Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (27)

27

„Двойката“ — двуместна състезателна лодка от червено дърво, изящна като цигулка, едва се движеше като тясна лентичка по огледалната река. Двете гребла се плъзгаха по водата по плоската си страна. Шелга и Тарашкин с бели къси панталони, голи до кръста, с олющени от слънцето гърбове и рамене, седяха неподвижно с вдигнати колене.

Кормчията, сериозно момче с морска фуражка и омотан около врата шал, гледаше секундомера.

— Ще има буря — каза Шелга.

На реката беше горещо, нито лист не помръдваше по буйната зеленина на гористия бряг. Дърветата изглеждаха прекалено източени. Небето беше толкова наситено със слънце, че синкаво кристалната му светлина сякаш се изсипваше на купища кристали. Чак очите те заболяваха, слепоочията те стягаха.

— Гребла на вода! — даде команда кормчията.

Гребците отведнъж се превиха до опънатите колене, със замах потопиха греблата, отметнаха се назад и изпънали крака, почти легнаха на седалките.

— Раз два!…

Греблата се извиха, лодката като стрела се плъзна по реката.

— Раз два, раз два, раз два! — командуваше кормчията.

Ритмично и бързо, в такт с ударите на сърцето — вдишване и издишване — се прегъваха, допирайки се до коленете телата на гребците, изправяха се като пружини. Ритмично, с пулсирането на кръвта, с голямо напрежение работеха мускулите.

Състезателната лодка летеше покрай лодките за разходка, в които хората с тиранти безпомощно размахваха греблата. Шелга и Тарашкин гребяха и гледаха право пред себе си — между веждите на кормчията, поддържайки с очи линията на равновесие. От лодките за разходка само успяваха да извикат подир тях:

— Гледай ги дяволите!… Как пердашат само!…

Излязоха на морския бряг. Пак постояха минута неподвижно върху водата. Избърсаха изпотените си лица. „Раз два!“ Подкараха обратно покрай яхтклуба, където като мъртви платнища висяха в кристалния зной огромните ветрила на състезателните яхти на ленинградските профсъюзи. На верандата на яхтклуба свиреше духова музика. Опънатите край брега леки, пъстри опознавателни флагчета и знаци не се поклащаха. От ветроходните лодки в реката се хвърляха загорели хора, вдигайки пръски.

Лодката се промъкна между къпещите се, пое по Нева, прелетя под моста, няколко секунди вися на руля до аутригера с четири гребла от клуба „Стрела“, изпревари го (кормчията попита през рамо: „Да не искате на буксир?“), влезе в тясната Крестовка с гористи брегове, където в зелената сянка на сребристите върби се мяркаха червените кърпи и голите колене на женската учебна група, и спря до саловете на гребната база.

Шелга и Тарашкин скочиха на сала, положиха внимателно дългите гребла на наклонената площадка, наведоха се над лодката и по командата на кормчията я измъкнаха от водата, вдигнаха я на ръце и я внесоха през широката порта в бараката. След това отидоха да се облеят на душа. Разтъркаха се до почервеняване и както му е редът, изпиха по чаша чай с лимон. След всичко това се почувствуваха като новородени в този прекрасен свят, който заслужаваше те да се заловят най-после с неговото благоустрояване.