Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (72)

72

На двадесет и осми от сутринта на градския площад в К. жителите се бяха събрали на групички и едни с недоумение, други с известен страх коментираха странните прокламации, залепени със сдъвкан хляб по стените на къщите, по кръстовищата.

„Нито властта, нито заводската администрация, нито работническите съюзи — никой не пожела да се вслуша в нашия отчаян призив. Днес — сигурни сме в това — заводите, градът, цялото население е застрашено от гибел. Ние се мъчихме да я предотвратим, но тези подлеци, подкупени от американските банкери, се оказаха неуловими. Спасявайте се, бягайте от града в равнината. Повярвайте ни в името на живота ви, в името на вашите деца, в името на бога!“

Полицията се досещаше кой е писал прокламациите и издирваше Волф. Но той бе изчезнал. По обяд градските власти разлепиха афиши, предупреждения — в никакъв случай да не се напуска градът и да не се създава паника, тъй като явно шайка мошеници възнамерява да пошета тази нощ в изоставените жилища.

„Граждани, вас ви мамят. Не губете разсъдъка си. Мошениците ще бъдат открити и заловени още тази нощ. С тях ще се постъпи според закона.“

Властите улучиха право в целта: страшната тайна се стори на жителите от проста по-проста. Те веднага се успокоиха и взеха да се шегуват: „Ама хитро са го измислили, мошениците му недни — дощяло им се да потършуват из магазините, из квартирите — ха-ха. А ние глупаците цяла нощ щяхме да зъзнем в равнината.“

Настъпи вечерта — вечер като хиляди други такива вечери, осветила градските прозорци с розовата светлина на залеза. Успокоиха се птиците по дърветата. Край реката, по мочурливите брегове, заквакаха жабите. Часовникът на градската кула изсвири „Вахт ам Райн“, да плаши калпавите французи, и удари осем. От прозорците на кръчмичките струеше спокойна светлина, постоянните посетители киснеха мустаци в бирената пяна. Успокои се и собственикът на извънградския ресторант „При скелета“ — поразходи се по пустата тераса, изруга правителството, социалистите и евреите, нареди да затворят капаците на прозорците и замина с велосипеда в града при любовницата си.

В това време по западния склон на хълмовете, по рядко използуван път, почти безшумно и без фарове премина автомобил. Денят беше вече угаснал, звездите още бледи, отвъд планината се разливаше студено сияние — изгряваше луната. По равнината тук-там жълтееха светлинки. И само откъм страната на заводите все още кипеше живот. Над стръмнината, там където завършваха развалините на замъка, седяха Волф и Хлинов. Те още веднъж претърсиха всички потайни кътчета, изкачиха се на квадратната кула — никъде и най-малък признак за приготовленията на Гарин. По едно време им се стори, че в далечината профуча автомобил. Ослушаха се, взираха се. Вечерта беше тиха, усещаше се дъхът на древния земен покой. От време на време леки въздушни струи донасяха отдолу влажния мирис на цветя.

— Гледах на картата — каза Хлинов, — ако се спуснем в западна посока, ще прекосим железопътната линия на някоя гаричка, където спира пощенският влак, в пет и тридесет. Не очаквам там да дежури полиция.

Волф отговори:

— Смешно и глупаво завърши всичко. Доста отскоро човекът се е изправил от четирите си крака на задните си крайници, милиони векове тъпа свирепост тегнат още над него. Хората не бива да бъдат оставяни без водачи. Тюх, просто ги влече да вървят на четири крака.

— Е, защо говорите така, Волф?…

— Уморих се — Волф седеше върху купчина камъни, подпрял с юмруци солидната си брадичка. — Минавало ли ви е през ум поне за секунда, че на двадесет и осми ще ни преследват като мошеници и разбойници? Да бяхте видели как се споглеждаха тези представители на властта, когато се горещях пред тях да ми повярват… Ах, какъв глупак съм! И те са прави — там е работата. Те никога няма да научат какво ги е заплашвало…

— Ако не беше вашият изстрел, Волф…

— Дявол да го вземе!… Ако бях улучил… Съгласен съм десет години да ме пратят на каторга, само да им докажа…

Гласът на Волф отекваше в развалините. На тридесет крачки от разговарящите, както ловец се прокрадва към глухарите, така в сянката на полусрутените стени се промъкваше Гарин, който ясно виждаше силуетите на двамата над стръмнината, чуваше всяка дума. Той пропълзя по откритото място между края на стената и кулата. На мястото, където подножието на кулата граничеше със сводестата пещера „Прикованият скелет“, стърчеше къс от колона. Гарин се скри зад него. Чу се изскърцване на камък и на ръждясало желязо. Волф скочи:

— Чухте ли?

Хлинов гледаше купчината камъни, където потъна Гарин. Те изтичаха до мястото. Обиколиха кулата.

— Тук има лисици — каза Волф.

— Не, някоя нощна птица ще е.

— Трябва да се махаме. Започваме да халюцинираме…

Когато стигнаха до стръмната пътека, водеща от развалините към планинския път, отново се чу шум — сякаш нещо падна и се търкулна. Волф целият се разтрепери. Дълго се ослушваха, притаили дъх. Като че ли самата тишина звънтеше в ушите им. „Спя-спя, спя-спя“ — кратко и нежно ту далече, ту съвсем близо, изкрещяваше невидима нощна ластовица.

— Да вървим.

— Да, глупаво е.

Този път решително и без да се обръщат закрачиха надолу. Това спаси живота на единия.