Георгий Мартинов
Гианея (14)

1.

Колкото и да уважаваше събеседника си, Муратов не можа да се сдържи и да не се засмее. Обиденото и недоумяващо лице на Болотников, съвсем детската, жална нотка, прозвучала в гласа му, бяха комични.

— Така си и знаех — промърмори професорът. — Всички се смеят. А за мен тук няма нищо смешно.

— Извинете — отговори Муратов, — аз не исках да ви обидя. Но трябва да се съгласите, че всичко това е не само непонятно, но и малко смешно. Такива капризи на възрастен човек, още повече космонавт, са просто неуместни. Но нищо, това е поправимо.

— Не ви разбирам.

— Просто никой досега не е говорил с Гианея на тази тема. Трябва да й се обясни, че напразно обижда хората. Изглежда тя самата не се сеща за това. Ще се постарая да говоря с нея.

— Мислите ли, че ще се вслуша в думите ви?

— Надявам се.

— А пък аз се съмнявам. Антипатията на Гианея към ниските хора сигурно има някаква причина. Това не е каприз, както се изразихте вие, а нещо съвсем друго, по-дълбоко и силно. Това е в кръвта й.

— Именно. И трябва да й се каже, че се намира на Земята, а не в родината си. Тя трябва да разбере, че земните хора, били те високи или ниски са равностойни. И че не трябва да пренася на Земята обичаите… — Муратов изведнъж спря. — Чакайте — каза той. — От този факт може да се направи интересен извод. Как никой не се е сетил за това? Ако всички сънародници на Гианея имат същия ръст като нейния, то откъде би могла да възникне тази антипатия?

— Вие благоволихте да се изразите съвсем правилно — каза Болотников. — Аз също много съм мислил за това. Съвсем ясно е, че населението на нейната планета се дели на два различни типа: високи и ниски. И тези, които имат висок ръст се отнасят презрително към ниските. Може би ниските са диваци.

— Диваци? На планета, където техниката е развита до нивото на междупланетните полети?

— Какво от това? Моля да ме извините, но вие не сте логичен. А нима у нас, на Земята, техниката е на ниско ниво? Нима у нас няма народи, които едва сега се приобщават към културата? А в Южна Америка, а в Австралия, а на тихоокеанските острови?

— Но ние не ги презираме.

— Там е работата. Именно тук е разликата.

— Да — замислено каза Муратов. — Ако вие сте прав, Николай… извинете, Николай Адамович, то вашите думи навяват неприятни мисли.

Болотников кимна с глава.

— Да — каза той, — много неприятни. Презрението, а поведението на Гианея по отношение на такива като мен не може да се квалифицира по друг начин, освен с думата „презрение“, може да възникне само от съзнанието за превъзходство. Причините за поведението на Гианея могат да се обяснят с това, че на тяхната планета съществува разделение на обществото на господари и роби.

„Да се яви пред нас като господарка — ето нейната цел“ — спомни си Муратов думите на Легерие.

— Не е ли много силно казано? — нерешително попита той, като в душата си се съгласяваше с извода на професора.

— Бих се радвал, ако греша — отговори Болотников.

„Легерие има висок ръст — мислеше Муратов, — а аз съм още по-висок. Стоун е много висок, Марина е много по-висока от средния женски ръст. Всички, които Гианея удостоява със своето внимание, са еднакви в това отношение. Нима Болотников е прав? Но това би било страшно! В такъв случай самата Гианея е дивачка“.

— Робовладелски строй и космически полети — каза той гласно, — това е несъвместимо! Но във вашите думи несъмнено има нещо вярно. Струва ми се, че работата е много по-сложна и деликатна. Има защо да се помисли по този въпрос.

— Помислете — добродушно отговори професорът, — това винаги е полезно.

* * *

Муратов пристигна в Полтава сутринта, в деня на кацането на Шестата лунна експедиция, като закъсня с един ден от набелязания от самия него срок. Той искаше да посрещне експедицията, защото в състава й влизаше и Сергей, а Муратов отдавна не беше виждал приятеля си и му бе домъчняло за него.

Верен на обещанието си, той веднага потърси Болотников, който много се зарадва.

На въпроса, дали се е запознал с Гианея, професорът обидено отговори, че Марина е направила опит да ги запознае, но Гианея се обърнала с гръб и даже не отговорила на поздрава му. Обиденият Болотников веднага се отдръпнал от нея.

Той беше много нисък на ръст и странната антипатия на Гианея се бе проявила в целия си „блясък“.

Такова упорито „невъзпитание“ беше трудно обяснимо, още повече, че във всичко останало Гианея бе много скромна и вежлива. Тя вече година и половина се намираше на Земята и отдавна можеше да разбере, че тук няма „господари“ и „роби“. За това се изискваше елементарна, най-повърхностна наблюдателност.

И все пак!…

След като се раздели с Болотников Муратов тръгна към дома, където се бяха настанили Марина и Гианея. Не беше трудно да намери този дом — целият град знаеше, къде е отседнала гостенката от космоса.

Муратов се приближи до вратата не без вълнение. Как ще го посрещне Гианея? Може би тя се е обидила от упоритото му нежелание да се срещне с нея? И наистина, нямаше никакви причини, които биха могли да оправдаят упоритостта му. Гианея беше свикнала с това, желанията й да се изпълняват веднага.

Той почука, тъй като никъде не видя бутон за звънец. Но отговор не последва. Като почака малко, Муратов бутна вратата и влезе.

В къщата нямаше никого.

В столовата той видя следи от закуска. Очевидно и двете момичета бяха бързали. Имаше и бележка, написана с ръката на Марина.

Муратов прочете:

Мили Витя,

Ако минеш покрай къщи и не ни намериш, ние сме заминали за Селена. Гианея иска да види града. Ще се видим на ракетодрума.

Подпис нямаше.

Муратов с досада хвърли бележката. Искаше му се първият разговор с Гианея да бъде без свидетели, а на ракетодрума, в тълпата…

— Ако минеш, ние сме заминали — ядосано повтори той думите от бележката. — И това ми било лингвистка!

Добре познатият навик на сестра му, която пишеше писма сякаш напук на граматичните правила, този път, кой знае защо, го ядоса.

Той излезе от къщата. Измина няколко крачки, спря и… се върна обратно.

Както често се случва, изведнъж си спомни, че бе видял на масата не само бележката на сестра си, но и някаква рисунка, която тогава не привлече вниманието му, а сега внезапно изникна в паметта му. Нещо много познато имаше в тази рисунка.

Муратов отново влезе в същата стая и се приближи до масата.

Паметта не беше го излъгала. Там имаше отворен албум, който очевидно принадлежеше на Гианея.

Муратов не сметна за възможно да разгледа целия албум. Не знаеше дали това ще се хареса на Гианея. Но имаше право да разгледа отворената страница. Гианея знаеше, че той може да влезе в тяхно отсъствие.

Върху плътния лист беше нарисуван пейзаж от Хермес. Мрачни скали, звездно небе и краят на диска на обсерваторията. На преден план човек в скафандър държи на ръце друг човек. Съдейки по кубичната форма на шлема, този друг беше самата Гианея. Беше изобразен моментът, когато Муратов изнесе Гианея от входната камера на обсерваторията, за да я пренесе до флагманския звездолет на ескадрилата.

Рисунката беше изпълнена майсторски. Муратов позна чертите на своето лице, които се виждаха през „стъклото“ на шлема.

„Тя има прекрасна памет — помисли Муратов. — Оттогава мина година и половина“.

Виждаше се, че Гианея е нарисувала това неотдавна, даже може би днес. Значи, тя е мислила за него, чакала го е. И напълно възможно е нарочно да е оставила албума отворен на тази страница. Искала е той да види рисунката.

„Аз мисля за вас и искам да ви видя“ — това би могло да се изтълкува така, ако ставаше въпрос за земна жена. Но Гианея имаше други възгледи, други навици. Мотивите на нейните постъпки не винаги можеха да бъдат разбрани.

„Кой знае — мислеше Муратов, — може би това означава точно обратното: «Не искам да ви виждам, не съм забравила нанесеното оскърбление». Или нещо друго, за което даже не мога да се сетя“.

Той стоеше в нерешителност и държеше албума в ръцете си. След като е могла да нарисува този епизод по памет, то тя би могла да си спомни и да нарисува и други неща. Повече от половината от албума беше запълнена. Ами ако е нарисувала изгледи от своята родина?

Ръцете на Муратов затрепераха. Само да обърне страницата и може би ще види това, което никога не са виждали човешки очи.

Марина казваше, че Гианея често рисува, но никога не показва рисунките си.

Изкушението беше голямо.

Но все пак Муратов надви силното си любопитство и остави албума на мястото му.

Това би било недостойна постъпка — да се възползуваш от доверието на гостенката. Тя е била убедена, че никой няма да погледне в албума й без нейно съгласие. Гианея вече познаваше земните хора и им вярваше.

„Може би тя сама ще покаже рисунките, ако я помоля за това.“

Но слабата надежда беше явно безпочвена. Марина веднъж я помолила, но не получила даже вежлив отказ. Гианея просто не отговорила нищо.

Муратов бавно излезе.

Някаква огромна сила го влечеше назад. Да се върне, да наруши всички закони на морала, честността и гостоприемството. И след това цял живот да се презира!

Той с ожесточение затръшна вратата след себе си.

Шестата трябваше да се приземи в седем часа вечерта. Сега беше само два. Какво да прави през тези пет часа?

Да замине за Селена и да се опита да намери в този огромен град Марина и нейната спътница? Това нямаше да бъде толкова трудно. Където и да се появеше Гианея, веднага я забелязваха. Всеки минувач щеше да му каже, къде да ги търси. Но трябва ли така явно да показва нетърпението си? Не е ли по-добре да се видят именно на ракетодрума, както беше предложила Марина в бележката?

Муратов влезе в една столова, поръча си обяд от четири блюда, за да мине повече време.

Докато чакаше, отвори едно списание, което беше излязло предния ден.

Както и предполагаше, на една от страниците имаше снимка на Гианея.

Оживена, с усмивка на лицето, тя стоеше до някакъв паметник. До нея беше Марина.

Колко се различаваше от онази Гианея, която помнеше той! Колко се бе изменила гостенката! Не беше останала и следа от напрегнатата, очакваща нещо маска. Да, сега той твърдо знаеше, че лицето на Гианея тогава, по пътя към Земята, беше маска, трагична маска на човек, убеден, че го очаква нещо тъжно, а може би и ужасно. Това „нещо“ беше неизвестно на хората от Земята, но за самата Гианея — близко и реално!

Ако не беше формата на очите и зеленикавият оттенък на кожата, можеше да се приеме, че Гианея е сестра на Марина, толкова силна бе приликата между тях. И двете бяха с черни коси, и двете облечени в бяло, стройни и високи. Гианея беше с половин глава по-висока и изглеждаше по-възрастна. Но на колко години беше в действителност, все още никой не знаеше.

Скоро ще се срещнат. Сега Муратов можеше да говори с гостенката. Това силно изменяше бъдещите им отношения. Вече нямаше да бъде толкова безпомощен, както по-рано, когато всичко трябваше да се обяснява с жестове.

„Само в случай, че не се обърне с гръб към мен, както към Болотников — помисли си той. — А това може да се случи, ако се е обидила от моето невнимание към нея.“

Но дълбоко в душата си той не вярваше, че може да се случи така. Струваше му се, че Гианея го е нарисувала в албума си, защото е мислила за предстоящата среща с него и я е искала.

„Интересно, каква ще бъде реакцията на Гианея, когато узнае, че съм брат на Марина!“

Той беше помолил сестра си да не казва за това и беше уверен, че молбата му е изпълнена. Гианея още не знае за тяхното роднинство.

Появяването на „сервитьора“ прекъсна мислите на Муратов. Механичните ръце бързо и ловко сервираха масата. Приглушен звън съпровождаше всяко движение. Това беше стара конструкция, моделите от последните серии не звънтяха.

— Благодаря! — машинално каза Муратов, когато чиниите бяха сервирани.

Роботът „кимна с глава“ и отмина.

Муратов се усмихна. Конструкторите бяха предвидили даже и това.

Той ядеше бързо. Нетърпението му се засилваше с всяка измината минута. Неудържимо ставаше желанието му час по-скоро да се срещне с Гианея и да си изясни най-важния въпрос: как се отнася тя към него? Ако най-лошите му опасения се оправдаят, това ще бъде тежък удар. Прекалено много надежди бяха свързани с възобновяването на старото познанство, прекалено много и важни неща искаше да узнае той, като използува старата симпатия на Гианея.

А това, че Гианея се отнасяше към него със симпатия беше несъмнено. Достатъчно бе да си спомни момента на тяхната раздяла. Тогава той отиде да се сбогува с нея. Със знаци й обясни, че заминава. Гианея сама, първа, му протегна ръка, което никога преди това не беше правила. В очите й той забеляза тъга.

Твърде голяма беше приликата на тази девойка от друг свят със земните хора. Разликата беше нищожна. И затова, жестовете и изразът на очите й не можеха, да се изтълкуват по друг начин, освен „по земному“.

А нееднократните молби на Гианея да се срещне с Муратов! Това говореше за същото.

Обядът беше прекалено обилен. Днес Муратов не бе ял нищо, но успя да се справи само с половината.

Като натисна клавиша за прибиране на масата, той излезе на улицата.

Успя да „убие“ само половин час. Оставаха му още четири и половина.

„Ще замина за Селена — реши той. — Между другото, аз никога не съм бил там. Ще се поразходя, ще разгледам града“.

Дотам можеше да се долети за пет минути. Но все със същата цел — да мине повече време, Муратов не се изкачи до една от многобройните спирки на местния въздушен транспорт, която се намираше съвсем близо, а избра най-бавния вид транспорт — градския вечебус.

Скоро той съжали за решението си. Колата спираше непоносимо често, излизаха и влизаха пътници. Като правило градският вечебус се използуваше само за къси разстояния, а Муратов трябваше да пресече целия град, разположен на десетки километри, да премине през обширния район между Полтава и Селена, застроен с автоматични заводи и едва тогава да стигне до целта си и то в покрайнините.

— Колко време трае пътят до ракетодрума? — попита той.

— Час и половина — отговори металният глас на шофьора.

Няколко души учудено погледнаха Муратов.

Той въздъхна и се настани по-удобно в мекото кресло.

Нека се чудят. Те не могат дори и да предположат, че той се намира в глупавото положение на човек, който не знае какво да прави с времето си. Това му се случваше за пръв път в живота.

Най-накрая Полтава остана зад гърба му. Заредиха се безкрайните, прилични едно на друго, еднообразни здания на заводите. Нито един храст, нито една цветна леха, нищо, на което може да спреш погледа си. Гладки стени, без прозорци.

Тук не е нужна красота: няма хора!