Георгий Мартинов
Гианея (15)

2.

Онези, които са се посветили на езикознанието, обикновено принадлежат към типа на кабинетните учени. Марина Муратова беше изключение от това правило. Тя притежаваше големи способности в лингвистиката, прекрасна памет, добре владееше осем езика и беше склонна към изследователска работа. Но Марина обичаше и много други неща. Живописта, музиката и спортът заемаха далеч не последно място в нейния живот. Любовта към пътешествията и общителният й, сговорчив характер също изиграха голяма роля в това, че изборът на научния съвет на Института по космонавтика, който търсеше придружител за Гианея, се спря на нея.

Марина се съгласи веднага. Предстоящата задача я увлече с това, че беше необикновена и трудна. Тя знаеше, че ще бъде откъсната от привичната си работа за дълго, може би за много години, но това не я изплаши. Да се запознае с чужд език, който няма нищо общо със земните /тя така си мислеше/, или да научи пришелката от космоса на земен език да се сближи със същество, чуждо на Земята, родено и израсло на друга планета, под светлината на друго слънце — във всичко това имаше романтика, която я привличаше.

Марина не беше славолюбива и фактът, че като се сближи с Гианея, тя самата ще привлече вниманието на цялото земно население, не повлия на решението й. Тя просто не мислеше за това.

Най-малко Марина се интересуваше от тайнствеността на Гианея, от дългата редица загадки, свързани с нея. Тя беше уверена, че тайните сами ще се разкрият, веднага след като гостенката свикне със Земята и хората, и получи възможност да говори свободно с тях.

И Муратова разбираше задачата си именно така — да помогне на гостенката да свикне.

Никой не се съмняваше в активната помощ на Гианея. Човек, който е дошъл на чужда планета, не би могъл да се държи по друг начин.

Но очакванията не се оправдаха.

Малко време беше необходимо, за да стане ясно на всички, че задачата не е толкова проста. Гианея отказа да изучи земен език и не изказваше особено желание да запознае Муратова със своя.

Отначало работите вървяха като че ли гладко. Гостенката имаше нужда от това да бъде разбрана. Езикът, на който тя говореше, беше звучен, изглеждаше лесен, думите се запомняха бързо. Група сътрудници на Института по лингвистика и самата Муратова смятаха, че и по-нататък няма да има никакви трудности.

Но колкото повече време минаваше, толкова по-неохотно Гианея разширяваше речника си. Ставаше очевидно, че тя иска да се ограничи в рамките на битовите разговори, които бяха необходими на самата нея — не повече.

Но и това, което вече знаеха, смущаваше лингвистите. Чувствуваше се, че Гианея опростява фразите, а Муратова беше принудена да произнася думите без граматични връзки. Гианея можеше да разбира такава реч, но това не беше изучаване на език.

Високата култура на народа към когото принадлежеше Гианея, изключваше възможността за „беден“ речник. Нейният език безусловно беше богат и обширен, а простотата — лъжлива.

Когато окончателно се убедиха, че не могат да разчитат на помощта на Гианея, беше решено да продължат изучаването на езика без знанието й. Живеейки на Земята и общувайки с хората, даже само с Муратова, гостенката неволно произнасяше нови думи и фрази. Запомняха ги и ги дешифрираха. Помощник на прекрасната памет на Марина стана магнитофонът. Малкият портативен апарат, за съществуването на който Гианея не знаеше, я съпровождаше навсякъде. Записите отиваха в електронния мозък на Института по лингвистика и тайната на чуждия език бавно, но системно се разкриваше.

Марина запомняше всичко. Но съвсем внимателно и строго постепенно разширяваше набелязаните от Гианея рамки на беседите им. Страхуваше се да не „изплаши“ гостенката. И изглеждаше, че девойката от чуждия свят не забелязваше, че приятелката й говори все по-свободно и правилно.

Марина знаеше, че се харесва на Гианея, че гостенката й симпатизира. Беше много важно да укрепи и развие дружеските отношения. Всички надежди на учените да разкрият загадката на появяването на Гианея се крепяха на това.

Марина трябваше да работи сама. Другата лингвистка, „прикрепена“ към Гианея, още на следващия ден, след пристигането на гостенката на Земята, бе принудена да се отстрани.

Научният съвет се беше постарал да предвиди всичко, дори външността, но никой не можеше да допусне, че ниският ръст ще се окаже неприемлив за Гианея.

Да привлекат към работа друга девойка се оказа невъзможно — нямаше нито една подходяща кандидатура.

Но Муратова се справяше добре и сама.

През изминалата година и половина тя нито веднъж не съжали, че се е свързала с Гианея, нито веднъж между тях „не мина черна котка“. Гостенката имаше добър характер и с всеки изминат ден той ставаше все по-приветлив. Изчезнаха, останаха в миналото натегнатостта, студенината в отношенията и тази непонятна, но несъмнена напрегнатост, така явни през първите месеци. Сега Гианея беше „обикновена“ девойка. Винаги жизнена, много подвижна, обичаща спорта и спортните игри /които усвояваше с поразителна лекота/, рисуването и музиката, в последно време тя даже се шегуваше насаме с приятелката си.

Какво точно рисуваше в албумите си оставаше тайна. Марина рядко виждаше тези рисунки. А това, което Гианея й показваше, винаги бяха земни пейзажи или портрети на Марина. Няколкото бюста, направени с голямо майсторство, които изобразяваха или Марина, или самата нея, Гианея унищожи веднага.

Тя даже не се опитваше да се научи да свири на някакъв музикален инструмент, но с удоволствие слушаше Марина.

Понякога гостенката пееше странни за земния слух мелодии без акомпанимент и поразяваше всички, които я чуваха, с красотата на звука и невероятната широта на диапазона на гласа си.

Тези песни, записани на магнитофон, бяха главната „храна“ за електронния мозък, в тях имаше много нови думи и словосъчетания.

Марина беше убедена, че Гианея е много млада, но все не й се удаваше да изясни този толкова прост въпрос. Винаги, когато я питаха за това, Гианея с непонятна упоритост мълчеше.

Начинът, по който гостенката игнорираше някои въпроси, като че ли не беше ги чула, никога не дразнеше Муратова и не предизвикваше желанието на всяка цена да получи отговор. Тя винаги помнеше, че независимо от поразителната прилика със земните хора, пред нея се намира човек от друг свят с други навици и разбирания. И се правеше, че не намира нищо особено в мълчанието на Гианея и го приема като напълно естествено.

Тази тактика беше съвсем правилна.

— Когато ябълката узрее, тя сама пада — казваха учените. — Трябва да дадем на Гианея време да „узрее“. И тогава сама ще заговори.

И Гианея забележимо „узряваше“. Тя все по-рядко мълчеше. Неохотно, но отговаряше. Изпълнявайки получените указания, Марина никога не задаваше въпроси, на които по-рано Гианея не е искала да отговори.

Между двете момичета съществуваше пълно съгласие и външно — пълно разбирателство.

Всички мислеха, че Гианея се отнася равнодушно към Земята, че животът на Земята никак не я интересува. Но Марина виждаше и с всеки изминат ден все по-ясно, че това съвсем не е така.

Тя вече добре разбираше оттенъците в израза на лицето и очите на гостенката. И постепенно се убеждаваше, че Гианея просто крие от хората интереса си към Земята и по някаква, известна само на нея причина си слага маска на равнодушие.

За година и половина Гианея обиколи цялата Земя. Тя видя всичко най-красиво, величествено и грандиозно на планетата, създадено от природата или от човека. И изглеждаше, че всичко това не й прави никакво впечатление. Никъде не се задържаше дълго, не се любуваше на произведенията на изкуството или на красотата на природата така, както това правеха хората. Гледаше една минута, най-много две и се обръщаше.

Но когато, няколко месеца след завръщането им от Северна Америка, Марина видя нарисувания от Гианея изглед от Ниагарския водопад, разбра, че за нейната приятелка един мимолетен поглед е достатъчен, за да запомни завинаги видяното. На рисунката беше предадена с най-малки подробности величествената картина падащата вода. Сякаш в мозъка на Гианея бе запечатана снимката на водопада.

Това се случваше много пъти. Гианея не забравяше нищо.

Не, това не беше равнодушие!

Тогава може би външното безразличие към всичко е свойство на нейните сънародници, своеобразна традиция, задължителна форма на поведение, продиктувана от обичаите?

Можеше да бъде и така, но Марина не искаше да вярва в това. Струваше й се, че все пак Гианея се „прави“ на равнодушна, преструва се, че Земята не я интересува.

Защо й бе нужно това?

Постепенно в душата на Марина се появяваше и крепнеше убеждението, че космическата гостенка е склонна към лицемерие.

И ето, че съвсем неотдавна се случи нещо, което дълбоко развълнува всички и още повече убеди Муратова, че Гианея се преструва.

Когато стояха до платното на кълбекса, по пътя към Полтава, неочаквано Гианея зададе въпрос, който показа съвсем ясно, че тя крие от хората не само своето минало, но и настоящето си.

Откъде би могла да узнае Гианея, че Марина има брат? Нещо повече, тя знаеше, че профилът на пътя на кълбекса е проектиран от Виктор Муратов!

Гианея приказваше само с Марина. Всичко, което тя говореше на другите и това, което й казваха, превеждаше Марина. Ако гостенката, не знаеше нито един земен език, тя по никакъв начин не би могла да разбере за съществуването на Виктор Муратов.

Но изведнъж се оказа, че това й е известно. И не само това.

Новината беше много важна и водеше след себе си съвсем непредвидени последствия.

Случайно ли беше казала това Гианея? Или нарочно е поискала да покаже на хората своята осведоменост?

Този изключително важен въпрос трябваше да бъде решен от научния съвет на Института по космонавтика, който от самото начало се занимаваше с въпросите, свързани с гостенката от космоса.

Случайно или нарочно, но Гианея показа, че знае някакъв земен език. От този факт можеше да се направи извод, че старите подозрения са основателни и Гианея наистина принадлежи към тези, които са изпратили спътниците разузнавачи към Земята. И ако това е така, то ставаше очевидно и друго: нейните сънародници са били на Земята. Но всичко можеше да бъде обяснено по-просто: Гианея сама, без ничия помощ е изучила земен език и може да чете.

Много важно беше да се изясни какъв именно език знае.

С този въпрос се обърнаха към Муратова.

На Земята съществуваха много езици. Общопланетният едва сега навлизаше. Вестниците и списанията, радио-телевизионните програми сравнително рядко използуваха новия език. Във всяка местност /по-рано те се наричаха държави/ говореха на старите. Изчезнаха границите, постепенно се заличаваха националните различия, културата и цивилизацията бяха общи, но до пълното сливане на човечеството в единно семейство, говорещо на един език, беше все още далеч.

Гианея обичаше да разглежда списания и й ги носеха отвсякъде, от всички местности, на всички езици. Добре беше, че девойката поне в това проявяваше някакъв интерес към живота на Земята. Мислеха, че я интересуват само илюстрациите, които нямаха езикови различия.

Сега възникна въпросът: кои списания Гианея предпочита?

Муратова не можа да отговори. Тя никога не беше обръщала внимание какво списание разглежда нейната приятелка, още по-малко, на какъв език е това списание. А да си спомни сега? Не, не можеше да си спомни.

Тогава решиха да научат отговора по друг начин.

Гианея знаеше, че човекът, който е предложил новата форма за линията на кълбекса, е брат на нейната спътница. Значи, в някое от списанията минали през ръцете й, е била напечатана съответна статия. Не беше трудно да разберат кои списания е получавала Гианея.

И необходимата статия скоро беше открита. В нея се говореше за кълбекса и се споменаваше, че Виктор Муратов е роден брат на Марина Муратова, приятелка и преводачка на Гианея.

Списанието беше на испански език.

Новината се разпространи по цялата планета. За да не може Гианея случайно да прочете за това, испанските вестници и списания не публикуваха нищо. Ако гостенката от космоса е казала това случайно, без да забележи, не трябваше да й се показва, че тайната й е открита.

В Института по лингвистика въздъхнаха с облекчение. Там отдавна бяха забелязали в звученето на думите, в построяването на фразите на езика на Гианея прилика с някой от романските езици на Земята. Вече не можеше да има никакво съмнение. Колкото и странно съвпадение да изглеждаше това, но хората от неизвестната планета (може би не всички), а само част, към която принадлежеше и Гианея/ говорят на език, много сходен с испанския.

Тази втора новина беше още по-сензационна от първата.

Много неща станаха ясни. Гианея не би могла „случайно“ да изучи точно този език, който най-много прилича на нейния роден. Тя го е знаела и по-рано, преди да се появи сред хората!

И оттук, естествено произтичаше друг извод. Гианея и стопаните на спътниците разузнавачи принадлежат към един и същ народ! Догадката стана истина.

Хората бяха сигурни, че никога същества от друг свят не са посещавали Земята. Това се оказа грешка. Неизвестно кога, но сънародниците на Гианея са били на Земята и то доста продължително време. Те са успели да научат земен език. Защо именно испански? Просто защото този език е бил най-лесен за тях.

Но може би е имало и други причини. Испански език се говори не само на Пиренейския полуостров. В Мексико, републиките на Централна Америка, на Антилските острови, в цяла Южна Америка с изключение на Бразилия, говорят на испански. Космическият кораб на пришелците е могъл да кацне именно там. Тогава сходството на техния език с езика на земните хора се е оказало просто щастлива случайност.

С голяма доза вероятност би могло да се предположи, че „гостите“ са долетели на Земята много отдавна. Ако това се беше случило през последните векове, те не биха останали незабелязани. А например по времето на император Карл Пети огромни пространства от Южно-американския континент са били необитаеми. Корабът би могъл лесно да се приземи, незабелязано за хорските погледи. Пришелците, смесвайки се с населението на редките градове и села, са могли да разберат всичко, което им е било необходимо и също така незабелязано да напуснат Земята.

С какво биха могли да привлекат вниманието към себе си хора като Гианея? Със зеленикавия оттенък на кожата си? Той лесно би могъл да се скрие с помощта на грим или силен загар. С необикновената форма на очите? Възможно е да са обърнали внимание на това, но то не е толкова забележим признак, за да порази въображението или да събуди някакви подозрения у хора, които даже не биха могли да се сетят за съществуването на друг свят.

Подобна дреболия, дори да беше им направила впечатление, не би могла да се запомни и да влезе в историята.

Така неочаквано се разкри една от тайните, които окръжаваха Гианея.

Марина Муратова знаеше добре испански език. Сега тя разбра защо толкова лесно е усвоявала думите от езика на Гианея.

И по-нататъшното му изучаване трябваше да върви още по-леко.

Изкушението внезапно да заговори с Гианея на испански, за да я изненада, беше голямо, но посъветваха Марина да не прави това. Все пак, ако гостенката е задала въпроса не нарочно, а случайно, най-добре беше да се направи, че нищо не е забелязала. А ако е нарочно, то още повече не трябваше да се форсират събитията. Нека Гианея реши сама, кога трябва да заговори с „пълен глас“. След като веднъж е започнала, тя ще продължи и по-нататък. Марина трябваше внимателно да следи какви статии от испанските списания чете Гианея, да изясни до каква степен владее този език, какво най-много я интересува. Посъветваха редакциите на испанските списания да поместват колкото е възможно по-често материали за спътниците разузнавачи и още веднъж да повторят цялата полемика, разгърнала се преди три години по повод въпроса за тяхното местонахождение.

Никой не се съмняваше, че Гианея, дори и да знае, ще мълчи. Но може би тя ще се заинтересува от догадките на хората и случайно ще каже някоя фраза, която ще внесе поне малко светлина в мрака на тайната.

Кой можеше да се досети, че всички тези хитрини не са нужни и че въпросът, който така силно интересува всички, твърде скоро и неочаквано ще се изясни.