Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (78)

78

— Мадам Зоя, не се тревожете напразно: телефонът и звънците са прерязани.

Зоя отново приседна на края на леглото. Злобна усмивка кривеше устните й. Стас Тъклински се бе разположил в креслото насред стаята — сучеше мустаци, разглеждаше лачените си обувки. Но не смееше да пуши — Зоя категорично забрани, а Ролинг строго бе наредил да се държи вежливо с дамата.

Той се опита да разкаже за любовните си похождения във Варшава и Париж, но Зоя го гледаше в очите с такова презрение, че езикът му се схващаше. Налагаше се да помълчи. Беше вече към пет часът сутринта. Всички опити на Зоя да се освободи, да го измами, да го прикотка останаха напразни.

— Все едно — каза Зоя, — така или иначе, аз ще намеря начин да уведомя полицията.

— Прислугата в хотела е подкупена, тук големи пари са играли.

— Ще счупя стъклото на прозореца и ще викам, на улицата ще е пълно с хора.

— И това е предвидено. Дори е намерен лекар, за да установи нервните ви припадъци. Мадам, за външния свят вие сте, така да се каже, в положение на жена, която се опитва да измами мъжа си. Вие сте извън закона. Никой няма да ви помогне и да ви повярва. Седете си кротко.

Зоя изпука с пръсти и каза на руски.

— Мръсник. Гаден поляк. Лакей. Простак.

Тъклински започна да се мръщи, мустаците му щръкнаха. Но заповед да се впуска в скандали не бе получавал. Той промърмори:

— Е, знам как хокат жените, когато прехвалената им красота не действува. Жал ми е за вас, мадам. Но едно денонощие, а може и две ще се наложи да поседим тук тет-а-тет. По-добре си легнете, успокойте нервите си… Бай-бай, мадам.

За негово учудване този път Зоя го послуша. Изу обувките си, легна, намести се на възглавниците и затвори очи.

През миглите си тя виждаше угоеното сърдито лице на Тъклински, който я наблюдаваше внимателно. Прозя се веднъж, втори път, мушна ръка под бузата си.

— Уморих се, да става каквото ще — промълви тя и отново се прозина.

Тъклински се настани по-удобно в креслото. Зоя дишаше равномерно. След известно време и той започна да търка очи. Стана, разходи се — опря се на рамката на вратата. Изглежда, реши да бди прав.

Тъклински бе глупав. Зоя успя да изкопчи от него всичко, което й бе необходимо, и сега го чакаше да заспи. Не беше лесно да стърчи до вратата. Той огледа още веднъж ключалката и се върна в креслото.

След минута охранената му челюст увисна. Тогава Зоя се измъкна от леглото. С ловко движение тя извади ключа от джоба на жилетката му. Взе си обувките. Пъхна ключа — стегнатата брава неочаквано заскърца.

Тъклински стреснато извика като в кошмарен сън: „Кой е? Какво?“ Скочи от креслото. Зоя отвори широко вратата. Но той я улови за раменете. И моментално тя впи зъби в ръката му, с наслада проби кожата.

— Кучка такава, курва! — закрещя той на полски. Удари с коляно Зоя в кръста. Събори я. Взе да я рита с крак навътре в стаята, мъчейки се да затвори вратата. Но нещо му пречеше. Зоя видя как шията му почервеня.

— Кой е? — изхриптя той, като натискаше с рамото.

Но стъпалата му продължаваха да се плъзгат по паркета — вратата бавно се отваряше. Той трескаво измъкваше от задния джоб револвера и внезапно изхвърча в средата на стаята.

На вратата стоеше капитан Янсен. Мокри дрехи бяха прилепнали по мускулестото му тяло. Само миг гледа Тъклински в очите. После стремително, сякаш падаше, той се спусна напред. Ударът, определен за Ролинг, се стовари върху поляка: двоен удар — с цялата тежест на тялото върху изпънатата лява ръка — между веждите, и с всичка сила на рамото на дясната — отдолу в челюстта. Тъклински без вик се просна върху килима. Лицето му беше смазано, изпотрошено.

С трето движение Янсен се обърна към мадам Ламол. Всичките му мускули играеха.

— Заповядайте, мадам Ламол.

— Янсен, колкото е възможно по-бързо на яхтата.

— Слушам, на яхтата.

Тя обгърна с ръка врата му както преди, в ресторанта. Без да го целува, доближи устата си почти плътно до устните му:

— Борбата едва започва, Янсен. Предстои най-опасното.

— Разбрано, предстои най-опасното.