Цончо Родев
Изпитание (8)

8

Към два часа след полунощ князът незабелязано се прибра в апартаментите си. Почти веднага след това поручик Мартинов помоли втория адютант Увалиев да поеме задълженията му и напусна двореца.

Беше топла октомврийска нощ — една от онези софийски нощи през ранната есен, когато звездите изглеждат слезли ниско над къщите, листата на дърветата се ронят със сънно шумолене, а наоколо се носи аромат на влажна пръст, на смола и на гниеща трева; когато смълчаният неподвижен въздух е изпълнен с хилядите шумове на градската тишина; когато прозорците са тъмни и улиците пустеят и на случайния минувач му се струва, че е попаднал в някакъв омагьосан, призрачен град.

Мартин Мартинов не тръгна към къщи. Той се отправи напосоки из улиците. Знаеше, че трябва да мисли за нещо много важно, а умореното му от приема съзнание не можеше да си спомни какво беше то. Когато измина стотина крачки, той усети, че потръпва от свежия въздух, и едва сега забеляза, че е забравил да вземе пелерината си и че все още беше само по фрак. Усмихна се и закрачи по-бързо — за нищо на света не би се върнал да прибере дрехата си.

Не помнеше колко време е скитал така безцелно, когато се намери в градската градина. Той спря и се заслуша. В този късен час нито една птица не запя, не изпърха крила. Само някакъв отбрулен лист прошумя между клоните над главата му и след миг кацна на неговото рамо.

Поручик Мартинов взе листа и го разтри между пръстите си. Беше жилав и като че ли мазен от влагата, само по краищата беше изпърлен и засъхнал. Внезапно младият човек произнесе високо:

— Да, господин Мартинов. Щом още имате желание, вие можете да говорите с баща ми.

Изви ръка, сякаш прегръщаше кръшен женски стан, и се завъртя по алеята с валсови стъпки, докато кракът му попадна в някаква локва. Тогава спря и без да прибира ръката си, продължи да си припомня:

— Олга, вие знаете чувствата ми към вас. Има много време, откакто ви ги признах и вие не ги отблъснахте. — Тия думи му се сториха сега кухи и изкуствени. Разсърди се на себе си и като прибра ръце и тръгна пак по алеята, се изруга: — Глупак! Така ли се говори на момиче като Олга? „Има много време, откакто…“

А какво е трябвало да й каже? Как е трябвало да изрази любовта и надеждите си? Докато продължаваше разходката си, Мартинов се залови да обмисля думите, които не беше изрекъл, но е трябвало да изрече:

„Помните ли онази разходка до поляните над Курубаглар? Година и половина има оттогава, но само да затворя очи и вие се появявате пред мен както в този първи миг, когато ви видях. Вие бяхте с черна ученическа престилка, със синя панделка на русата плитка и с всичкия свян на света, събран в очите ви. Да ви доверя ли колко нощи след това аз ви виждах все такава? Колко пъти шепнех като безумец името ви? Как всеки ден се преструвах и пред себе си, че имам непременно такава работа, която да ме отведе покрай оградата на Девическата гимназия или покрай вашия дом? Аз исках да ви видя, Олга. Исках да ви срещна, да ви говоря и да чувам вашия глас, да ви изкажа всичко онова, което всяка нощ ви повтарях отдалече.

Така изтече една година, Олга. И после — срещата в ресторанта на Пик. Вие вече бяхте свалили ученическата престилка. — Голямото момиче беше станало малка госпожица…“

Мислите му, според него така красиво наредени, внезапно прекъснаха. Без да забележи, той бе излязъл от градината и сега изведнъж срещу него се появи някакъв висок мъж, почти гигант, който очевидно предпочиташе да върви по неосветената страна на улица „Раковски“. Той бе усетил пълния с любопитство поглед на непознатия и точно този поглед бе нарушил потока на неизказаното му любовно признание.

„Какво толкова зяпа по мене? — запита се Мартинов. И сам си отговори: — Ах, да, фрака. Не е обичайно човек да шляпа из локвите във фрак и колосан нагръдник.“

Когато Михаило Катанич — закъснелият минувач бе именно той — отмина, Мартин Мартинов се опита да продължи неосъществения си разговор с любимата девойка. Но магията бе изчезнала безвъзвратно и той напусто призоваваше прекъснатото си вдъхновение.

Разтапям се във сладко обожан’е.

Всред мрака чер пронизват ме лъчи.

Тези неочаквано родени стихове го развълнуваха. Да, точно това виждаше Мартинов в тази минута: две сини очи, които разкъсваха мрака с лъчите си. Той спря за момент, замисли се и устните му произнесоха:

Разтапям се във сладко обожан’е.

Всред мрака чер пронизват ме лъчи.

И зървам бляновете си огрени

в лазура син на две очи.

Мартинов не беше поет и ако се изключеха няколкото неизбежни ученически опита, никога не се бе увличал в стихоплетство. Но сега беше друго — сладостното вълнение, което напираше в него, и замайващата музика, бликаща от сърцето му, сами се изливаха в тези несръчни, но искрени рими.

Наоколо се сипеха капещи листа, като че ли природата застилаше със злато пътя му. Злато с цвета на нейните коси…

Той произнесе пак на глас:

Коси — златист поток във златна есен —

ми спомня тоз’печален листопад…

И пак както преди малко едно случайно отклонение от монотонната заспалост на града го отвлече от хода на мислите му. Този път не беше любопитен минувач, а ярко осветените прозорци на къщата пред него.

„Само у Паница още свети — помисли той, като позна къщата. — Право казват хората, че военният прокурор спи само в своята канцелария…“

Тази смешка го развесели. Изпитал внезапно желание да види приятеля си, той свърна към къщата и бутна портата. Но в същия миг един дрезгав глас изрева срещу него от тъмнината:

— Стой! Ке стрелам!

Мартинов спря и се ухили. Този македонски караул беше напълно в стила на Паница — стил, в който ръка за ръка шествуваха Паница офицерът и Паница, комитата.

— Кой си бре? — изкрещя пак гласът от тъмнината.

— Поручик Мартин Мартинов. Приятел на капитан Паница.

За малко се възцари тишина. Стражът навярно мислеше.

— По̀чекай! Ке одам да прашам.

Мартинов остана на мястото си и продължи да се усмихва. Странните привички на Паница, чудноватата му житейска философия на офицер с разбирания на хайдутин, живописните харамии, които винаги пълнеха къщата му — всичко това за Мартинов беше едновременно и неразбираемо, и привлекателно, и смешно. След минута откъм къщата прозвучаха тежки стъпки и издрънчаване на приклад о каменна плоча. После гласът на часовоя, вече, загубил предишната си войнственост, го подкани:

— По̀вели, господине!

— Няма нужда да ме водиш — каза Мартинов на човека в тъмнината, докато минаваше покрай него. — Аз познавам къщата.

Но и да не я познаваше, той пак нямаше да сгреши — откъм осветената стая се носеха глъч и препирня. Мартинов открехна вратата, но не видя нищо — гъсти вълма̀ тютюнев дим се втурнаха срещу него и премрежиха погледа му. Прекъснати от шума, вътре гласовете притихнаха и във възцарилата се тишина се обади Паница:

— Влез, Мартинов, влез. Тука сме все стари приятели.

В онази епоха, в която интелигенцията по правило разговаряше само на „вие“ и дори дядо Славейков, иначе олицетворение на здравия народен дух и говор, пишеше на сина си „вие, господине“, обръщението „ти“ беше рядко изключение. „Ти“ можеше да се чуе само между такива приятели, като например Бендерев — Рачо Петров — Узунов, които бяха преживели двете години в Петербургската военна академия в една стая, легло до легло, но и те говореха на всички останали, включително на годениците си, на „вие“. Точно затова постоянното „ти“ на капитан Паница, от което не избягваха нито съдии, нито по-старши офицери, нито дори самият княз („Ти, Ваше Височество“, беше казал веднъж Паница и това бе един от любимите анекдоти, разказвани от Александър), се смяташе за една от най-големите му чудатости.

Когато свикна с дима, Мартинов най-напред забеляза безподобната фигура на домакина. Красив двадесет и девет годишен мъж, с късо подстригана къдрава брада и по хайдушки засукани мустаци, военният прокурор Константин Паница беше облечен в някаква родена от въображението му смесица от македонска и черногорска носия, допълнена от корава колосана яка, един патрондаш, прехвърлен през дясното рамо, и Георгиевския кръст на лявата гръд. Той седеше на миндера с кръстосани по турски крака, пушеше наргиле и се държеше така, сякаш беше източен сатрап, заобиколен от велможите и телохранителите си.

От гостите флигел адютантът не позна само двама, които седяха от дясната страна на домакина: някакви македонски харамии, покрити от глава до пети с ножове, ками и револвери. Останалите бяха все стари познати: офицерите Бендерев, Зафиров и Узунов, с които се бе видял на приема, хърватинът Кронислав Херуц една от най-куриозните личности на София, и майор Данаил Николаев, командир на Пловдивската жандармерийска дружина и най-старши български румелийски офицер. Мартинов се ръкува с познатите си, а Паница му представи двамата македонци. Единия, някаква човешка планина с неподхождащо за външността му стеснително изражение, той назова Бабаджана, а другия — ниско и наглед слабовато човече с хитър и същевременно кръвнишки поглед — Велко войвода. Пред всеки имаше чаша вино, а в средата на кръга — едно менче с внушителни размери, от което изпразнените чаши веднага получаваха подкрепление. Никой не се изненада или учуди на това необикновено посещение на поручика в два и половина часа след полунощ — домът на Паница си имаше своите собствени закони и обичаи.

Компанията едва дочака Мартинов да заеме мястото си в кръга и веднага пак подхвана прекъснатия разговор.

— Арабито има право — поде Бендерев. „Араби“ беше прякор на Николаев, даден му по името на Араби паша, прославения водач на египетското въстание от 1881 година. — С хайдушки чети и заговори по кюшетата нищо не може да стане. Какво се случи с Калмиковата чета? Е, кажи де, Паница? Минаха със салтанати и дунанми в Македония, пък турците за три дни ги изтрепаха до крак…

— Правителството ги предаде — мрачно отговори Паница.

— Да речем, че е вярно — каза Николаев. Още само тридесет и две годишен, той бе почти напълно оплешивял и може би запълваше липсата на коса с голяма, черна мужишка брада. Имаше изпъкнало чело на мислител, скулесто лице и очи, чийто естествен израз беше строгостта. Тази му външност, съчетана с признатите воински качества и ореола на герой от Освободителната война (той се бе сражавал юнашки на Шипка и пръв бе стъпил на турския редут при Шейново), винаги, и навсякъде предизвикваше в околните уважение и почит. — Да речем, че е вярно — повтори майор Николаев. — Ами ако не бяха предадени? Щяха ли да направят нещо? Ще погърмят тук-таме, ще оберат някой турчин, докато пак попаднат на пусия и си оставят кокалите по чукарите. Не, баджанак — обърна се той към Паница. Двамата водеха две сестри. — Турция е голяма сила. Не е за подценяване.

— Дайте ми сто хиляди щика и сто и петдесет крупови оръдия — плесна се по коляното Бендерев, — пък тогава аз сам ще ви пратя да освобождавате Румелия и Македония.

— Хайде, хайде — присмя се Паница. — Сега пък ще си играем на войници… Дайте на българския Наполеон сто хиляди щика и скръстете ръце да чакате съединението.

— Море, ке ги смажем како вошки — обади се неочаквано Велко войвода. Никой не разбра дали според харамията турците щяха да бъдат смазани от стоте хиляди щика или от хайдушките чети.

— Не се смейте — поклати голямата си глава Узунов. — За съединение може да се мисли само тогава, когато ще бъдем готови да извадим срещу Турция стохилядна редовна и модерно въоръжена армия. Иначе… иначе ще бъде само авантюра… Прав беше майор Николаев — не е страшно да умрем за България, но е страшно да умрем от глупост и недомислие.

— Глупост и недомислие ли! — повиши глас Паница. — Кой смее в моя дом да нарича свободата глупост и недомислие?

Очите на двамата харамии светнаха. С подобни гръмки и патетични фрази, които бликаха направо от сърцето му, Паница бе станал техен кумир. Те изпиха на един дъх чашите си, избърсаха с ръкав рунтавите мустаци и подкрепиха възторга си с по един израз, който не може да бъде написан.

— Никой не казва, че свободата е глупост — обади се поручик Зафиров. — Глупост е обаче да се изпращат чети срещу редовна турска войска, водена от опитни германски офицери. — После младият офицер се впусна да изрежда в подкрепа на мнението си безконечни цифри и данни за турската армия, които никой не слушаше сериозно, но и никой не се реши да оспори — младият Зафиров си бе спечелил име на жив справочник по всички военни въпроси: от числеността на войските до точното описание и анализ на прочутите битки от миналото. — Войната е математика. Още Клаузевиц е казал…

— Остави какво е казал Клаузевиц — прекъсна го Паница, за когото военната теория беше само извор на скука. — Я по-добре да чуем какво ще каже Херуц. В края на краищата и неговото име свършва на „ц“!

Кронислав Херуц, четиридесетгодишен мъж с добродушни сини очи, неизменна усмивка на устните и позакръглено коремче, издаващо склонност към добрите трапези, беше кореспондент на загребския вестник „Слобода“. Изпратен от вестника като наблюдател на прочутата обсада на Плевен, стигнал с руските войски до Сан Стефано, видяли споделил опиянението на българите от свободата, Херуц бе пожелал да остане в българската столица като постоянен представител на „Слобода“. Познаван от мнозина, обичан дори и от непознатите заради пикантните му афоризми, които се предаваха от уста на уста, и заради славата му на неуморим гуляйджия, присъствието на Херуц в София бе удоволствие за всички освен за шефовете му във вестника, които много по-често получаваха от него молби за пари, отколкото кореспонденции.

— Войната е чест, която аз великодушно оставям на другите — каза той, като с широк жест възпря избухналите смехове. — Стратегията е висша наука за унищожението, пък аз съм склонен да унищожавам само печените пилета, прасенцата сукалчета и виното от избата на Паница. Старият Омар Хайям^[1] е казал вместо мене:

Мой закон е виното и веселбата;

моя вероизповед — безучастието към вяра и съмнение

Нищо не мога да прибавя към неговите стихове.

— Ами ако ние, приятелите ви, тръгнем на война? — подкачи го Зафиров. — Няма ли да ни последвате?

— Напротив — отговори веднага Херуц. — Именно ще ви последвам: ще вървя на прилично разстояние след вас, ще гледам подвизите ви през бинокъл и после ще ги възпея в чудесна епиникия. Забелязали ли сте, че повечето епиникии са все за умрели герои? Причината е, че обикновено страхливите певци надживяват безстрашните герои… въпреки всичките стратегии, тактики и другите хитроумни науки, които героите владеят.

— Не говорете против стратегията, Херуц — намеси се във веселия разговор и Бендерев. — Нали именно чрез стратегията вие сте проникнали зад крепостните стени на „Двата сокола“, „Двоумение“ и „Ориент“, а сега, както се говори, сте предприели правилна обсада — пак по законите на стратегията — на „Двата бели гълъба“?…

Зад тези фирми се криеха прочути по онова време софийски публични домове, в които хърватинът беше чест посетител.

— Слушай, Херуц — ухили се и Паница, — вярно ли е, че Мици от „Двата бели гълъба“ била неземна красавица?

Кронислав Херуц се задоволи да отговори неопределено:

— Красотата на жената е малка компенсация, която мъжът получава, загдето понася характера й.

— А грозните жени, Херуц? — продължи прокурорът. — Нима грозните трябва да си окачат по един камък на врата и да се хвърлят в реката?

— Шшшт! — предупредително издигна пръст кореспондентът. — Не говорете лошо за грозотата. Женската грозота е свято нещо — тя прави мъжете добродетелни!

— Тогава да пием за красотата и за нейното олицетворение — Мици — подкани, ги домакинът и сам даде пример, като пресуши своята чаша.

— А вие по какъв случай насам? — попита поручик Зафиров, като се обръщаше към Николаев. — Отпуска, командировка или…

Мартинов не чу отговора на майора. Под влияние на изпитото вино той изпадна отново в своите вълнуващи халюцинации, над които властвуваше едно прелестно лице, окръжено от златния ореол на русите коси. Незабелязано се отдръпна настрана от компанията и седна до масата, която служеше за писалище на домакина. Мисълта му се върна към започнатите и недовършени стихове. Забравил къде се намира, той взе перото на Паница и започна да пише:

Сърцето ми се преизпълня с нежност.

за теб като премислям в късний час.

Докосвам ти ръката белоснежна

във мислите си аз.

 

Разтапям се във сладко обожан’е.

Всред мрака чер пронизват ме лъчи.

И зървам бляновете си огрени

в лазура син на две очи.

Той забеляза, че „в лазура син на две очи“ имаше две срички повече, отколкото „във мислите си аз“. Поколеба се да пише „в лазур на две очи“ и да изравни броя на сричките, но се отказа. Стори му се, че ще окраде любимата девойка, ако отнеме „син“ от стиха.

Коси — златист поток във златна есен —

ми спомня тоз печален листопад.

Тук се затрудни — не знаеше как да продължи. Задраска двата стиха, после се засрами и отново ги написа. Затвори очи, пренесе се в градината, където се бяха родили стиховете, и видя продължението:

И обич ти поднасям с мойта песен

самин всред сънни град…

Изведнъж зад рамото му се разнесе глас, пълен едновременно с хумор и съжаление:

— Ах, вие пишете стихове, Мартинов?

Поручикът трепна, изчерви се като момиче, в един миг сгъна листовете и ги натика в джоба на фрака и едва тогава се извърна. Неусетно до него се бе приближил Херуц.

— Руси или черни коси възпявате, млади човече? Или може би кръшен стан, полуспуснати мигли, уста-нар? — Кореспондентът скръбно сви рамене. — Романтичната любов и барутът са измислени по едно и също време. Чудя се кое от двете е донесло повече злини на хората…

Както обикновено, думите на Херуц и сега предизвикаха незлобив смях, който още повече усили смущението на Мартинов. Майор Николаев, изглежда, забеляза неговото състояние, защото го защити:

— Не задявайте флигел адютанта, Херуц. Да не завиждате, че сте вече много стар, за да изпитвате чувства като неговите?

Но хърватинът сякаш имаше готов отговор за всичко:

— Старостта на мъжа няма нищо общо със стиховете, господин майор. Мъжът е остарял тогава, когато се примири с мисълта, че е мъж само на една жена. — Той подмигна комично: — Това вие, женените, знаете най-добре!

Мартинов се върна при компанията и на един дъх изпразни чашата си. Няколко минути никой не проговори. Изглежда, закачките на Кронислав Херуц бяха прекъснали някакъв разговор и сега никой не намираше подходящата дума, за да го възобнови.

— Продължете мисълта си, господин ротмистър — предложи Зафиров.

— Ние не живеем, а живуркаме — каза Бендерев. — Задиряме момите, гуляем, трупаме пари, злословим, бием се в гърдите — ето цялото ни съществувание. Това ли са великите дела, заради които получихме свободата си? Къде са големите ни пориви? Идеалите ни? Пфу! Улисахме се в дребничките си грижи, ядове и надежди и забравихме, че има и нещо друго освен ежедневието!

— Вие всъщност се връщате там, откъдето тръгнахме — рече Николаев. — Затворихте кръга: трябва да се действува, пориви не ни липсват (тук не съм съгласен с вас), а никой не знае какво и как да правим.

— А тази наша трапеза и патриотарското ни наддумване — допълни Узунов — само потвърждават лабиринта, в който се намираме.

Минаха още няколко минути в оживени коментарии. После Зафиров се провикна:

— Да ставаме господа. Развиделява се, а в седем часа трябва да бъда на ученията в Юкара баня^[2]. Няма да сваря да се преоблека…

— И аз ще дойда да погледам — обади се майор Николаев. — Надявам се, че няма да изгоните един румелийски колега…

Наставаха и се сбогуваха с домакина и харамиите, които гостуваха в дома му. Тук бе отседнал и Николаев, но той последва гостите:

— Ще поизляза да взема въздух, баджанак — обясни той на Паница. — Тук се опуших като цариградска лакерда!

Навън се разделиха. Бендерев, Зафиров и Узунов тръгнаха в една посока, Мартинов, Херуц и Николаев — в друга.

— Моля ви да ме извините, господин Мартинов — започна веднага журналистът. — Исках съвсем невинно да се пошегувам за вашите стихове, пък то — съвсем друго излезе!

— Няма за какво да ви извинявам — отговори поручикът. — Приех думите ви като шега. Само като шега, нищо повече.

Вървяха мълчаливо до ъгъла, където Кронислав Херуц щеше да се отдели от тях.

— А що се отнася до завиждането — каза кореспондентът, след като се ръкува с двамата, — аз наистина ви завиждам, Мартинов. — В гласа му имаше неподправена печал. — Преминах живота си весело: жени, гощавки, песни, компании, лудории… Но сега, когато би трябвало да си спомням със задоволство за изминалото време, аз изведнъж разбрах, че съм пропилял живота си. А това вече не е весело, вярвайте ми.

— Тогава защо не промените сега живота си, Херуц? — попита го съчувствено Николаев. — Защо не опитате — как го казахте одеве? — да се примирите с мисълта, че сте мъж само на една жена?

Херуц понечи да каже нещо, после се разколеба. Махна с ръка за сбогом и, тръгвайки, подвикна:

— Кой знае, може и аз да съм измислил нещо такова…

Когато Николаев и Мартинов останаха сами, майорът подхвана направо:

— Излязох нарочно, защото исках да поговоря с вас, господин поручик. — Той го улови под ръка. — Мога ли да ви помоля за дискретност?

— Можете напълно да разчитате на мене — просто отговори Мартинов.

— Отнася се за една услуга — продължи Николаев. — Искам да се срещна с Негово Височество.

— Нищо по-просто. Елате в двореца и той ще ви приеме веднага.

— Там е работата, че не искам да дойда в двореца. Бих искал да се срещна с него някак си случайно, неофициално. — Коравият войник явно се измъчваше от колебания. — То е защото… Как да ви кажа?…

— Не ми казвайте нищо, господин майор? Не съм любопитен. Достатъчно е да ми кажете молбата си.

— Чудесно! — Данаил Николаев не скри облекчението си. — Приемете тогава на доверие, че имам сериозни съображения да търся случайна среща. — Той прекъсна за малко, колкото да отминат един подранил търговец, който метеше пред дюкянчето си. — Утре ще присъствувам като зрител на ученията в Юкара баня. Ако там „случайно“ дойде и князът, няма да има нищо необикновено да му се представя. Пак ви повтарям, Мартинов. Зная, че искането ми е дръзко и обидно за Негово Височество, но съображенията ми…

— Разбрах, не ми обяснявайте повече. Ще предам молбата ви и ще присъединя към нея и собствената си молба. Надявам се да сполуча…

Данаил Николаев мълчаливо стисна ръката му.