Цончо Родев
Изпитание (46)

20

Макар в последните тридесет и шест часа да не бе спал нито една минута, Рачо Петров се посвети на задълженията си с изумителна енергия. Той непрекъснато получаваше телеграми и съобщения, издаваше заповеди и направляваше войските, приемаше рапорти и донесения, диктуваше, съставяше диспозиции, чертаеше по картите — с една дума, работеше мъжки и изискваше всички около него да работят по същия начин. Когато телеграфистът припадна край апарата, той само заповяда да го изнесат на чист въздух и да повикат лекар и веднага се нахвърли да диктува на заместника, който зае мястото до телеграфа. Освен това нареди в една съседна стаичка да му приготвят легло и заяви, че до победата — той сякаш, нито за миг не се усъмняваше в нея — ще се храни и спи тук, в пощата. Забрани частни посещения, а на годеницата си изпрати бележка, с която я предупреди, че не желае да бъде безпокоен в щаба и че когато намери време, сам ще й се обажда.

И въпреки всички забрани и решения в този ден (3 ноември) той не можа да откаже на двама посетители и отдели по няколко минути, за да се срещне с тях.

 

 

Беше около три часът след пладне, когато, диктувайки заповед за поручик Зафиров, който командуваше отделния отряд при Комщица и Ржана, Рачо Петров беше прекъснат от идването на един ординарец, който доложи, че „някой си Кронислав Херуц или как там му беше името“ иска да се срещне с него. Капитан Петров отказа — да съобщят на Кронислав Херуц, че му е невъзможно да го приеме. Съмняваше се в успеха на този отказ: познаваше Херуц добре и знаеше, че от него е мъчно да се откопчиш… И наистина се случи според предвижданията му — хърватинът омагьоса охраната на щаба с приказките си, за минута знаеше собствените им имена, след две пушеха заедно, след три говореха за войната и псуваха крал Милана, а след пет вече потупваше по рамото наведения над картата Рачо Петров.

— Знаех си, че няма да се отърва от вас, Херуц — каза без злоба началник щаба. — Поне кажете направо какво искате от мене.

— Много малко — ухили се журналистът. — Искам да ми дадете възможност да отида на фронта.

— Доброволец? — слиса се капитан Петров.

— Вие преувеличавате желанията ми — все по същия начин продължи хърватинът. — Принципно аз не съм против войната… стига други да се сражават…

— Тогава какво ще правите на фронта, Херуц? Там се сипят куршуми, а не захаросани бадеми.

— Не забравяйте, че съм журналист, капитане. Аз толкова пари съм измъкнал на вятъра от моята „Слобода“, че сега, когато най-сетне има за какво да се пише, грехота е да не се отблагодаря с някоя и друга фронтова кореспонденция.

— Тогава останете тук, към Главната квартира. В края на краищата всички пътища водят към нас.

— А, не, благодаря, драги. Може да съм мързелив като дядо Господ, когато трябва да прави чудеса, но поне не съм като онези парфюмирани военни кореспонденти, които напущат княза или Главната квартира само когато някъде е сложена богата трапеза. Щом ще се отплащам на „Слобода“, нека поне бъде с чаша истинско вино, а не със събрани от чашите изветрели остатъци. Искам да ме пратите там, където ще видя войната такава, каквато е. Ако е за сурогати, аз мога да си лежа в къщи, да пуша и да ви опиша такава война, че и вие да се сбъркате.

— Че аз ще се сбъркам, в това няма съмнение — засмя се капитанът. Херуц гъделичкаше естествената му склонност към многословие и това го предизвика да посвети на разговора много повече време, отколкото имаше намерение в началото. — Но бойното поле е опасно нещо, Херуц. Какво ще правим, ако някой невъзпитан куршум ви цапне, без да ви пита за убежденията ви?

— Какво да правите? Слушайте, ще ви отговоря:

Когато умра, нека ме измият с вино;

нека ме опеят в името на чашата и на виното.

Ако искаш да ме намериш в деня на възкресението,

иди ме търси пред кръчмата.

— Ваши ли са тези стихове?

— Не, на добрия стар Омар Хайям — отвърна „последният епикуреец“. — Но и аз се подписвам под тях.

Телеграфът, който по някакво чудо бе мълчал в последния четвърт час, отново се обади (съобщаваха за поражението при Врабча) и опомни началник щаба.

— Добре, Херуц — каза той, — ще изпълня молбата ви. Ако отидете на главния фронт, няма да видите нищо от войната и, щете — не щете, ще се присъедините към напарфюмираните кореспонденти. Да ви пратя на втория по важност боен театър — Видин — няма да стигнете до него. Затова ви предлагам нещо в буквалния смисъл на думата по средата. Гледайте. — Той показа на картата. — Тук — моливът му описа един кръг, който обхвана Драгоман, Сливница, Брезник и Трън — е съсредоточен основният удар на сърбите. Тук горе е Видин. По средата сърбите действуват с един отделен полк. Ще ви изпратя при отряда, който действува на този участък срещу сръбския полк.

— Кой го командува?

— Ваш стар приятел. Капитан Паница.

— Военният прокурор? Шегувате се, капитане. Преди половин час срещнах Константин Паница, пийнал порядъчно и ограден от десетина от неговите македонски чапкъни.

— Не се шегувам, но грешно се обясних — каза Рачо Петров. — Там сега действува поручик Зафиров, също ваш приятел. Но утре му пращаме подкрепление една чета доброволци, командувани от Паница. И тъй като Паница е по-старши от Зафиров, всъщност той ще стане началник на целия отряд.

— Паница? Не ми вдъхва доверие, дявол да го вземе. Аз искам да пиша за истинска война, а не за гуляи с пушкане във въздуха…

— Лъжете се, Херуц. Паница е гуляйджия, но е храбър и надарен с въображение.

— Хайдушко въображение — подхвърли хърватинът.

— Обзалагам се на годишната си заплата, че там ще преживеете неща, които ги няма даже и в романите. — Капитан Петров хвърли бърз поглед към телеграфа. Съобщението беше предадено и сега телеграфистът го разчиташе и преписваше на чисто. — А сега извинете, но имам работа. Приемате ли или отказвате? Друго нищо не мога да ви предложа.

— Като няма риба, и ракът е риба — въздъхна Кронислав Херуц. — Дайте ми бележка за Паница. Но предупреждавам ви, капитане: ако станете причина да измамя читателите на „Слобода“, без угризения ще прибера годишната ви заплата.

Рачо Петров надраска няколко думи, подписа се, подаде листчето на хърватина и в следния миг го забрави.

За него пак не съществуваше нищо друго освен великото изпитание — войната.

 

 

Един час след срещата с Херуц капитан Петров си спомни, че още не е обядвал, и докато четеше депешите, които пристигаха по всички апарати, задъвка комат хляб и бучка сирене. Точно тогава ординарецът отново се появи при него и козирува от вратата.

— Господин капитан — доложи войникът, — дошла е някаква госпойца и иска да се срещне с вас.

— Госпожица? — запита началникът на щаба. — Да не е годеницата ми?

— Съвсем не зная, господин капитан. Ама като я гледам, може и да ви е годеница. Една такава… Казва, че името й е… — Ординарецът се мъчеше да си спомни: — Хаджи… Хаджи…

— Хаджиминчевич?

— Тц, не е. Хаджиспасова.

Рачо Петров се сепна. Олга Хаджиспасова? Най-добрата приятелка на Султана? Какво ли я беше довело при него? Той прекъсна диктуването и яденето, избърса трохите от късата си брадичка и излезе. Навън, в двора на пощата, наистина го чакаше Олга Хаджиспасова.

— Олга, за бога, какво правите тук? — Той се спусна към нея и сърдечно стисна ръката й. — Някаква тревожна новина ли имате да ми съобщите? Ах, извинявайте. Нали зная, че живеете при Султана, та…

— Не, нищо тревожно, господин Петров. Ида при вас без лоши новини и само с една гореща молба.

— Кажете. Ако молбата ви зависи от мене, с радост ще я изпълня.

— А ако са две?

— Дори и ако са две.

— Искам да постъпя доброволка…

— Вие? — изумено я прекъсна Рачо Петров. Мисълта, че това красиво и крехко създание може да бъде сред несгодите на бойното поле, му се стори нелепа. — Вие искате да постъпите доброволка? — запита той повторно, сякаш да се увери, че ушите му не го бяха измамили.

— Разбирам какво искате да кажете. В манифеста на княза се говори за „всеки българин, способен да носи оръжие“, а аз не ви изглеждам човек, който може да воюва с пушка в ръка. Отгатнах ли?

— Признавам, това е мисълта ми.

— Но във войската, господин Петров, има работа и за жени. Помните ли онези красиви руски санитарки в лазаретите? Колко пъти съм ходила да ги гледам, когато в К. направиха военна болница!

— Ах, така по̀ може. Но обмислихте ли добре, Олга? Службата на санитаря не е така опасна, както на солдата, но въпреки това е крайно тежка и изморителна.

— Обмислила съм всичко, господин Петров. И аз съм българка.

— Добре, ще изпълня желанието ви. — Той тръгна към вратата на пощата. — Почакайте. Ще ви приготвя бележка, с която да отидете при доктор Вълкович…

— Не, моля ви се — прекъсна го тя настойчиво. — Не при доктор Вълкович. Аз искам да стана санитарка на фронта, където хората действително имат нужда от помощ, а не чиновничка при главния лекар на войската.

Рачо Петров полека се върна при нея, като я гледаше изумено:

— Знаете ли какво искате от мене? — каза той строго и същевременно разчувствувано. — Знаете ли какво значи да си санитар на фронта? Това значи кръв, рани, строшени кости, обезобразени лица, разкъсани тела… Ето какво е фронтът. Отидете ли там, вие ще бъдете щастлива, ако в три дни намерите един час да поспите и ведро вода, за да се измиете. Как можете да искате това от мене?

— Веднъж ми казахте, че ме обичате като сестра. Сега се позовавам на тези ваши думи. Изпълнете молбата ми, господин Петров. Разберете ме и я изпълнете!

Той остана една минута неподвижен, съсредоточен. После прошепна по-скоро на себе си, отколкото на нея:

— Докато има такива българи, войната не може да бъде загубена! — След това прибави високо: — Добре, нека бъде, както вие искате. Ще ви пратя при доктор Роа.

— Дворцовият лекар?

— Бъдете спокойна. Доктор Шарл Роа сега не е дворцов лекар, а се намира в село Сливница, непосредствено зад линията при която ще се развият най-кървавите боеве. — И като последен опит да я разколебае, прибави злъчно: — Там ще се нагледате до насита на кървища, рани и човешки страдания.

— Моята цел ще бъде да измивам кръвта, да превързвам раните и да облекчавам страданията — отговори тя твърдо.

Капитанът се поколеба още секунда, после вдигна рамене и влезе в пощата. Там седна до масичката, която бе приспособил за свое писалище, приготви лист, натопи перото в мастилницата, но отново се замисли. Безстрашен по природа, Рачо Петров не се боеше от смъртта. От своята смърт! Впрочем той не се боеше и от смъртта на другите — ако беше на фронтовата линия, той без колебание би водил или изпращал войниците си там, където мнозина щяха да намерят гибелта си; би ги изпращал (всъщност той го правеше и сега, макар и от разстояние) и при това нито за момент не би изпитвал някакви морални терзания. Да, така прости и естествени бяха нещата, когато се отнасяха за него самия или за другите мъже като него. Но сега, когато трябваше да изпрати срещу вражеските куршуми една девойка?

Докато размисляше и гризеше края на перодръжката, капитан Петров дочу през оставената отворена врата разговора, който в същото време се водеше навън. Някой войник от охраната бе заприказвал Олга Хаджиспасова:

— Какво, ваша милост, някой близък човек ли имате на фронта? — Войникът навярно бе помислил, че Олга е дошла да ходатайствува за някого. — Не си слагайте чак толкоз кахър на сърцето!

— Не, нямам близък човек — отговори тя. Гласът й звучеше глухо и затворено. — Пък и да имах. Сега мястото на всеки българин не е ли там, на фронта?

— Аферим, госпойце, хубаво го рече! — обади се друг войник. — Да прощаваш, ама ти си като мойта Пена. Изпроводи ме пустата му жена, без окото й да мигне, пък и сама се изправи пред комисията: така и така, вика, искам и аз войничка да ходя. Ех, върнаха я, ама…

— Какво „ама“? — запита първият войник.

— … ама ми остана срамът. Как ще кажа на село, дето са ме турили да вардя тук, вместо да съм там, на позицията?

— Виждате ли — каза Олга — и вие мислите като мене. И вашата Пена също. Българин или българка, всеки знае своя дълг. И го е срам, ако по някаква причина не може да го изпълни…

Рачо Петров не се колеба повече. Повторно натопи перото, надраска едно кратко писмо до д-р Роа и излезе навън.

— Вземете — каза той тихо, като подаде сгънатия лист на момичето. — И нека бог ви пази! В тези дни на проверка вашият пример би могъл да посрами някои мъже…

Олга се изчерви. Тя не прие думите буквално, а като горчив намек за брат й, който беше осъществил плана си да се измъкне от войската и сега усилено купуваше земите на слатинските шопи. И се засрами.

— Казахте, че имате две молби — подхвана отново Рачо Петров, докато напразно се питаше какво ли бе предизвикало смущението на посетителката. — Досега говорихме само за първата. Наистина ли има и втора?

— Има — тихо отговори Олга и още по-силно поруменя. — Телеграфът сега работи само за вас, военните. Мога ли да ви помоля да изпратите една моя телеграма?

— До майка ви? — полюбопитствува капитанът. — Чух, че тя заминала за К.

— Да, мама е в К., но телеграмата не е за нея. — От чантичката си тя извади един лист и му го връчи. — Можете да я прочетете, ако желаете.

Ако притежаваше изтънчените маниери на княза, д-р Стоилов или капитан Мартинов, Рачо Петров не би се възползувал от поканата. Но той не беше — поне не още — човек на изтънчените маниери и затова спокойно разгъна листа и го прочете. Телеграмата гласеше:

„Капитан Мартин Мартинов, командир на 3-ти Бдински полк. Сгреших. Разкайвам се за всичко. Ако още имате сили за това — простете ми. И се пазете наистина за мене. Оле.“

На места мастилото беше размазано. Рачо Петров с право помисли, че това бяха следи от сълзи. После си спомни тревожната вест за съдбата на командувания от Мартинов Врабчански отряд. Изпита желание да каже нещо, но трогнат и смутен, остана мълчалив.

— Благодаря ви, господине — каза Олга. — Ще се видим пак след войната… ако останем живи…

 

 

Рачо Петров имаше искреното намерение да вреди тази странна телеграма. Той я мушна в горното джобче на мундира си, за да я изпрати веднага, след като завърши служебните разговори. И я намери едва в деня на примирието.

Така телеграмата не стигна никога до Мартин Мартинов…