Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (88)

88

В далечината на Василиевския остров пламтеше есенният залез. С тъмночервена и мрачна светлина бяха озарени шлеповете, натоварени с дървета, влекачите, рибарските лодки, пушеците, оплетени в решетестите кранове на хелингите. Като в пожар пламтяха стъклата на опустелите дворци.

От запад, иззад пушеците, по лилаво-черните води на Нева приближаваше параход. Сирената му засвири, приветствувайки Ленинград. Край на пътуването. Светлините на илюминаторите му осветиха колоните на минно инженерния институт, на морското училище, лицата на разхождащите се и той се приближи до плаващата митница, червена, с бели колонки. Започна познатата суетня на проверката.

Един пътник от първа класа, мургав, широкоскулест мъж, според паспорта научен сътрудник на френското географско дружество, стоеше до борда. Той гледаше към града, забулен от вечерната мъгла. Още не бе угаснала светлината от залеза върху купола на Исакиевския, върху златните остриета на върха на Адмиралтейството и на Петропавловската катедрала. Сякаш това острие, пронизващо небето, е било замислено от Петър като меч, охраняващ морската граница на Русия.

Широкоскулестият проточи шия, гледайки острието на върха на катедралата. Той сякаш беше трогнат и развълнуван, като пътник, видял най-после след дългогодишна раздяла покрива на родния си дом. И ето че по тъмните води на Нева от крепостта се понесе тържествен звън: на Петропавловската катедрала, където върху острия връх догаряше светлината от залеза, над гробовете на императорите часовникът свиреше „Интернационала“.

Човекът стисна перилата, от гърлото му се изтръгна нещо като ръмжене, обърна се с гръб към крепостта.

В митницата той показа паспорт на името на Артур Леви и през цялото време на проверката стоеше с мрачно наведена глава, за да не се види злобният блясък на очите му.

После, метнал карирано одеяло на рамото, с малко куфарче в ръка слезе на брега на Василиевския остров. Блещукаха есенни звезди. Той се изправи с дълго сдържана въздишка. Огледа заспалите къщи, параходът, на чиито мачти светеха две светлини, динамомоторът тихо потракваше, и закрачи към моста.

Висок човек с ленена рубашка вървеше бавно срещу него. Когато се разминаваха, той го погледна в лицето, прошепна: „Боже мой“ — обърна се и попита:

— Волшин, Александър Иванович?

Широкоскулестият, който се бе представил в митницата за Артур Леви, се спря, но без да се обръща, закрачи още по-бързо по моста.