Цончо Родев
Изпитание (64)

2

Белград, 30 април 1887.

Процесията, която към десет часа сутринта влезе в старите Белградски гробища, правеше впечатление не с това което беше, а с онова, което не беше. Катафалката се придружаваше от един батальон войници. Когато човек видеше батальона, би очаквал да бъде някакво, тържествено погребение. Но покрай тези няколкостотин войници имаше още не повече от тридесетина души — пет-шест офицери, а останалите цивилни. И ако батальонът подсказваше за погребение на някой прославен военен, малкият брой на офицерите и тяхната явна пасивност разваляха това впечатление.

Погледът на минувача, попаднал случайно по пътя на процесията, привличаше не батальонът войници, нито водещият ги капитан със скучаещото лице, а фигурата на единствената жена, която придружаваше покойника. Макар и в напреднала бременност, тя вървеше сама, без чужда помощ, непосредствено зад катафалката. Беше облечена в обикновени всекидневни дрехи, допълнени само от един траурен воал на главата и парче черен креп на левия ръкав. Не се вайкаше, не даваше никакъв външен израз на своята скръб. Поради състоянието си вървеше тежко, тромаво, но с вдигната глава и с израз на горда печал на лицето. В такива случаи заинтригуваният минувач запитваше някои войник от последните редици на батальона:

— Кого погребват?

И получаваше нищо незначещия отговор:

— Майора от запаса Михаило Катанич.

— Кой е той?

Войникът се задоволяваше да вдигне безучастно рамене:

— Не знам. Умрял от раните, които получил още през войната.

Тихата процесия дойде до прясно изкопания гроб. Не военни, а шестима цивилни изнесоха ковчега от катафалката и го положиха край гроба. Свещеникът, който бе извършил опелото в църквата и бе придружил покойника до вечното му жилище, набързо прочете последните молитви. Гробарите затвориха капака на ковчега, подложиха въжета под него и се приготвиха да го спуснат в гроба. Никаква тържественост, никакъв знак, че тук се погребва герой!^[1] Когато разбра, че никой няма да произнесе нито една дума за покойника, един възрастен запасен офицер — той всъщност познаваше Катанич много бегло, а подвизите му само по слухове — се възмути и поиска да импровизира кратко надгробно слово. Той се обърна с молба за това към капитана, който командуваше батальона войници. Но капитанът поклати глава:

— В заповедта относно погребението, която ми бе връчена снощи, не се споменава за надгробно слово.

— Надгробни речи се държат вече и за жени, ако са случайно съпруги на съветник — продължи да негодува запасният. — А този, който е получил пет юнашки рани в гърдите, ще изпратим без нито едно слово!…

— Прав сте, господине — виновно рече капитанът. — Но какво мога да направя аз? Знаете: служба, заповеди… Ето там е военният министър. Ако желаете, опитайте да вземете разрешение от него.

Запасният приближи до Йован Петрович и с още по-разпалени думи повтори молбата си. Министърът се намръщи недоволно.

— Ще можете ли да говорите за покойника — запита той, — без да споменавате за жена му, българката? Или може би не знаете, че този, когото се готвите да величаете, се ожени за българка?

— А, това ли било! — ядосано възкликна запасният. — Добре, господин полковник. Съгласен съм да не спомена женитбата и съпругата на покойника.

Но и това не помогна. Йован Петрович помисли няколко секунди и отново възрази с пискливия си глас:

— Не, не може, господине. Михаило Катанич умря от раните си, но така или иначе той се остави да падне в плен.

— Това е безсрамие! — високо възнегодува другият. — Оставил се да падне в плен! Аз бих искал и други сръбски офицери да се оставят като него, след като получат пет рани, от които нито една в гърба!

Петрович се извърна на другата страна и с това показа, че не желае да продължи разговора.

Гробарите спуснаха ковчега и с привична сръчност измъкнаха въжето. Не последваха никакви залпове.

Олга Катанич хвърли буца пръст в гроба. Капакът на ковчега отекна с глух и страшен тътен. Няколко души последваха нейния пример. После гробарите си плюха шумно на ръцете и уловиха лопатите. Капитанът издаде няколко кратки и отсечени заповеди и батальонът тръгна обратно. Останалите го последваха. Последна вървеше съпругата на покойника.

Беше сама.

Един непознат възрастен офицер с розово лице и бели мустаци, който носеше пагони на полковник, изостана от групата и приближи до бременната жена. Представи й се. Беше д-р Владан Джорджевич.

— Госпожо, аз не бях близък на вашия съпруг, но го познавах. В мирно време той беше образец на доблест и граждански добродетели. Във войната си извоюва неувяхваща слава. Не мога да ви пожелая да не скърбите за него. Скърбете, но се и гордейте. Вие сте имали за съпруг един от най-великите синове на сръбския народ.

— Благодаря ви за хубавите думи, господине. — За пръв път днес очите на Олга се изпълниха със сълзи. — Благодаря ви.

Мълчаливо изминаха петдесетина крачки по алеята между гробовете и д-р Джорджевич отново заговори:

— Простете ми, че аз, един непознат, се опитвам да се намеся в живота ви. Вярвайте, то е от най-добри чувства. Какви са проектите ви за бъдещето?

— Ще се върна в България — отговори веднага Олга Катанич; отговори като човек, който отдавна е взел решение. — Вие сигурно знаете, че съм българка.

— Ще се върнете в България? — изненада се лекарят. — Но, госпожо, в това положение…

— Разбира се не веднага, господине. Ще се върна, когато детето ми вече ще може да понесе пътя.

— Но напущайки Сърбия, вие ще загубите пенсията, на която имате право! Наистина тя няма да е кой знае колко голяма, но все ще бъде достатъчна за един приличен живот. Тя ще ви помогне да отгледате детето си без тревога за насъщния…

— Още веднъж ви благодаря за грижите, господине. Знаете ли, една българска поговорка гласи: „Камъкът тежи на мястото си.“ Ще се върна, господине.

Отново изминаха няколко крачки в мълчание. Д-р Джорджевич извади от портфейла си една визитна картичка и я подаде на младата жена.

— Разбирам ви, госпожо Катанич. На ваше място може би и аз бих разсъждавал по същия начин. Моля, запазете тази картичка и винаги когато имате нужда от нещо, обръщайте се към мене. Аз съм лекар, имам и много връзки. Такъв човек положително ще ви бъде необходим понякога. За мене ще бъде гордост и чест да услужа на съпругата на вашия мъж.

Олга прибра картичката и подаде ръка на лекаря. Д-р Владан Джорджевич се приведе над нея и я целуна с уважение.