Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (57)

57

Но на борда на „Аризона“ съвсем не стана онова, което си мислеше Ролинг. Той познаваше Зоя като умна, спокойна, пресметлива, хладна, предана. Знаеше с какво отвращение се отнасяше тя към женските слабости. Не можеше да допусне, че увлечението й по този беден скитник, по бандита Гарин, ще продължи дълго. Хубавата разходка по Средиземно море трябва да проясни ума й.

Зоя наистина беше в състояние на бълнуване, когато в Хавър се качи на яхтата. Няколко дни самота сред океана я успокоиха. Събуждаше се, живееше и заспиваше сред синята светлина, блясъка на водата, под спокойния като вечността шумна вълните. Потръпвайки от отвращение, тя си спомняше мръсната стая и ухиления, с изцъклени очи труп на Леноар, зацвъртялата димна ивица през гърдите на Патешкия нос, влажната поляна във Фонтенбло и неочакваните изстрели на Ролинг, сякаш стреляше по побесняло куче…

Но въпреки това умът й не се проясни, както се надяваше Ролинг. Наяве и насън й се привиждаха някакви чудесни острови, мраморни дворци, чиито стълби водеха в океана… Тълпи красиви хора, музика, веещи се знамена… И тя — господарка на този фантастичен свят…

Сънищата и виденията в креслото под синята тента бяха продължение на разговора с Гарин във Вил Давре (един час след убийството). Само един човек в света, Гарин, би я разбрал сега. Но с него бяха свързани и изцъклените очи на Леноар, и страшната разтворена уста на Гастон Патешкия нос.

Точно затова сърцето на Зоя замря, когато в слушалката на радиото неочаквано захриптя гласът на Гарин… Оттогава тя всеки ден го викаше, умоляваше, заплашваше. Искаше да го види и се боеше. Той й се струваше черно петно в лазурната чистота на морето и небето… Искаше й се да му разкаже за сънищата си наяве. Да го запита къде е неговият Оливинов пояс? Зоя се суетеше насам-натам по яхтата, от което капитан Янсен и помощникът му губеха самообладание.

Гарин отговаряше:

„… Чакай. Всичко, което пожелаеш, ще стане. Само умей да искаш, обезумявай — това е добре. Ти си ми нужна такава. Без теб моята работа е мъртва.“

Това беше последното му обаждане по радиото, което също бе уловено от Ролинг. Днес Зоя очакваше отговор на запитването — в кой ден точно да го чакат на яхтата? Тя излезе на палубата и се облегна на леерите. Яхтата се движеше едва-едва. Вятърът бе утихнал. На изток се вдигаха изпарения от невидимата още земя, а над Везувий се виеше пепелносив стълб от дим.

На мостика капитан Янсен отпусна ръката си с бинокъла и Зоя чувствуваше, че я гледа като омагьосан. И можеше ли да не я гледа, когато всички чудеса на небето и водата бяха създадени само за да им се любува мадам Ламол — край леерите над млечнолазурната бездънна глъбина.

Сега невероятно смешно й изглеждаше времето, когато за една дузина копринени чорапи, за рокля от голямата търговска къща Зоя позволяваше на контетата с късичките пръсти и сивкавите бузи да я олигавят просто за хиляда франка… Пфу!… Париж, кръчми, глупави проститутки, гнусни мъже, улична смрад, пари, пари, пари — каква немотия… Суетене в зловонна яма!…

В онази нощ Гарин каза: „Само да поискате — и ще бъдете наместница на бога или дявола, което ви е по вкус. Ще поискате да унищожавате хора — човек понякога изпитва такава потребност — ще властвувате над цялото човечество… Жена като вас ще намери за какво да използува съкровищата на Оливиновия пояс…“

Зоя си мислеше:

„Римските императори са се смятали за богове. Сигурно им е доставяло удоволствие. В наше време това също не е лошо развлечение. Хорицата все ще трябва да послужат за него. Въплъщение на бога, жива богиня сред невероятно великолепие… Че какво пък — пресата би могла да подготви обожествяването ми лесно и бързо. Приказно красива жена управлява света. Това би имало несъмнен успех. Да се построи на някой от островите великолепен град за избрани младежи, евентуални любовници на богинята. Да се показва като богиня сред тези ненаситни момчета — емоциите си заслужават.“

Зоя повдигна рамо и отново погледна капитана:

— Елате тук, Янсен.

Той дойде, като стъпваше с лека и широка крачка по напечената палуба.

— Янсен, не мислите ли, че съм луда?

— Не мисля подобно нещо, мадам Ламол, и не бих си помислил, каквото и да ми заповядате.

— Благодаря. Назначавам ви командор на ордена на божествената Зоя.

Янсен примигна със светлите си ресници. После козирува. Отпусна ръка и ресниците му трепнаха още веднъж. Зоя се засмя и устните му се разтегнаха в усмивка.

— Янсен, има възможност да се осъществят най-неосъществими желания… Всичко каквото може да измисли една жена в такова знойно пладне… Но ще трябва да се борим…

— Тъй вярно, да се борим — кратко отговори Янсен.

— Колко възла прави „Аризона“?

— До четиридесет.

— Какви плавателни съдове могат да я настигнат в открито море?

— Много малко…

— Може би ще ни се наложи да издържим продължително преследване.

— Ще наредите ли да вземем пълен запас от течно гориво?

— Да. Консерви, прясна вода, шампанско… Капитан Янсен, ние ще предприемем много опасно начинание.

— Тъй вярно, ще предприемем опасно начинание.

— Но знайте, аз съм уверена в победата.

Часовникът удари дванадесет и половина. Зоя влезе в радиотелеграфната кабина. Седна до апарата. Докосна лостчето на радиоприемника. Отнякъде долетяха няколко такта фокстрот.

Свъсила вежди, Зоя гледаше хронометъра. Гарин не се обаждаше. Отново започна да движи лостчето, като сдържаше треперенето на пръстите си.

… Непознат, бавен глас каза на руски в самото й ухо:

„Ако ви е скъп животът… в петък слезте в Неапол… в хотел «Сплендид» чакайте известия до събота следобед.“

Това беше краят на някаква фраза, изпратена на дължина на вълна четиристотин двадесет и едно, тоест на станцията, която през всичкото това време използуваше Гарин.