Георгий Мартинов
Гианея (17)

4.

В Селена Гианея беше замислена и разсеяна. Стараеше се да проявява интерес към всичко, което й показваха, но това още повече показваше загубата на душевно равновесие. По-просто и естествено беше да се държи както винаги, да запази обикновеното си равнодушие, към което всички бяха свикнали отдавна и никой не би му обърнал внимание.

Днес Гианея явно не можеше да овладее нервите си.

Следвайки набелязаната линия на поведение, Марина предложи да се върнат в Полтава именно тогава, когато бе станало време да се отправят към ракетодрума, ако Гианея действително искаше да посрещне Шестата.

Можеше да се очаква, че този път Гианея ще бъде принудена да отговори направо.

Но гостенката и сега намери естествен отговор.

— Вие говорехте — каза тя, — че градът е построен пръстеновидно около ракетодрум, а него самия не ми го показахте. След като вече сме тук, нека да видим и него.

„Пак се измъкна! — с досада помисли Марина. — Що за странна упоритост!“

Те се движеха по Селена с вечемобил. Марина обърна кормилото и колата се отправи към центъра.

Непонятната тревога на Гианея се засилваше. Бузите на девойката пламтяха, очите й блестяха трескаво. Марина й зададе няколко въпроса, които останаха без отговор. Изглеждаше, че погълната от мислите си, Гианея не чува нищо.

Но когато влязоха в залата на космогарата, Гианея изведнъж се промени. Тя се оживи и обсипа Марина с въпроси. Лицето й прие обикновения си цвят и само блясъкът в очите издаваше, че тревогата все още не е напуснала Гианея.

И изведнъж (Марина не повярва на ушите си) Гианея попита:

— Колко души участвуваха в Шестата лунна експедиция?

Думата „експедиция“ на езика на Гианея за пръв път се докосна до слуха на Марина. Тя се досети за значението й по смисъла на фразата.

„Какво да правя сега? — стъписа се тя. — Вече не е възможно да продължавам предишната тактика. За трети път и то съвсем открито, Гианея сваля маската си. Да не забележа това и сега, значи да й открия моята игра. А не мога да оставя въпроса й без отговор. Трябва да приема предизвикателството й.“

— Откъде знаете за тази експедиция! — попита Марина, като внимателно погледна приятелката си. Нейната тренирана памет й помогна да повтори точно новата дума.

Гианея никак не се смути.

— Вие самата ми казахте — отговори тя невъзмутимо.

Това беше явна лъжа — Марина много добре помнеше, че такъв разговор никога не беше воден.

„Така! — помисли тя. — Гианея е способна не само на лицемерие, но и на лъжа. Излиза, че в техния свят моралът не е на високо ниво.“

— Не си спомням — каза тя гласно, — да съм ви говорила някога за Шестата лунна експедиция. А защо ви интересува тя?

Не последва отговор. Гианея предпочете да прибегне към обикновеното си мълчание.

Марина напрегнато мислеше как да постъпи по-нататък. Тя добре знаеше, че е безполезно да настоява за отговор. След като веднъж е премълчала, Гианея няма да измени решението си — ще мълчи докрай. Като че ли най-добре ще бъде да прекрати този разговор. По всичко изглежда, че Гианея се кани да престане да се преструва, че нищо не знае. Нека всичко върви по нейна инициатива!

— Ще чакаме ли пристигането на Шестата експедиция? — попита Марина, като че ли нищо не се беше случило.

— Да — отговори Гианея.

С това тя призна, че е пристигнала в Полтава специално за посрещане на Шестата. Тя не можеше да не разбира, че смисълът на думите й е ясен на Марина.

И не се страхуваше от това.

„Какво пък, вече е време! — помисли Марина. — Да знаеш един език и да не говориш на него е много трудно. Гианея сигурно се е затъжила за свободен разговор. Да играеш роля в продължение на година и половина е прекалено много.“

— Здравейте! — раздаде се зад тях.

Гианея така стремително се обърна, че не можеше да има никакво съмнение — тя беше познала гласа, който не беше чувала от година и половина. Лицето й светна от радост.

— Най-после! — каза тя напълно откровено и както при раздялата им пак първа протегна ръка на Муратов, нещо което не беше правила с никого. Защо толкова дълго не се появявахте? Аз молих Марина за това.

Четвърти път!

За тези няколко дни, като че ли награждавайки хората за дългото си мълчание, Гианея се „разкриваше“ с главоломна бързина.

Муратов разбра думите й.

— Нямах време — отговори той, като с труд подбираше думите. — Много се радвам да ви видя.

Марина се усмихна на произношението му.

Гианея не се усмихваше. Тя не пускаше ръката му и го гледаше право в очите със същия втренчен поглед, както тогава, във входната камера на звездолета, като че ли се канеше да попита или да каже нещо.

И мълчеше.

Но тя виждаше, че Муратов разбира езика й. Какво й пречеше да му зададе въпроса си?

— Съжалявам — каза той, като не дочака нито една дума от нея, — че не можах да изпълня желанието ви по-рано.

Като помнеше съвета на Стоун и наистина изпитваше затруднение при подбирането на думите си, той сякаш случайно вмъкна в изречението няколко испански.

Гианея не попита нищо. И по лицето й не можеше да се разбере дали испанският език на Муратов я е учудил или не.

— Бяхте ли у нас?

Муратов се сети, че тя има предвид Полтава.

„Иска да разбере дали съм видял рисунката в албума“ — помисли той.

— Да, бях.

Гианея пусна ръката му. Стори му се, че в очите й се отрази разочарование.

Какво бе очаквала от него Гианея?

Стана му напълно ясно, че пейзажът от Хермес, епизодът, който се отнасяше до тях двамата, е бил нарисуван и оставен открито на масата специално, за да може той да го види. Това не само не е било случайност, но е имало определен смисъл — трябвало е да му каже нещо. И Гианея очакваше отговор, който не получи.

Той почувствува досада към себе си, че не можа да се досети, не можа да разбере мисълта й. Това, че човек от една планета трудно може да разбере мислите и намеренията на човек от друга планета, не можеше да бъде оправдание за него. Той беше длъжен да се отнесе по-внимателно към рисунката, да се опита да проумее какво е искала да каже. А след като не можа да направи това, той сигурно е намалил шансовете си за дружеска откровеност от страна на Гианея.

— Видях рисунката ви — каза той със смътна надежда да поправи нещо, все по-често изпъстряйки речта си с испански думи. — Вие рисувате прекрасно, Гианея.

Тя се обърна с толкова откровено пренебрежителен вид, че Муратов се смути и мислено се изруга.

Възобновяването на старото познанство започваше явно не в негова полза.

Съобщиха по радиоуредбата за приземяването на пътническата ракета от кораба, пристигнал от Луната. Това беше същият кораб, който те очакваха — Шестата лунна експедиция.

Марина преведе съобщението на Гианея.

— Вие така и не ми отговорихте — попита гостенката — колко души са участвували в тази експедиция.

— Осемнадесет.

— Само те ли са пристигнали? В пътническата ракета няма ли други пътници?

Пети път!

Думите „пътническа ракета“ Гианея каза на испански.

Марина не посмя да отговори на същия език. Стоун и беше препоръчал да бъде изключително внимателна. Гианея би могла да произнесе двете испански думи несъзнателно, без да забележи. Още от сутринта тя беше много развълнувана и не се владееше.

— Не зная — отговори Марина на езика на Гианея. — Мисля, че няма други пътници. Това е специален кораб, само за експедицията.

Настойчивостта на Гианея все повече учудваше Марина. За какво й бяха всички тези подробности!

Пътническата ракета кацна недалеч от гарата. Доближиха стълбата и пътниците един след друг почнаха да слизат на земята. Те се виждаха много добре.

— Сега ще се върна — каза Муратов. — Почакайте ме тук.

Той тръгна към Сергей.

Марина забеляза, че Гианея тихо брои слизащите от ракетата. Когато излезе и последният, осемнадесетият пътник, тя въздъхна с явно облекчение. Излизаше, че девойката се тревожеше от въпроса: всички ли са се върнали от Луната?

Странно! Нима тя беше пристигнала тук само за да се убеди в това?…

Муратов и Синицин се срещнаха на средата на пътя. Прегърнаха се.

— И така — каза Виктор, — отново нищо?

— Както виждаш! — с недоволен глас отговори Сергей.

— Какво, по лицето ти ли трябва да виждам?

— Нали знаеш — Синицин не се усмихна на шегата на приятеля си. Лицето му си оставаше намръщено.

Муратов внимателно го погледна.

— Стоун каза, че тази експедиция е последна.

— Знам. И не съм съгласен с тяхното решение.

— Посреща ви Гианея — каза Муратов, уверен, че думите му ще поразят Синицин.

Но той грешеше. При тази новина, върху лицето на Сергей не се отрази нищо.

— Защо й е притрябвало това? — попита той равнодушно, като явно не се интересуваше от отговора.

— Загадъчна история — Муратов накратко му разказа последните събития, свързани с Гианея.

Синицин и сега остана равнодушен.

— За това си струва да се помисли — каза той. — Знаеш ли, Витя, не ми говори за Гианея. Дразни ме даже звукът от името й. Не зная причините за нейното мълчание, но като си помисля, че само да поиска…

Към пристигналите се приближи Стоун.

— Ти къде си се настанил? — бързо попита Синицин. — Аха! Аз ще дойда при теб довечера, около осем. Тогава подробно ще поговорим за всичко. А сега, извинявай, нямам време.

Муратов се отдалечи.

Макар че самият той не беше участвувал в нито една от шестте експедиции, неуспехът на неговите другари му подействува неприятно. Нали именно той, заедно със Сергей, беше изчислявал траекторията на спътниците разузнавачи, именно те двамата бяха стигнали до извода, че спътниците са на Луната, в района на кратера Тихо. И ето, шести неуспех по ред! Нима е станала някаква грешка?

Не, не може да бъде! Изчисленията са проверени нееднократно от други хора. Такива колективни грешки не съществуват. Спътниците са на Луната!

Но защо не могат да ги намерят?

Муратов разбираше нервното състояние на Сергей и неговата антипатия към Гианея. Тя беше човекът, който с една дума можеше да реши загадката. Тя трябваше да знае! Тя знаеше! И мълчеше, наблюдавайки равнодушно напразните усилия на земните хора. Това наистина можеше да предизвика не само антипатия, но и ненавист у хората, които бяха изгубили напразно години.

Всичко това беше ясно на Муратов, но той не можеше да се настрои против Гианея. Тя му харесваше, беше му симпатична, независимо от всичко. Той непрекъснато се принуждаваше да мисли, че причината за мълчанието на Гианея се крие в нейното възпитание, във възгледите и представите й за света. Тя просто не разбира, какво искат от нея земните хора.

Разговорът между Марина и Гианея, който чу преди няколко минути, неопровержимо доказваше, че Гианея се интересува от резултатите на лунните експедиции, че тя не случайно е пристигнала в Селена именно днес.

Знае, всичко знае!

Той бавно се приближи към двете девойки, които стояха на същото място, където ги беше оставил и го чакаха, най-вероятно със съгласието на Гианея.

Една неочаквана мисъл мина през главата му и го накара да спре за миг.

„Ами ако попитам Гианея направо? Тя се зарадва на моето пристигане, отнася се към мен явно не така, както към другите хора. Тя възприе моите испански думи така, като че ли ги беше очаквала от мен и даже не се опита да се престори, че не разбира. Да рискувам ли?“

Той чувствуваше, че напразно си задава този въпрос, че решението е взето. Нямаше вече сили да се сдържа и да чака. Стоун и научният съвет са прекалено предпазливи. Какво лошо може да се случи? Няма да отговори и толкова.

„Е, да става каквото ще!“ — помисли си той.

— Гианея, много ви моля да ми отговорите на един въпрос — от вълнение Муратов не забеляза, че говори само на испански. — Той е много важен за всички нас и особено за мен лично. Вие трябва да ми отговорите, ако сте ми приятел. На Луната ли се намират сега изкуствените спътници, изпратени при нас от вашите съотечественици?

Марина, съвсем объркана, но с тайна радост, чу този неочакван въпрос. Нейният брат решително и просто разсече възела.

Гианея наведе глава. Тя беше разбрала всичко, което каза Виктор и не скриваше, че е разбрала. Виждаше се, че в нея се води някаква мъчителна борба.

А когато най-после тя повдигна глава и погледна към Виктор, той видя в продълговатите й, тъмни очи сълзи. Никой, никога не беше виждал Гианея да плаче.

— Да — отговори тя едва чуто.

Муратов си пое дъх, вълнението го душеше.

— Защо мълчахте досега? — попита той, като с труд владееше гласа си. — Нали знаехте, колко важно е това за нас.

— Аз се страхувах. Исках да кажа отдавна, но вие все не идвахте. Сега вече не се страхувам. Отдавна разбрах, че Рийагейа е прав. Аз погубих себе си, но спасявам вас.

Гианея говореше на испански съвсем свободно. Не само Марина, но и Виктор веднага разбраха, че тя знае не съвременния испански език.

„Трябва непременно да се изясня кога в Испания са говорили така, както говори Гианея“ — помисли Муратов.