Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (73)

73

Волф не беше съвсем неправ, когато твърдеше, че черепът на Гарин се пръснал. Когато Гарин млъкна за секунда пред микрофона и се пресегна да вземе пурата, която димеше на края на масата, слуховата чашка от ебонит, която притискаше до ухото си, за да следи гласа си при предаването, внезапно се пръсна на парчета. Едновременно с това се чу силен изстрел и усети рязка болка от удара в лявата страна на черепа. В същия момент той рухна на една страна, захлупи се по очи и замря. Чу как Щуфер започна да вие, как заскърцаха по камъните стъпки на тичащи хора.

„Кой — Ролинг или Шелга?“ Тази загадка се мъчеше да реши той, когато два часа по-късно препускаше с автомобила към Кьолн. Но едва сега, чул разговора на двамата мъже до стръмнината, я разгада. Браво, Шелга… Но все пак, тц-тц — да се използуват такива непозволени начини…

Той отмести колоната, която скриваше ръждивия капак на отвора, шмугна се под земята и с фенерче се изкачи по полусрутените стъпала в „каменния чувал“ — единична килия, направена в дебелата стена на нормандската кула. Тя представляваше тъмно помещение, дълго и широко по две и половина крачки. По стените още бяха запазени бронзовите халки и вериги. До противоположната стена на грубо сковано „магаре“ беше сложен апаратът. Под него — четири тенекиени кутии с динамит. Стената срещу дулото на апарата бе издълбана, а отворът прикрит отвън с кост от „Прикованият скелет“.

Гарин угаси фенерчето, отмести встрани дулото и като мушна ръка в отвора, избута костта. Тя отскочи и се търколи надолу. През отвора се виждаха светлините на заводите. Гарин имаше остър поглед. Той различаваше дори дребните човешки фигурки, които се движеха между постройките. Цялото му тяло трепереше. Той стискаше зъби. Не очакваше, че ще бъде толкова трудно да пристъпи към този момент. Отново насочи дулото на апарата към отвора, нагласи го. Отмести задното капаче, огледа пирамидките. Всичко бе приготвено още преди една седмица. Вторият апарат и стария модел бе оставил долу в автомобила, скрит в горичката.

Той затвори капачето и сложи ръка на лостчето на магнета, с който автоматично се запалваха пирамидките. Тресеше се — от глава до пети. Не съвестта (каква ти съвест след световната война), не страхът (той беше твърде лекомислен), не милост към обречените (те бяха твърде далеч) го хвърляха в треска и огън. С ужасяваща яснота бе разбрал, че ето само с едно завъртане на лоста той става враг на човечеството. Това беше само едно естетическо преживяване на важността на момента.

Той дори махна ръката си от лостчето и бръкна в джоба си за пура. И тогава развълнуваният му мозък отговори на движението на ръката: „Протакаш, наслаждаваш се, това е безумие…“

Гарин завъртя магнета. В апарата избухна пламък и засъска. Тогава той започна бавно да върти микрометричния винт.