Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (122)

122

Събитията на Златния остров започнаха привечер на двадесет и трети юни. Океанът бушуваше цял ден. Буреносни облаци пълзяха от югозапад. Небето се раздираше от огнени зигзаги. Воден прах като яростна мъгла прелиташе през целия остров.

В края на деня бурята отмина, светкавиците пламваха далеч зад хоризонта на океана, но вятърът продължаваше с неотслабваща сила да превива до земята дърветата, да огъва рамената на високите улични лампи, да разкъсва жиците, да отнася като безформени платнища покривите на бараките и да вие и свири по целия остров с такава сатанинска злоба, че всичко живо се изпокри в къщите. В пристанището корабите скърцаха, няколко шлепа бяха откъснати от котвените вериги и отнесени в океана. Сама в малкия пристан срещу двореца, „Аризона“ изскачаше над вълните като шамандура.

Напоследък населението на острова силно бе намаляло. Работата в шахтата бе преустановена. Грандиозните постройки на мадам Ламол още не бяха започнати. От шест хиляди работници бяха останали към петстотин. Другите напуснаха острова, натоварени със злато. Събаряха опустелите бараки на работническите селища, публичните домове, лунапарка, подготвяха място за бъдещия строеж.

Гвардейците нямаха работа на това мирно парче земя. Мина времето, когато жълто-белите като дебнещи кучета стърчаха с пушки по скалите, крачеха покрай телените огради и многозначително щракаха от време на време със затворите. Гвардейците започнаха да се пропиват. Затъжили се бяха за големите градове, за луксозните ресторанти, за веселите жени. Искаха да ги пуснат в отпуск, заплашваха с бунт. Но Гарин бе дал строго разпореждане: нито отпуски, нито освобождаване. Гвардейските казарми бяха под постоянния прицел на цевта на големия хиперболоид.

Хазартът цареше в казармите. Разплащаха се с поименни бележки, понеже златото, наредено на фигури край казармите, бе омръзнало на всички до втръсване, залагаха за любовници, оръжие, опушени лули, бутилки отлежал коняк и какво ли не още. Вечер обикновено цялата казарма се напиваше мъртвешки. Генерал Суботин вече едва можеше да поддържа не дисциплината — каква ти дисциплина — обикновеното приличие.

— Господа офицери, срамота е — гърмеше всяка вечер гласът на генерал Суботин в офицерската столова, — много низко сте паднали, господа офицери, подът — изпоцапан от повръщане, въздухът — като в публичен дом. Започнахте вече по долни гащи да се разхождате, проиграли сте на карти панталоните си. Съкрушен съм, имам нещастието да командувам банда мръсници.

Никакви мерки за въздействие не помагаха. Но никога не беше се стигало до такова пиянство както в деня на бурята на двадесет и трети юни. Виещият вятър всяваше у гвардейците страшна скука, стари спомени, прежните рани се обадиха. Водният прах се блъскаше като дъжд в прозореца. С ураганен огън трещеше и боботеше небесната артилерия. Стените се тресяха, чашите звънтяха по масите. Гвардейците, насядали около дългите маси, опрели лакти, подпрели юначни глави, несресани, немити, пееха вражеска песен: „Ех, ябълчице, къде си се понесла…“ И тази песен, донесена на захвърленото сред вълните островче кой знае от какъв далечен живот, действуваше като щипка родна сол. Разплаканите пияни глави се люшкаха. Генерал Суботин пресипна от говорене — сетне прати всички тези синковци по дяволите и също се напи.

Разузнаването на революционния комитет (в лицето на Иван Гусев) докладва за тежкото положение на противника в казармите. В седем часа вечерта Шелга заедно с петима яки работници от шахтата се приближи до караулното помещение (пред казармите) и захока двамата пийнали часовои, които стояха до наредените в пирамида пушки. Заслушани в руската реч, часовоите притъпиха бдителността си, внезапно бяха повалени на земята, обезоръжени и вързани. Шелга завладя сто винтовки. Веднага ги раздадоха на работниците, които се придвижваха от фенер до фенер, криейки се зад дърветата и храстите, пълзейки през локвите.

Сто души се втурнаха в казармите. Настъпи ужасна паника, гвардейците посрещнаха настъпващите с бутилки и столове, отстъпиха, организираха се и започнаха да стрелят с револвери. По стълбите, в коридорите, в общите спални се водеше бой. Трезви и пияни се счепкваха в ръкопашна схватка. От счупените прозорци се чуваха страшни викове. Нападателите бяха малко — един срещу петима, — но те удряха с мазолестите си юмруци като с вериги изнежените жълто-бели. Дойдоха подкрепления. Гвардейците започнаха да се хвърлят през прозорците. На няколко места избухна пожар, казармите се изгубиха в дим.