Алексей Толстой
Хиперболоидът на инженер Гарин (106)

106

— Вятърът наближава към седем бала, капитане.

— Да се прибере марселът.

— Слушам, капитане.

— Всеки час да се сменя вахтата. Наблюдателят в коша на гротмачтата.

— Слушам, капитане.

— Ако бъдат забелязани светлини, веднага ме събудете.

Янсен присви очи към непрогледната пустиня на океана. Луната не бе изгряла още. Звездите бяха забулени с тънка пелена.

През всичките тези пет денонощия пътуване на северозапад не го напускаше усещането на възторжена лека тръпка в цялото тяло. Какво пък — с пиратство са живели прадедите. Той кимна към помощника и влезе в каютата си.

Когато влезе, мускулите на тялото му усетиха познатото разтърсване, обезсилващата отрова. Той стоеше неподвижно под матовото полукълбо на лампата горе на тавана. В ниската комфортна капитанска каюта, облицована с кожа и дървена ламперия — строго жилище на самотен моряк, се усещаше присъствието на млада жена.

Тук всичко миришеше на парфюм. Дявол да го вземе… Главатарката на пиратите толкова силно се парфюмираше, че умрял да си, пак ще усетиш. Беше метнала небрежно на стола полата от трико и златистожълтия си пуловер. На пода направо върху килимчето е захвърлила чорапите заедно с жартиерите — единият чорап сякаш още пазеше формата на крака.

Мадам Ламол спеше на леглото му. (През всичките тези пет дни Янсен лягаше облечен на коженото канапенце.) Тя лежеше на една страна. Устните й бяха леко отворени. Лицето, пообрулено от морския вятър, изглеждаше спокойно, невинно. Голата ръка бе отметната над главата. Пиратка!

Тежко изпитание беше за Янсен това смело решение на мадам Ламол да се премести при него в капитанската каюта. От бойна гледна точка е правилно. Отиваха на грабеж, може би — на смърт. Във всеки случай ако ги заловят, ще ги обесят двамата един до друг на мачтата. Това не го тревожеше, то дори го въодушевяваше. Той беше поданик на мадам Ламол, на кралицата на Златния остров. Обичаше я.

Колкото и да се мъчиш да я обясниш, любовта е тъмна работа. Янсен познаваше и леки момичета от пристанищните кръчми, и великолепни лейди, които от скука и любопитство на парахода примираха в обятията му. Едни от тях той забравяше като несъдържателна страница от глупаво книжле, други му беше приятно да си спомня в часове на спокойна вахта, разхождайки се по мостика под ласкавите звезди.

Така беше и в Неапол, когато Янсен чакаше в пушалнята да му позвъни мадам Ламол, тогава все пак имаше нещо, напомнящо предишните му похождения. Но онова, което трябваше да се случи тогава — след вечерята и танците, не се случи. Мина половин година и на Янсен дори му бе страшно да си спомня — наистина ли той с ей тази ръка бе държал талията на танцуващата мадам Ламол? С ума си ли е бил? Нима само няколко минути, половин изпушена цигара го разделяха от невероятното щастие. Сега чуеше ли от другия край на яхтата гласа й, веднага трепваше, сякаш в него се разразяваше тиха буря. Когато видеше в плетеното кресло на палубата кралицата на Златния остров, с блуждаещи очи по хоризонта на небето и водата, някъде вътре в него — извън границите на разумното — всичко пееше и копнееше от преданост и любов.

Може би причина за всичко бяха викингите, морските разбойници, прадедите на Янсен — онези, които са плавали далеч от родната земя по моретата в червени ладии с издигната кърма и нос с формата на гребен на петел, с окачени по бордовете щитове, с право ветрило на ясенова мачта. До такава мачта Янсен — прадядото е пял за сините вълни, за буреносните облаци, за светлокосата мома, за онази, далечната, която чака до брега на морето и гледа в далечината — годините минават, а нейните очи са като синьото море, като буреносните облаци. Ето от кое далечно време е дошла мечтателността на бедния Янсен.

Застанал в каютата, ухаеща на кожа и парфюм, той гледаше милото лице, своята любов, с отчаяние и възторг. Страхуваше се тя да не се събуди. Тихо отиде до канапето, легна. Затвори очи. Зад борда вълните бушуваха. Океанът бучеше. Прапрадядото пееше песента за прекрасната мома. Янсен отметна ръце над главата си и сънят и щастието го обгърнаха.