам?

— Разбира се, не. Струва ми се, че Гианея не иска да те вижда. Но може би се лъжа.

— Не се лъжеш — каза Муратов. — Аз попитах машинално, без да помисля. Добър път! И още две думи. Предсказвам ти, че много скоро Гианея отново ще си спомни за мен. Тя започна да говори и ще поиска, непременно ще поиска, да каже още.

Той изключи радиофона.

Събитията започнаха да се развиват с бързо темпо. Колко жалко, че той не изпълни по-рано желанието на Гианея и толкова дълго избягваше срещата с нея. Шестата лунна би могла да се завърне не с празни ръце, ако той бе узнал отговора на гостенката преди половин година.

Муратов беше убеден, че правилно разбира състоянието на Гианея. Нещо я бе накарало да наруши мълчанието си и тя беше направила това в момент, когато е била най-силно развълнувана и обезпокоена и може би го е направила против волята си. Сега тя съжалява за това. Или ако не съжалява, то я измъчват угризения на съвестта, че е „предала“ своите съотечественици.

В какво ги е предала?

Изказаното от него самия предположение, че спътниците разузнавачи са изпратени към Земята с враждебни цели, най-вероятно е правилно. Те крият някаква опасност за Земята. По друг начин не биха могли да се разберат думите на Гианея, че тя „спасява“ хората. И като ги посъветва да унищожат спътниците, тя е нарушила плановете на своята родина, издавайки ги на хората.

Какво я е подтикнало да направи това?

Муратов не допускаше даже мисълта, че Марина е права и че особеното отношение на Гианея към него би могло да се обясни толкова просто. Той знаеше, че по чертите на лицето си прилича на неин съотечественик, приемаше, че именно това може да предизвиква в нея чувството на симпатия, но любов в този смисъл на думата, както се разбира на Земята, към същество от друга планета, безкрайно чуждо, му се струваше невъзможна. Той самият никога не би могъл да обикне Гианея така, както би обикнал земна жена.

„Всичко това може да се обясни само така — мислеше Муратов, като бавно ходеше от единия до другия ъгъл на стаята: — Много отдавна те са били на Земята и са останали с лоши впечатления от тогавашните хора. Особено ако това е станало през средновековието, по време на мракобесието и кладите на инквизицията. Още повече в Испания^[1]. Сигурно Гианея е била убедена, че нашето сегашно общество не е по-различно от предишното. Тя е разбрала грешката си, уверила се е, че ние сме подобри, по-благородни, отколкото е мислела. Макар че и тук има противоречия. Тя дойде при нас на Хермес, видя хората от астероида в изкуствено създадената обстановка на астрономическата обсерватория, на извънпланетната научна станция. Следователно, би трябвало веднага да й стане ясно, че ние много сме се отдалечили от диващината и варварството. А може би тя е разбрала още тогава? Но ако е така, защо е мълчала толкова дълго? Какво означават нейните думи: «Риагея беше прав»? Била разбрала това отдавна, както каза, но не от самото начало. Кой е този Риагея, или Рийагейа, както го нарече тя? Изглежда, че е прогресивно мислещ човек от нейната родина. И Гианея се е убедила в неговата правота. Значи, по-рано се е съмнявала. Опитай се да разбереш нещо в тази каша. Но тя ще разкаже всичко сама. Само дано да е по-скоро.“

Ясно му беше, че не трябва да очаква скорошен разговор. Не се знаеше колко време ще й бъде необходимо, за да се успокои напълно, да преживее случилото се, да стане откровена докрай. Нищо не гарантираше, че тя няма отново да замълчи за дълго време.

Той беше убеден, че не е сгрешил, когато каза на Марина, че Гианея непременно ще заговори. Така трябва да бъде и така ще бъде!

Но даже той, оптимистично настроен, вярващ в нейната добра воля, не можеше да предположи, че предсказанието му ще се сбъдне толкова скоро, както това стана в действителност.

Още същата вечер пристигна писмо. То беше от Гианея.

Бележката, сложена в същия плик, поясняваше, че писмото е написано от Гианея преди тръгването за аерогарата.

„Тя се успокои напълно — съобщаваше Марина. — Държи се както обикновено, шегува се и премина изцяло на испански език. Аз не съм много доволна от това, но Гианея разбра и обеща да ми предава всеки ден уроци по своя език. И май се кани да прави това в пълен обем. Най-после!“

Писмото на Гианея беше кратко, написано с равен, четлив почерк и в него нямаше нито една граматична грешка.

Муратов толкова бе поразен от самия факт, че даже не можа да разбере веднага съдържанието на писмото. Гианея можеше да говори на испански, но да пише… Това показваше, че тя владее езика както самите испанци. А го е изучавала на друга планета!

На кого и защо е било нужно това?…

Повече от устната реч, писмото на Гианея говореше за това, че тя владее не съвременния, а стар испански език. Муратов знаеше, че в Института по лингвистика не са могли да стигнат до определен извод, тъй като Гианея говореше не много чисто. Нейният език би могъл да се отнася към края на деветнадесети век, но би могъл да съществува и много по-рано като местно наречие. Загадката си оставаше загадка.

Наложи се да прочете писмото втори път.

Виктор — пишеше Гианея, — вие ме накарахте да кажа повече, отколкото исках. Но не съжалявам за това. Хората на Земята не заслужават участта, която им бе подготвена. Аз проговорих и трябва да допълня своите думи, иначе те ще ви бъдат безполезни. Това, което искате да намерите, не се вижда с човешко око. Аз зная това по думите на Рийагейа. Какво трябва да се прави — не знам. Помислете вие.

Гианея.

Тя беше написала името си с латински букви така, както го произнасяха на Земята.

„Е, сега вече знаем всичко“ — помисли Муратов.

Той четеше писмото трети път, когато пристигна Сергей.

А след двадесет минути в стаята на Виктор се появи и Стоун.

Нито той, нито Синицин знаеха испански език. Муратов им преведе писмото.

— Това можехме да го предвидим — каза Сергей. — Ние знаехме и по-рано, че спътниците са невидими. Излиза, че и самата база също е невидима.

— Вероятно затова все не можем да я намерим — въздъхна Стоун. — Ние я търсим в недрата, а тя може да е разположена на повърхността, на открито. В района на кратера Тихо има много дълбоки и широки пукнатини, непристъпни плата, планински долини. Те биха могли да построят базата си във всяко от тези места.

— На Луната няма валежи, няма ветрове — добави Сергей. — Нищо не би могло да повреди инсталациите, освен метеоритите.

— А това означава, че базата е защитена например с прозрачен или също невидим покрив. Едно е ясно — каза Стоун, — трябва да се търси там, където ние самите бихме разположили такава база, ако сме на тяхно място. Там, където като че ли няма нищо, но мястото е удобно.

— И още едно съображение — след късо мълчание добави Муратов. — Спътниците и базата могат да бъдат невидими за нашите очи, както пише Гианея, но те не могат да бъдат абсолютно прозрачни. Спомнете си, на „Титов“ ние всички видяхме как спътникът закри от нас звездите, които бяха зад него. Той не е прозрачен. И на Луната той трябва да закрива това, което се намира зад него. Оттук правя логичния извод: базата е разположена така, че зад нея да се намира място, което никога не се осветява от Слънцето. А може би тя изобщо се намира в сенчестата страна на Луната.

— Правилно, Виктор! — одобри Синицин. — Лунната сянка — това е пълен мрак. Наистина ние осветявахме с прожектори такива места в непристъпните плата и в пукнатините, но правехме това само за да спазим предписанието, тъй като смятахме, че базата се намира непременно в недрата на Луната. Затова бихме могли и да не я забележим. Освен това ние бяхме принудени да летим над планините с ракети, а те са много бързи. Където няма въздух, не можеш да се възползуваш от планелет.

— Нима? — усмихна се Муратов.

— Просто не мога да разбера — недоволно каза Стоун, — що за навик имате и двамата да се присмивате един на друг. Сериозни хора сте!

— Такива сме си от малки — отговори Сергей. — Но никога не се обиждаме.

— Оставаше и да се обиждате! Ето какво, приятели! Недрата са изследвани. Сега ще трябва да търсим само на повърхността. Седмата експедиция ще замине на Луната след два дни.

— Толкова бързо? — учуди се Синицин. — Но доколкото зная, корабът не е снабден с нужната апаратура.

— Той ще бъде оборудван напълно. И, разбира се, не самият кораб, а всъдеходите.

— Точно тях имах предвид.

— Всичко ще бъде готово след два дни. Аз се наемам с това и ще взема участие в експедицията. Ако се вярва на думите на Гианея, а ние нямаме основание да не им вярваме, не ни остава много време. На всяка цена трябва да успеем.

Муратов се колеба само няколко минути.

— Ако може, вземете и мен — каза той.