Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (55)

55

Двойните удари на хронометъра като корабен пясъчен часовник биха дванадесет. Зоя се усмихна — бяха минали само три минути, откакто бе станала от креслото под тентата.

„Трябва да се науча да възприемам, да разширявам всяка минута във вечност — мина й през ума, — да знам: пред мен са милиони минути, милиони вечности.“

Тя сложи пръсти върху лостчето и като го премести малко наляво, настрои апарата на вълна сто тридесет и седем и половина метра. Тогава от тъмната кухина на слушалката се чу бавният и твърд глас на Ролинг:

— … Мадам Ламол, мадам Ламол, мадам Ламол… Слушайте, слушайте, слушайте…

— Да, слушам, успокой се — прошепна Зоя.

— … При вас всичко ли е благополучно? Някакви неудобства? Нещо да ви липсва? Както винаги днес по същото време ще бъда щастлив да чуя гласа ви… Пак на същата дължина на вълната… Мадам Ламол, не се отдалечавайте много от единадесет градуса източна дължина и четиридесет градуса северна ширина. Не е изключена скорошна среща. При нас всичко е наред. Работите вървят блестящо. Онзи, който трябва да мълчи, мълчи. Бъдете спокойна, щастлива — успешен път…

Зоя свали слушалките. Бръчка проряза челото й. Загледана в стрелката на хронометъра, тя промърмори: „Омръзна ми!“ Тези всекидневни радиопризнания в любов страшно я ядосваха. Ролинг не може, не иска да я остави на мира… В края на краищата ще се реши на каквото и да е престъпление, само да му позволи всеки ден да хрипти в микрофона: „… бъдете спокойна, щастлива, успешен път.“