Цончо Родев
Изпитание (60)

13

Добре дошли, мои царски гости!

Добре дошли, лъвове безстрашни!

Ив. Вазов

На 14 декември в София стана едно тържество, каквото Княжеството не помнеше и пред което бледнееха даже празненствата по Освобождението. В този ден столицата беше украсена от хиляди трицветни знамена, които се развяваха над къщите, учрежденията, училищата, плющяха на върха на зелените мачти, издигнати на главните улици, и на многобройните триумфални арки, окичени целите с чемшир и венци.

София посрещаше славните български синове, които се връщаха от бойното поле!

В този ден нито един софиянец не беше останал в къщи. Неизчислимото множество хора, облечени в най-хубавите си дрехи, изпълваше двете страни на улиците, мнозина — по-нетърпеливите — бяха излезли дори извън града по Сливнишкото шосе. Всеки носеше китки цветя да украси гърдите на някой юнак, всеки се натискаше да бъде по-напред, в много очи блестяха сълзи на гордост и умиление.

Точно в единадесет часа сутринта полковете се зададоха откъм Сливница. Въздухът се раздра от такова „ура“, сякаш небето се срина над главите на хората.

Начело на войската яздеше княз Александър в проста полева униформа. Едничката декорация на гърдите му беше българският кръст за храброст. Красивото му лице грееше от младежка бодрост и от онзи неописуем възторг, който е присъщ само на победителите. В една редица зад него яздеха командирът на корпуса подполковник Николаев, началник щаба на армията капитан Рачо Петров, братът на княза принц Франц-Йосиф, капитан Олимпий Панов, ротмистър Анастас Бендерев, офицерите от щаба на корпуса и княжеските адютанти. Зад тях напредваха полковете с развети бойни знамена.

Сред гърмотевичните викове на ликуващия народ и тържествените звуци на „Шуми Марица“ князът премина под първата триумфална арка и вдигна ръка за поздрав. Хиляди калпаци хвръкнаха към небето. В един миг като че ли се отприщи бент — гигантска вълна̀ от хора полетя към него и го обсипа с венци и китки. Докато князът стискаше стотиците ръце, протегнати към него, турският пратеник в комисията за сключването на мирния договор Абдулах Маджид паша, който заедно с другите дипломати и български министри беше на официалната трибуна, се наведе към Илия Цанов и рече:

— Благородството на сърцето у вашия славен княз няма нищо друго равно на себе си, освен неговия героизъм.

Александър Батенберг бавно отмина нататък, към центъра на града, като не снемаше ръка от челото и поздравяваше наляво и надясно. Зад него прогърмя едно „ура“, което разтърси въздуха и земята — същото „ура“, което се бе носило над Сливница, Гургулят, Драгоман, Цариброд и Пирот. Полковете приближаваха…

Изведнъж Рачо Петров забеляза едно познато лице и свърна коня си извън редицата. Към него протягаше ръце Султана Хаджиминчевич. Когато спря до нея, девойката окичи гърдите му с китка цветя, а той я улови под мишниците, без видимо усилие я издигна до себе си и сред радостното ръкопляскане на околните я разцелува шумно. После я остави пак на земята, наведе се към нея и каза:

— Сега пак принадлежа само на тебе. Ще дойда днес следобед. Искам да насрочим сватбата колкото може по-скоро…

И друг офицер от свитата на княза се отдели от строя: Бендерев. Сред хилядите засмени лица той откри познатата късо подстригана бяла коса на Драган Цанков, отиде до него, разтърси ръката му и прошепна:

— Слава богу, свърши и туй чудо, бай Цанков. — Той никога не беше се обръщал така свойски към стария народен деятел, но на победителите всичко се прощава. — Сега ще подхванем онова, което бяхме прекъснали. Дойде пак време…

Драган Цанков беше достатъчно съобразителен да не напомни на младия офицер начина, по който се бяха разделили преди по-малко от два месеца…

Стегнатите редици и бодрият вид на войската порази посрещачите. Това не бяха само войници, а героите от Врабча, Мека Црев, Три Уши, Нешков връх и Пирот! Прелестни и страшни! С гугли от овчи кожи и неощавени кожуси на раменете, войниците имаха вид на някаква варварска орда.

Абдулах Маджид паша отново проговори:

— Добре, че тези юнаци не се отправиха към Цариград, защото не вярвам да можеше някой да ги спре…

Задържан на всяка крачка от полуделия от възторг народ, изслушващ подготвени и импровизирани речи, князът най-сетне достигна до двореца. Тогава слезе от коня и се изкачи на балкона.

Започваше тържественият парад на войските.

 

 

— Но разберете, че това е лудост, господин Мартинов — повтаряше за стотен път д-р Роа. — Вие искате да бъда съучастник във вашето самоубийство!

— И все пак ще стана, господине. Разбирате ли ме? Пристигат моите войници, хората, с които съм делил всичките ужаси на войната. Аз не мога да не ги посрещна, да не ги поздравя.

— Но този поздрав вие ще заплатите с живота си!

Мартинов се усмихна подкупващо:

— Хайде, оставете за малко утешенията, които по професионално задължение ми казвате, и отговорете откровено: ако не стана, ще оживея ли? Виждам, не отговаряте. Не се тревожете, докторе, аз знам, че ще умра. Ден по-рано или ден по-късно — няма значение. Нима искате да умра със съзнанието, че не съм изпълнил последния си дълг?

Като разбра, че д-р Роа най-сетне се предаде, Мартин Мартинов отмахна завивката, спусна крака на пода и се изправи. Олюля се, залитна, но преди лекарят да каже неизбежното: „Видите ли, аз нали ви казвах…“, той се улови за леглото и като призова всичките си сили, остана на крака. Д-р Роа и камериерът на княза му помогнаха да се облече, после почти го отнесоха до прозореца, откъдето той искаше да наблюдава парада на войската.

— Не, не искам да ме крепите — каза Мартинов. — Не искам войниците ми да ме запомнят така, като немощен старец, който няма сили да се държи прав.

— Вие наистина нямате сили да се държите прав — отговори лекарят. — Не мислете за това, господин Мартинов. Дори само ставането ви е повече, отколкото съм виждал в цялата си медицинска практика.

— Не искам — неотстъпчиво настоя раненият. — Подайте ми, моля, тези два стола. Така. Те са по-ниски от рамката на прозореца и ще ме крепят, без да се виждат отвън. Така, благодаря ви. Сега, ако обичате, отворете широко прозореца.

Той издигна ръка до козирката на фуражката си.

Навън парадът започваше.

Полковете един по един се нижеха пред двореца. След като отвръщаха с „ура“ на княжеския поздрав, много от войниците отместваха очи и на прозореца отляво на балкона съзираха един красив млад офицер с безкръвно изпито лице, но със сияещи от воински плам очи, който стоеше неподвижен като мраморна статуя и ги поздравяваше.

— Къде е моят полк? Къде са славните ми бдинци? — трескаво произнесе Мартинов, когато маршът на полковете завърши.

— Не зная, господин Мартинов — с тон на извинение отговори д-р Шарл Роа, който също беше забелязал отсъствието на Бдинския полк.

— Чувам ново „ура“ — обади се камериерът. — Може би са те, господин капитан.

Но и този път не бяха бдинци. Неочаквано за всички, дори и за княза, пред двореца преминаха два полка и един ескадрон, които никой не очакваше. Това бяха полкове от сборните части, които бяха оставени при Драгоман, извървели за една нощ петдесет километра, за да участвуват в парада и да изминат след това същите петдесет километра по обратния път.

Мартинов се олюляваше, но със свръхчовешко усилие на волята се държеше още прав. Лекарят не снемаше поглед от него и не преставаше да се удивлява — според всичко, което знаеше за възможностите на човешкото тяло, Мартинов отдавна трябваше да лежи в безсъзнание на пода. Но офицерът не падаше. Той стоеше още прав, с ръка до козирката и продължаваше да пита:

— Къде са моите бдинци?

Д-р Роа приближи до него, улови ръката му и ласкаво го потегли:

— Може би са закъснели някъде. Елате и си починете. Когато се зададат, ще станете пак да ги посрещнете. Обещавам ви.

— Не, докторе. Знам, чувствувам, че ако се отделя от прозореца, никога повече няма да имам сили да приближа до него. Оставете ме. Ще стоя и ще чакам.

В гласа му звучеше същата упоритост и същата несломима воля, с които преди месец бе повел войските на щурм срещу Три Уши. Лекарят вдигна безпомощно рамене и застана на една крачка зад него.

Отсъствието на бдинци се дължеше на една съвсем случайна и съвсем глупава грешка. Заблудени и увлечени от движението на безбройните тълпи по улиците, те се бяха изгубили и направиха една непредвидена дълга обиколка из града. Когато най-сетне се явиха, князът се бе прибрал от балкона и в момента разговаряше с дипломатическите агенти (между тях беше и представителят на Русия), които му поднасяха официалните поздравления за победата.

Доложиха на княза за пристигането на „изгубения полк“, той се извини на дипломатите и излезе на балкона. Очакваше да чуе познатото „ура“, но се излъга. Никой не го приветствува. Малцина го забелязаха. Погледите на строените пред двореца войници бяха отправени не към балкона, а към прозореца вляво. Александър също се извърна.

Там стоеше Мартинов и поздравяваше своите войници.

Изведнъж стана нещо, което никой церемониал-майстор не би могъл да измисли. Офицери и войници, корави и силни мъже, не трепнали нито веднъж пред лицето на смъртта, сега без заповед и без уговорка свалиха фуражки и калпаци и паднаха на колене. Народът, който задръстваше площада, последва техния пример и също коленичи…

Целият площад, цивилни и военни стояха на колене. Народ и войска отдаваха почит и се прощаваха с благородния човек и безстрашния воин, който заповяда атаката на Три Уши, станала превратната точка на войната…

 

 

Когато най-сетне и последният бдинец напусна площада, Мартин Мартинов изведнъж рухна безчувствен в ръцете на доктор Шарл Роа.

Повече не дойде в съзнание. Четири дни по-късно, на 18 декември 1885 година, издъхна, като конвулсивно стискаше в шепата си ордена за храброст, който бе получил от княза на паметния 7 ноември. Последните му думи, произнесени в трескаво бълнуване, бяха същите, с които преди петдесет дни бе повел войниците в решителната атака:

— Напред, юнаци, напр…