Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (118)

118

Малко преди откриването на Вашингтонската конференция в пристанище Сан Франциско влязоха пет океански кораба. Те спокойно вдигнаха холандски флаг и застанаха до кея сред хиляди също такива търговски параходи в широкия и задимен залив, облян от лятното слънце.

Капитаните слязоха на брега. Всичко вървеше по реда си. На корабите съхнеха моряшки долни гащи. Миеха палубата. Известно учудване предизвика товарът на корабите под холандски флаг. Но им обясниха, че петкилограмовите блокчета жълт метал не е друго, а злато, докарано за продажба.

Чиновниците се посмяха над такава забавна шега.

— По колко продавате златото? Хе!

— По себестойност — отговориха помощник-капитаните. (На всичките пет кораба разговорът беше дума по дума един и същ.)

— А именно?

— По два и половина долара на килограм.

— Не цените много вашето злато.

— Продаваме евтино, стоката е много — отговориха помощник-капитаните, всмуквайки от лулите.

Точно така записаха чиновниците в журналите: „Товар — блокчета жълт метал, наречен злато“. Посмяха се и си отидоха. А нямаше защо да се смеят.

След два дена в Сан Франциско в сутрешните вестници, в раздела за обявления, на бяло-жълти афиши, разлепени по колоните и направо по тротоарите с тебешир, се появи съобщение:

„Считайки войната за независимостта на Златния остров за завършена и съжалявайки дълбоко за жертвите, понесени от противника, инженер Пьотър Гарин с уважение предлага на жителите на Съединените щати като начало за мирни търговски отношения пет кораба, натоварени с червено злато. Петкилограмовите блокчета злато се продават по цена два и половина долара за килограм. Желаещите могат да ги намерят в магазините за цигари, за бои и лакове, в млекарниците, във вестникарските павилиони, при ваксаджиите и така нататък. Моля да бъдете сигурни в оригиналността на златото, което притежавам в неограничено количество.

С почит:

Гарин.“

Разбира се, нито един човек не повярва на тези глупави реклами. Повечето контрагенти скриха златните слитъци. Въпреки това градът заговори за Пьотър Гарин, пират и легендарен негодник, който отново тревожи спокойствието на честните хора. Вечерните вестници поискаха Пиер Гари да бъде линчуван. В шест часа вечерта тълпи от безделници се устремиха към пристанището и след кратки митинги излязоха с решение — да се потопят параходите на Гарин, а екипажите им да се обесят на електрическите стълбове. Полицаите едва удържаха тълпите.

А в това време пристанищните власти провеждаха разследване. Всички документи и на петте кораба се оказаха редовни, самите параходи не подлежаха на секвестър, тъй като техен собственик бе известна холандска транспортна компания. Все пак властите настояваха за забрана на търговията със слитъци, които вълнуват населението. Но нито един от чиновниците не устоя, когато в джобовете на панталоните им бяха пуснати по две блокчета. Изпробвано със зъби, по цвят, по тегло — това беше истинско злато и толкова. Оставен бе открит въпросът за търговията, временно бе потулен.

В тридесет и две редакции на ежедневни вестници някакви неразговорливи моряци домъкнаха по един чувал със загадъчните блокчета. Само казаха: „Подарък.“ Редакторите се възмутиха. В тридесет и две редакции се вдигна страшна олелия. Извикаха златари. Предлагаха се кървави мерки срещу дързостта на Пиер Гари. Но блокчетата неизвестно къде изчезнаха из редакциите на тридесет и двата вестника.

През нощта бяха разхвърляни златни слитъци направо на тротоарите. Към девет часа в бръснарниците и магазинчетата за тютюн окачиха обявление: „Тук се продава червено злато по два и половина долара килограма.“

Населението се обърка.

Най-лошото беше, че никой не разбираше защо продават златото по два и половина долара килограма. Но да не купиш, означаваше да останеш на сухо. В града започна безобразна бъркотия. Многолюдна тълпа се бе събрала в пристанището пред корабите и крещеше: „Блокчета, блокчета, блокчета!“ Продаваха злато направо по траповете на параходите. Този ден спряха трамваите и подземната железница. В канторите и държавните учреждения цареше хаос: чиновниците, вместо да си гледат работата, тичаха по магазините за тютюн, търсейки да купят блокчета. Складовете и магазините не работеха, продавачите се бяха разбягали, крадци и касоразбивачи шетаха из града.

Пусна се слух, че докараното за продан злато уж било в ограничено количество и нямало да идват повече кораби с блокчета.

На третия ден по всички краища на Америка започна златна треска. Тихоокеанските железници превозваха на запад разтревожени, недоумяващи, невярващи, обезпокоени търсачи на щастие. Във влаковете се качваха с бой. Ужасно голямо объркване цареше в тази вълна на човешката глупост.

Както става винаги, от Вашингтон пристигна със закъснение правителствено разпореждане: „Да се прегради с полиция достъпът до корабите, натоварени с така нареченото злато, капитаните им да се арестуват, корабите да се опишат и запечатат.“ Заповедта бе изпълнена.

Разярените тълпи от хора, пристигнали от други краища на страната да търсят щастие, изоставили работата, службата си, за да изпълнят нажежените от слънцето кейове на Сан Франциско, където всички хранителни продукти бяха унищожени като от скакалци — тези обезумели хора разкъсаха полицейския кордон, биеха се като бесни, с револвери, ножове, със зъби, изхвърлиха голям брой полицаи в залива, освободиха екипажите на Гариновите параходи и организираха въоръжени опашки за злато.

Пристигнаха още три парахода от Златния остров. Започнаха да стоварват с кранове бали с блокчета направо на кея, нареждаха ги на стиви. В това имаше някакъв непоносим ужас. Хората трепереха, като гледаха от опашката съкровището, блеснало направо на паважа.

В това време агентите на Гарин завършиха монтирането на улични високоговорители в големите градове. В съботния ден, когато населението на градовете изпълни след работа улиците, по цяла Америка се разнесе мощен глас с варварски акцент, но нечувано уверен:

„Американци! С вас говори инженер Гарин, този, който е обявен извън закона, с когото плашат децата. Американци, аз извърших много престъпления, но с всички тях преследвах една цел: щастие за човечеството. Присвоих парче земя, едно нищожно островче, за да мога там да осъществя едно грандиозно и невиждано начинание. Реших да проникна в земните недра до девствените залежи на злато. На осем километра дълбочина шахтата достигна до голям слой врящо злато. Американци, всеки търгува с това, което има. Аз ви предлагам своята стока — злато. Печеля от него по десет цента на долар, при цена два и половина долара за килограм. Това е скромно. Но защо ми забраняват да продавам моята стока? Къде е вашата свобода на търговията? Вашето правителство потъпква свещените основи на свободата и прогреса. Аз съм готов да обезщетя военните разноски. Връщам на държавата, на компаниите и на отделни хора всички пари, които «Аризона» е реквизирала от параходите и банките поради военното време. Искам само едно: дайте ми свобода да търгувам със злато. Вашето правителство ми забранява това, поставя под арест корабите ми. Оставям се на защитата на цялото население на Съединените щати.“

Високоговорителите бяха премахнати от полицаите още същата нощ. Правителството апелираше към населението за благоразумие:

„… Да допуснем, че е вярно това, което съобщи прословутият бандит, емигрант от Съветска Русия, инженер Гарин. В такъв случай по-бързо трябва да се засипе шахтата на Златния остров, да се премахне възможността да има неизчерпаеми запаси от злато. Какво ще стане с еквивалента на труд, щастие, живот, ако започне да се копае златото като глина? Неминуемо човечеството ще се върне към първобитните времена, към разменната търговия, към диващина и хаос. Ще загине цялата икономическа система, ще изчезне промишлеността и търговията. Хората няма да има за какво да напрягат висшите сили на своя дух. Ще загинат големите градове. Ще буренясат железопътните линии. Ще угасне светлината в киносалоните и лунапарк. Човекът отново ще си набавя храна с каменно копие. Инженер Гарин е страшен провокатор, слуга на дявола. Неговата цел е да девалвира долара. Но не ще го постигне.“

Правителството нарисува жалката картина на премахването на златния паритет. Но не се намериха много благоразумни. Цялата страна беше обхваната от безумие. По примера на Сан Франциско животът в градовете замираше. Влакове и милиони автомобили препускаха на запад. Колкото по-близо идваха до Тихия океан, толкова по-скъпи ставаха хранителните продукти. Нямаше с какво да се превозват. Гладните търсачи на щастие разбиваха хранителните магазини. Цената на един фунт шунка достигна сто долара. В Сан Франциско умираха по улиците. От глад, жажда, от палещия зной хората се побъркваха.

На възловите гари по линиите се търкаляха труповете на убитите при щурмуването на влаковете. По шосетата, по пътищата, през планини, гори, равнини се мъкнеха — обратно на изток — групички щастливци с чували на гърба, пълни с блокчета злато. Шайки бандити и местни жители убиваха изоставащите.

Започна се лов на златоносачи, те биваха нападани дори от аероплани.

Правителството стигна до крайни мерки. Камарата гласува закон за всеобща мобилизация на възраст от седемнадесет до четиридесет и пет години, неявилите се подлежаха на военнополеви съд. В бедните квартали на Ню Йорк разстреляха неколкостотин души. На гарите се появиха въоръжени войници. Залавяха някои и други, смъкваха ги от платформите на вагоните, стреляха във въздуха и в хората. Но влаковете заминаваха претъпкани. На железниците, принадлежащи на частни компании, им беше по-изгодно да не спазват правителственото разпореждане.

В Сан Франциско пристигнаха още пет парахода на Гарин, на открития рейд, пред очите на целия залив, пусна котва красавицата „Аризона“ — „Страшилището на моретата“. Под охраната на монтираните на нея два хиперболоида корабите разтоварваха златото.

Ето при какви условия дойде денят на откриването на Вашингтонската конференция. Само преди месец Америка владееше половината от всичкото злато на земното кълбо. Сега, така или иначе, златният фонд на Америка се оценяваше точно двеста и петдесет пъти по-евтино. С усилие, с извънредно големи загуби, като се пролее много кръв, всичко това все още можеше да се преживее. Но току-виж на този побъркан негодник Гарин му хрумне да продава златото по долар килограма или по десет цента. Старите сенатори и членовете на камарата ходеха по кулоарите с побелели от ужас очи. Промишлените и финансовите крале разтваряха ръце:

„Това е световна катастрофа — по-лошо от сблъскване с комета.“

„Кой е този инженер Гарин? — питаха те. — Какво всъщност иска той? Да разори страната? Глупаво. Необяснимо… Какво иска да постигне? Иска да бъде диктатор? Моля, щом си най-богатият човек в света. В края на краищата и на нас този демократичен строй ни омръзна вече, повече от маргарина… В страната цари безобразие, бандитизъм, безредие, безумие — наистина по-добре е диктатор да управлява страната, вожд с вълча хватка.“

Когато стана известно, че на заседанието лично ще присъствува Гарин, в залата се събраха толкова хора, че висяха по колоните, по прозорците. Дойде президиумът. Насядаха. Мълчаха. Чакаха. Накрая председателят отвори уста и всички в залата се обърнаха към високата бяла врата, гравирана със злато. Тя се отвори. Влезе среден на ръст човек, необикновено блед, с остра тъмна брадичка, с тъмни очи, заобиколени с тъмни сенки. Беше с обикновено сиво сако, червена папийонка, кафяви обувки с дебела подметка, в лявата ръка — нови ръкавици.

Той се спря, пое дълбоко въздух с ноздрите. Кимна кротко с глава и след това живо се изкачи по стъпалата на трибуната. Изпъна се. Брадичката му щръкна. Отмести гарафата с вода към ъгъла. (В цялата зала се чу как избълбука водата — толкова тихо беше.) Високо, с варварско произношение той каза:

— Джентълмени… Аз съм Гарин. Донесох на света злато…

Целият салон гръмна от аплодисменти. Всички като един човек се изправиха на крака и в един глас извикаха:

— Да живее мистър Гарин! Да живее диктаторът! Милионна тълпа ревеше навън, тропайки в такт:

— Блокчета! Блокчета! Блокчета!