Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (54)

54

Вятърът издуваше бялата пола. Зоя се качи на горната палуба при кабината на радиотелеграфа. Примижа, вдъхна солен въздух. Отгоре, от мостика, слънчевата светлина, падаща върху стъклено набразденото море, изглеждаше необятна.

Хванала се за леерите, Зоя гледаше и не можеше да се нагледа. Тесният корпус на яхтата с малко повдигнат бушприт летеше сред леките ветрове в тази разводнена светлина.

Сърцето й биеше щастливо. Струваше й се, че ако откъсне ръце от леерите, ще полети. Чудесно създание е човекът. Какви превратности се крият в него. Злите излъчвания на волята, струящата злоба на желанията, душата, разчупена сякаш на парчета — цялото мъчително тъмно минало на Зоя се отмести, разтвори се в тази слънчева светлина.

„Млада съм, млада — мислеше си тя, застанала на палубата на кораба, вдигнал бушприт към слънцето, — красива съм, добра.“

Вятърът галеше шията, лицето й. Зоя възторжено желаеше да е щастлива. Все още безсилна да се откъсне от светлината, небето, морето — тя завъртя студената дръжка на вратата, влезе в блестящата кабина, където откъм слънчевата страна бяха пуснати завеските. Взе радиослушалката. Опря лакти на масата, закри очи с пръстите си — сърцето й продължаваше да бие лудо.

— Вървете — каза тя на помощник-капитана.

Той излезе, като хвърли поглед към мадам Ламол. Не само че беше дяволски красива, стройна, тънка, „блестяща“ — от нея се излъчваше необяснимо вълнение.