Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (116)

116

Сега Гарин вършеше уверено работата си по план, намерен в записките и дневниците на Манцев.

Гребалките преминаха през мощния слой от магма. На дъното на шахтата се чуваше бученето на врящия подземен океан. Стените на шахтата, охлаждани на тридесет метра дебелина, образуваха устойчив цилиндър — въпреки това шахтата получаваше такива трусове и олюлявания, че се наложи да хвърлят всички сили за по-дълбоко охлаждане. Сега елеваторите изхвърляха на повърхността желязо, никел и оливин в кристали.

Започнаха странни явления. В морето, където по стоманени ленти и понтони се изхвърляше извадената на повърхността скална маса, се появи светене. То се усилваше в продължение на няколко денонощия. Накрая огромно количество вода, камъни, пясък полетя заедно с понтоните във въздуха. Взривът беше толкова силен, че отнесе работническите бараки като ураган и огромна вълна, връхлетяла върху острова, едва не заля шахтата.

Наложи се да товарят скалната маса направо на шлепове и да я изсипват навътре в океана, където светенето и взривовете продължиха. Това се обясняваше с непознати още явления на разпадане на атомите на елемента М.

Нещо не по-малко страшно ставаше и на дъното на шахтата. Започна се с това, че магнитните уреди, които доскоро показваха нулево деление, внезапно откриха магнитно поле с огромно напрежение. Стрелките се бяха издигнали до краен предел. От дъното на шахтата заизлиза лилава трепкаща светлина. Сякаш и самият въздух се израждаше. Азотът и кислородът на въздуха, бомбардирани от милиарди алфа-частици, се разпадаха на хелий и водород.

Част от свободния водород изгаряше в лъчите на хиперболоидите — по шахтата прелитаха огнени езици, проехтяваха сякаш пистолетни изстрели. Дрехите на работниците пламваха. Шахтата беше разтърсвана от някакви приливи и отливи в океана на магмата. Забелязано бе, че стоманените гребалки и железните части се покриват с тънък землисто червен налеп. В железните части на машините започна бурно разпадане на атомите. Мнозина от работниците бяха обгорени от невидими лъчи. Въпреки това „желязната къртица“ продължаваше с предишната упоритост да си прогризва път през Оливиновия пояс.

Гарин почти не излизаше от шахтата. Едва сега започна да разбира цялото безумие на своето начинание. Никой не можеше да каже на каква дълбочина се намира пластът на врящия подземен океан. Колко километра още ще трябва да се продълбава през разтопен оливин. Сигурно бе само едно — уредите показваха, че в центъра на земята има твърдо магнитно ядро с извънредно ниска температура.

Съществуваше опасност охладителният цилиндър на шахтата, по-плътен от разтопената среда около него, да се откъсне от силата на земното привличане и да се повлече към центъра. И наистина в стените на шахтата започнаха да се появяват опасни пукнатини, през които със съскане си пробиваха път газове. Трябваше да се намали диаметърът на шахтата два пъти и да се поставят мощни вертикални крепежи.

Монтирането на нова „желязна къртица“ с двойно по-малък диаметър отне много време. Утешителни бяха само съобщенията от „Аризона“. През нощта яхтата, започнала отново да кръстосва под пиратско знаме, навлязла в пристанището на Мелбърн, запалила складовете с копра, за да съобщи за пристигането си, и поискала пет милиона фунта. За сплашване бил срутен с лъч булевардът край морето. За няколко часа градът опустял, банките изплатили парите. При излизане от пристанището „Аризона“ била посрещната от английския стационар, който открил огън. Яхтата получила двустранен пробив над ватерлинията от шестдюймов снаряд и на свой ред атакувала и накълцала военния кораб. Боят командувала мадам Ламол от върха на хиперболоидната кула.

Това съобщение развесели Гарин. В последно време го обземаха мрачни мисли. Ами ако Манцев е сбъркал в пресмятанията си? Също както преди една година в изоставената къща на Петроградската страна умореният му мозък търсеше пипнешком възможност за спасение, ако шахтата завърши с неуспех.

На двадесет и пети април, застанал на пръстеновидната площадка вътре в къртичата система, Гарин наблюдаваше необикновено явление. Отгоре от ямата, събираща газовете, заваля живачен дъжд. Наложи се да се спрат хиперболоидите. Намалиха охлаждането на дъното на шахтата. Гребалките бяха преминали през оливина и сега изваждаха чист живак. Следващият метал след живака, осемдесет и първи по таблицата на Менделеев, е талият. Златото по таблицата (с атомно тегло 197,2 и номер 79) стоеше преди живака.

Че са претърпели катастрофа и злато не се откри при преминаването през пластовете метали, разбираха само Гарин и инженер Шефер. Това беше катастрофа! Проклетият Манцев беше сбъркал!

Гарин оклюма. Той очакваше всичко друго, но не и такъв печален край. Шефер разсеяно протегна ръка с дланта нагоре, улавяйки падащите от ямата капчици живак. Изведнъж той сграбчи Гарин за лакътя и го помъкна към отвесната стълба. Когато се изкачиха горе, влязоха в асансьора и свалиха гумените шлемове, Шефер затропа с крака. Слабото му, детски наивно лице грееше от радост.

— Та това е злато! — извика той, смеейки се с глас. — Ние сме същински овни… Злато и живак врят заедно. Какво се получава? Живачно злато!… Я вижте! — Той разтвори дланта си, на която лежаха разтопени дробинки. — Живакът е със златист оттенък. Тук има деветдесет процента червено злато!