Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (107)

107

— Капитане!… (Почукване на вратата.) Капитане!

— Янсен! — разтревоженият глас на мадам Ламол като игла прониза мозъка на капитана. Янсен скочи — изплува с изплашени очи от сънищата. Мадам Ламол припряно обуваше чорапите си. Нощницата й се бе смъкнала и оголила рамото.

— Тревога — каза мадам Ламол, — а вие спите.

На вратата отново се почука и се чу гласът на помощника:

— Капитане, светлини откъм левия борд.

Янсен отвори широко вратата. Влажният вятър нахлу в дробовете му. Той се закашля, излезе на мостика. Нощта беше непрогледна. Откъм левия борд, в далечината, над вълните се поклащаха две светлини.

Без да сваля очи от светлините, Янсен потърси на гърдите си свирката. Изсвири. Боцманите отговориха. Янсен даде рязка команда:

— Аврал! Всички да се съберат горе. Обери ветрилата!

Чуха се изсвирвания, гръмогласни команди. От бака, от юта наизскачаха моряци. Като котки се покатериха те по мачтите, залюляха се на реите. Заскърцаха скрипците. Вирнал глава, боцманът прокле всичко свято на земята. Ветрилата паднаха. Янсен командуваше:

— Рулирай надясно! Пълен напред! Гаси светлините!

Като се движеше сега само на двигатели, „Аризона“ направи рязък завой. Откъм десния борд се издигна гребен на вълна и плисна по палубата. Светлините угаснаха. В пълния мрак корпусът на яхтата затрепери, развивайки пределна скорост.

Забелязаните светлини бързо се уголемяваха иззад хоризонта. Скоро се показаха тъмните очертания на силно пушещ параход — пакетбот с два комина.

Мадам Ламол се качи на капитанския мостик. Бе сложила на главата си плетена шапчица с пискюлче, на врата — пухкаво шалче, което се развяваше зад гърба й. Янсен й подаде бинокъла. Тя го доближи до очите си, но яхтата се люлееше силно, наложи се да опре ръка в рамото на Янсен. Той усещаше как бие сърцето й под топлия пуловер.

— Нападаме! — каза тя и решително, отблизо го погледна в очите.

На около петстотин метра „Аризона“ бе забелязана от пакетбота. От мостика му при кормилото размахаха фенер, после ниско засвири сирената. Със загасени светлини, без да отговаря на сигналите, „Аризона“ се носеше под прав ъгъл към осветения кораб. Той намали ход, започна заход, мъчейки се да избегне сблъскването…

Ето как описваше една седмица след това кореспондентът на „Ню Йорк Херълд“ това нечувано нападение:

… Беше пет без четвърт, когато ни събуди тревожният вой на сирената. Пътниците наизлязоха на палубата. След светлината в каютите нощта изглеждаше мастиленочерна. Забелязахме тревогата на командния мостик и зашарихме с биноклите в тъмнината. Никой не знаеше какво се е случило. Нашият кораб намали ход. И изведнъж видяхме… срещу нас се носеше с пълна скорост някакъв необикновен параход. Тесен и дълъг, с три високи мачти, по очертанията си приличаше на бързоходен клипер, на кърмата и на носа му се издигаха решетести кули. Някой на шега извика, че това е „Летящият холандец“… За минута всички бяха обхванати от паника. На сто метра от нас тайнственият кораб спря и рязък глас извика в мегафона на английски:

„Стоп машини. Загаси пещите.“

Нашият капитан отговори:

„Преди да изпълним заповедта, трябва да знаем кой заповядва.“

От кораба извикаха:

„Заповядва кралицата на Златния остров.“

Бяхме изумени — какво е това — шега? Нова дързост на Пиер Гари?

Капитанът ни отговори:

„Предлагам на кралицата свободна каюта и богата закуска, ако е гладна.“

Това бяха думи от фокстрота „Бедния Гари“. Палубата гръмна в дружен смях. И тутакси на тайнствения кораб, на носовата кула, се появи лъч. Той беше тънък колкото игла за плетене, ослепително бял. В тази минута никому и през ум не мина, че пред нас е най-страшното оръжие, измислено от човечеството. Бяхме във весело настроение.

Лъчът описа криволица във въздуха и се спусна на носовата част на нашия пакетбот. Чу се ужасяващо съскане, от разрязваната стомана лумна зеленикав пламък. Морякът на юта диво изкрещя. Подводната носова част на пакетбота се срути в морето. Лъчът се издигна, затрептя във висините и като се спусна отново, мина успоредно над нас. Върху палубата с грохот се стовариха върховете на двете мачти. Обхванати от паника, пътниците се спуснаха към траповете. При срутването на мачтите капитанът бе ранен.

Останалото е известно. Пиратите се приближиха с лодка, въоръжени с къси карабини, качиха се на борда на пакетбота и поискаха да им бъдат предадени всички пари. Взеха десет милиона долара — всичко, което се намираше в пощенските записи и джобовете на пътниците.

Когато лодката с награбеното се върна на пиратския кораб, палубата му ярко светеше. Видяхме как от решетестата кула слезе висока, слаба жена с плетена шапчица, качи се бързо на мостика и сложи мегафона до устата си. Отметнала глава, тя ни извика:

„Можете свободно да продължите пътуването си.“

Пиратският кораб направи завой и с необикновена бързина се скри отвъд хоризонта.