Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (43)

43

Прозорецът с желязна решетка в стаята на Гарин беше затворен и завесите събрани. Край стената имаше два куфара. (Той живееше в „Черният дрозд“ вече повече от седмица.) Гарин заключи вратата. Зоя седна, опря се на лакти, прикри лицето си от светлината на лампата на тавана. Коприненото й манто дъждобран с тревист цвят беше омачкано, косите небрежно прибрани, лицето уморено — така тя беше още по-привлекателна. Гарин отваряше куфара и я поглеждаше със светнали очи, заобиколени от синевина.

— Това е моят апарат — каза той, като сложи на масата две метални кутии: едната тясна, приличаща на отрязано парче от тръба, другата — плоска, с дванадесет страни — три пъти по-голяма в диаметър.

Той сложи една до друга двете кутии, съедини ги с фундаментни болтове. Отворът на тръбата насочи към каменната решетка, свали сферичния похлупак на дванадесетстенната кутия. Вътре в кутията имаше бронзов пръстен с дванадесет чашки.

— Това е модел — каза той, като изваждаше от втория куфар кутията с пирамидките, — не може да издържи дори един час работа. Апаратът трябва да се направи от извънредно здрави материали, десет пъти по-издръжливи. Но тогава ще стане много тежък, а на мен ми се налага постоянно да се местя — Гарин сложи в чашките на пръстена дванадесет пирамидки. — Отвън нищо няма да видите и да разберете. Ето чертежът, надлъжен разрез на апарата. — Той се наведе над креслото на Зоя (усети мириса на косите й), разгъна едно чертежче, голямо колкото половин лист за писмо. — Зоя, вие искахте и аз да рискувам всичко в нашата игра… Гледайте тук… Това е основната схема…

Това е просто като две и две четири. Чиста случайност е, че досега не е било построено. Цялата тайна е в хиперболоидното огледало (А), което по форма прилича на огледало на обикновен прожектор, и в късчето шамонит (В), направено също като хиперболична сфера. Законът на хиперболоидните огледала е такъв:

Падайки върху вътрешната повърхност на хиперболоидното огледало, светлинните лъчи се събират в една точка, във фокуса на хиперболата. Това е известно. Сега ето кое е неизвестното: във фокуса на хиперболичното огледало аз поставям втора хипербола (очертана, така да се каже, наопаки) — ротационен хиперболоид, изработен на струг от мъчнотопим, идеално полиран минерал — шамонит (В), залежите от него в Руския север са неизчерпаеми. Какво става с лъчите?

Събирайки се във фокуса на огледалото (А), лъчите падат върху повърхността на хиперболоида (В) и се отразяват от него математически паралелно — с други думи, хиперболоидът (В) концентрира всички лъчи в един лъч или в „лъчев шнур“ с различна дебелина. Като премествам с микрометричен винт хиперболоида (В), аз увеличавам или намалявам по желание дебелината на „лъчевия шнур“. При преминаване през въздуха той губи нищожна енергия. Освен това аз мога да доведа „шнура“ (практически) до дебелината на игла.

При тези думи Зоя стана, изпука с пръсти и отново седна, обгърна коляно.

— По време на първите опити използувах като източник на светлина няколко обикновени стеаринови свещи. Чрез насочване на хиперболоида (В) докарвах „лъчевия шнур“ до дебелината на игла за плетене и лесно разрязвах с него двадесет и пет милиметрова дъска. Именно тогава разбрах, че цялата работа е да се намерят компактни и много силни източници на лъчева енергия. За три години работа — която коства живота на двама мои помощници — беше създадена ето тази въглищна пирамидка. Енергията на пирамидките сега е толкова голяма, че поместени в апарата — както ги виждате — и запалени (горят близо пет минути), те дават „лъчев шнур“, който може за няколко секунди да среже железопътен мост… Представяте ли си какви възможности се откриват? В природата не съществува нищо, което би могло да се съпротивлява на силата на „лъчевия шнур“… Здания, крепости, броненосци, въздушни кораби, скали, планини, земната кора — моят лъч ще прониже, ще разруши, ще разреже всичко.

Гарин внезапно прекъсна обясненията и вдигна глава, ослушвайки се. Навън зашумоля и заскърца баластрата, чу се шум от заглъхващи мотори. Той скочи към прозореца и се мушна зад завесата. Зоя наблюдаваше как зад малиновочервения плюш стоеше неподвижно силуетът на Гарин, после той трепна, излезе иззад завесата.

— Три коли и осем души — каза той шепнешком, — дошли са за нас. Струва ми се, че единият е автомобилът на Ролинг. В хотела сме само ние и портиерката. (Гарин извади бързо от нощното шкафче револвер и го мушна в джоба на сакото си.) — Мен всеки случай няма да ме пуснат жив… — Неочаквано той весело почеса носа си отстрани. — Е, Зоя, решавайте: „да“ или „не“? Няма да се случи друг такъв момент.

— Да не сте полудял — лицето на Зоя пламна, подмлади се, — спасявайте се!…

Гарин само вдигна бързо брадичката си.

— Осем души, проста работа, проста работа! — той повдигна апарата и обърна дулото към вратата. Тупна се по джоба. Лицето му изведнъж пребледня.

— Кибрит — прошепна той, — нямам кибрит…

Може би го каза нарочно, за да провери Зоя. А може би наистина нямаше кибрит — от него сега зависеше животът му. Той гледаше Зоя като животно, очакващо смъртта си. Тя сякаш в унес взе от креслото чантичката си, извади кутийка кибрит. Подаде я бавно, с усилие. Когато го вземаше, той усети с пръстите си ледената й тясна ръка.

Долу по витата стълба се чуваха изкачващи се стъпки, скърцайки предпазливо.