Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 26гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и допълнителна корекция
- Диан Жон(2011)
- Корекция и форматиране
- taliezin(2011)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2019)
Издание:
Цончо Родев. Изпитание
Исторически роман
Редактор: Георги Константинов
Контр. редактор: Петър Кръстев
Художник: Иван Кирков
Художествен редактор: Петър Кръстев
Техн. редактор: Тодор Попов
Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова
Държавно военно издателство, София, 1969
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни и граматически грешки
16
Макар че никой не можеше да надзърне през прозореца, Стамат Хаджиспасов заповяда на слугинята Куна да спусне пердетата в одаята и едва тогава я изпрати да повика домашните му. След малко цялото семейство се събра на съвет. Със скръстени крака на канапето седеше бащата. Срещу него, от другата страна на масичката, се настани Гавраил — бледен, тревожен, с потреперващи пръсти на ръцете. До оджака една до друга седнаха майката и дъщерята. Елисавета пак имаше онова кротко изражение на задоволеност, което от една година насам й бе станало присъщо. За разлика от нея Олга изглеждаше разсеяна, уморена, с тъмни кръгове около очите.
Стамат Хаджиспасов огледа семейството си, понамести се по-удобно на канапето и като прочисти гърлото си, заговори:
— Работата върви на лошо. Уж мислехме, че тревогата понамалява, пък то… Днес говорих с Петко Каравелов. И той е много кахърен. Сърбите се стягат за война — имали до седемдесет хиляди души на границата. А ние къде-къде сме по-слаби. „Всичко, каквото може — казва, — ще се извика под знамената“ Та кажете сега какво да правим.
— Какво има да правим ние! — запита с недоумение Елисавета. — Така ни питаш, сякаш сърбите от нас акъл ще искат.
— Не се прави, че не разбираш? — неочаквано извика със злоба Гавраил. — Ще съберат и чиновниците. Досега не ни закачаха, ама сега ще приберат и нас. Това е!
— Че какво от туй? — възрази спокойно майката. — Както цял народ отива, ще отидеш и ти. Аз още по-рано си мислех, че не е редно здрав и прав мъж да седи в канцеларията, докато другите с пушки в ръка пазят границата. Тогава казахте: „Държавата си знае работата.“ Щом сега държавата те вика, няма какво да чакаш. Грабвай пушката и отивай като истински българин!
— Лесно ти е на тебе! — кресна синът. — Нали си седиш тука на топло, лесно ти е да пращаш хората войници…
— Не ми е лесно — поклати глава Елисавета. — Майка съм и…
— И затова пращаш сина си, да му ръждясат някъде петалата!
Бащата разбра, че още от първата минута разговорът се превръщаше в кавга, а не за това събра той домашните си.
— Стига! — извика високо. — Ти — той се обърна към сина си — ще си събираш устата, като говориш с майка си. Пък ти — смъмра и Елисавета — не приказвай така, сякаш четеш от вестник. Аз съм ви събрал да се разберем като възрастни хора, а не да се надвикваме.
Той имаше намерение да подхване разговора по нов начин, като задава въпроси и поред разпитва домашните си, но не успя да го стори. Неочаквано на вратата се почука и в одаята влязоха прислужникът Радой и един непознат брадясал селянин, украсил протритото си сетре с голяма китка зелен здравец. Друга китка, по-малка, но по-гиздава, се кипреше на проскубаното му калпаче.
— Какво има, Радой? — сърдито ги пресрещна Хаджиспасов, но вместо Радой отговори непознатият:
— Е па дошле сме да оправим хесапа на сино, ваша милост.
— Извинявай, приятелю — продължи в същия тон Стамат, — ама кажи първо кой си.
— Па я съм Мито, Радоев тейко.
Всеки друг път Стамат Хаджиспасов щеше да намери някоя любезна дума за бащата на своите слуги, но сега, когато „работата вървеше на лошо“, не му беше до фалшиви любезности.
— И за какво си дошъл, Мито?
— Рекох ти веке, ваша милост. Да оправим хесапа на сино.
— Ти, Радой, да не си решил да ни оставяш?
Но дали защото Радой не смееше да отвори уста в присъствието на баща си или просто тъй беше наредено при тях, отново отговори Мито:
— Че одим войници, па рекох да приберем, що е припечелил.
— Ще ходите войници ли? — изненада се Стамат. — И ти ли се стягаш за войник, Мито? Не знаеш ли, че вземат само до трийсет и пет годишни? Един лазарник имаш ли отгоре — връщат на часа.
— Че да н’съм улав да им кажем, дека съм сторил отколе четирийсетте? — хитро се засмя шопът и премига с двете очи. — Сакат ли, нека тражат попа, дека ме е кръщавал. На доброволци, ваша милост, много-много не придирят.
Без да се обръща, Стамат усети на тила си погледа на Елисавета — суров и укорен. И попита:
— И защо толкоз се натискаш бе, Мито? До тебе ли остана да оправяш войската?
— Е, па да не седнем да държим хурката на бабата? — с наивно достойнство отговори шопът. — Бой че се бием! Що е българин, тамо, на войната му е местото!
Разговорът вземаше обрат, който не му беше изгоден. Затова Стамат побърза да приключи:
— Добре, добре. Ха сега слезте долу и кажи, Радой, на сестра си да почерпи нещо Мито. Имаме малко работа тука, после ще оправим сметката както му е редът.
Бащата и синът се поклониха и излязоха заднешком.
Когато затвориха вратата зад себе си, първа се обади Олга:
— Ето ги истинските българи. Не се събират по кюшетата да мислят как да се измъкнат, а си крият годините, за да отидат доброволци. — После заяви решително: — Ако ти, бате, не отидеш войник, от днес преставам да те имам за брат!
— Хайде сега, ново двайсе! — извика Стамат. — Да стане пишман човек, дето е рекъл да се посъветва с вас. Майка ти е пощуряла, сега и на тебе ти е влязло нещо в главата…
— Не е пощуряла майка й! — обади се Елисавета. — Не е пощуряла, ами казва истината в очите. Майка съм и знам какво е да загубиш чедо. Първия си син погребах, бог да го прости, малкия Спас. Но сега ви казвам: и десет сина да имах, и десетте щях да ги пратя. По-добре десет да погреба, отколкото за един да се червя!
Стамат не се въздържа и като хлопна по масата, кресна:
— Ти луда ли си, ма? Затуй ли го отгледахме, да му правим сега панихиди и парастаси! Млък, че ей сега ти оскубвам перушината! Аз искам да стане човек за чудо и приказ, а не да го ядат червеите в земята, тъй да знаеш. Ако можеш да дадеш акъл как да го отървем, кажи. Ако не — хич не си отваряй устата!
Замълчаха. Двете жени седяха настръхнали, гневни и войнствени. Бащата замислено чешеше брадата си. Гавраил чупеше ръце и в смълчаната одая пукането на ставите му звучеше като трошене на кости.
— Кажи ти нещо — рече му Стамат.
— Какво да кажа? Положението го знаеш. Ще свикат чиновниците, ще ни прегледат набързо по комисиите и — хайде на границата.
Както правеше винаги в моменти на мисловно напрежение, Гавраил свали пенснето си и се залови да бърше стъклата му. Но сега пръстите му изневеряваха и той мушна пак пенснето на носа си. Докато наблюдаваше движенията му, Стамат изведнъж се плесна по челото:
— Ама какви говеда сме само! — Той се разкиска. — Захванали сме тук да си чешем езиците, а хич не ни минава през ума, че работата се урежда от само себе си. — Той потри дебелите си длани. — Говеда!
— Кажи бързо, тате! — подкани го умолително Гавраил. — Какво измисли? Да не познаваш доктора от комисията?
— Никакъв доктор не познавам — продължаваше да ликува бащата. — Ама и нужда няма от докторите. Слушай сега, моето момче, какво ще направим. Сега е модата на патриотизма. Обявят ли комисии за чиновниците, дръпни една патриотична реч — можеш предварително да попрочетеш „Търновска конституция“ — и пръв изтичай в комисията.
— Е, измисли го и ти! — разочаровано въздъхва Гавраил. — Докато се усетя, и вече с пушка на рамо ще марширувам за границата…
— Там е работата, че няма да маршируваш — ухили се Стамат. — Като ти казва баща ти, че сме говеда, да го вярваш.
— Кажи де! Кажи по-скоро!
— Ние мислехме, че отидеш ли на комисията, и вече си с единия крак в казармата. Ами туй, дето го носиш на носа си?
— Боже мой! — с облекчение извика синът. — Разбира се! Късогледи не вземат. Още като ме видят от вратата и ще ме изгонят.
— Точно така. — Стамат Хаджиспасов доволно се потупа по коляното. — Ех, само дето си наговорихме разни врели-некипели. Какво ще кажеш, булка? Сега няма да се червиш от сина си. Искало да отиде момчето — не го приели. Е, тяхна работа. Няма да вземем да плачем, я?
— А бащата на Радой ви казваше преди малко — рече Елисавета, — че ще излъже комисията, само и само да влезе във войската.
— Я не се залавяй пак! Таман му намерихме колая, да не захващаме отначало.
— Това, дето го говорехте преди малко, решено ли е? — с неподвижно лице попита жената.
— Решено и завършено. Точка.
— Тогава в тази къща повече няма да ме видите — каза Елисавета. — Ако съм сторила грях, като съм родила подлец и страхливец, не мога да сторя втори грях, като го подпомогна в подлостта.
— Няма да те видим ли? — комично сви една вежда Стамат. — И къде ще отидете, ваша милост?
— То си е моя работа. Щом сте го решили, от днес нито ви зная, нито искам вие да ме знаете.
— Хайде, хайде, не се горещи толкова! Ще обиколиш махалата и пак ще си клекнеш. Ами ти, Оле?
— И аз ще се махна — спокойно каза Олга. — Но за мен ще знаете точно къде ще отида. Ще се запиша доброволка и ще стана санитарка. Щом бате е решил да се крие, все някой от нас трябва да отиде на война. А ако рече господ да се върна — кракът ми тука няма да стъпи.
— Ама вие с ума ли сте си, бе? — разпери ръце Стамат.
Но двете жени не го слушаха повече. Изправиха се и с решителни стъпки излязоха от стаята.
Семейството на Стамат Хаджиспасов окончателно се разкапваше, а той нямаше сили да го закрепи…
— И ти си отиде! — възкликна с искрено смайване Кронислав Херуц.
— Както виждаш — отговори спокойно Елисавета. — Напълних една чанта с дрехи, другото събрах в една бохча и се махнах.
— Боже милостиви, и защо е всичко това?
— Има неща, които ти не можеш да разбереш, Крониславе. За тебе животът е една постоянна и непресъхваща радост. Вземаш от него само онова, което ти доставя удоволствие. Не, не се мръщи така. Не те упреквам — обикнах те и те обичам такъв, какъвто си. Но такъв, какъвто си, ти не можеш да разбереш нас, българите. За нас — тя си спомни днешния разговор със семейството си и се поправи: — за повечето от нас съществува и нещо друго освен удоволствието. Свобода, робство, единство — това за тебе не означава нищо, нали? Но ако беше изпитал на гърба си какво значи робство, ако беше виждал да убиват баща ти или брат ти пред твоите очи, тогава щеше да мислиш по друг начин…
— Наистина не ви разбирам — призна хърватинът. — Смятах, че вас, българите, ви познавам добре. Но от месец и половина насам, откакто стана Съединението, всичките ми представи се обърнаха с главата надолу. Мислех ви весело и гуляйджийско племе, вие се оказахте войнствено; можех да се закълна, че сте егоисти и сметкаджии, вие излязохте жертвеготовни и идеалисти; в представите ми бяхте кротки и миролюбиви, сега виждам, че сте бунтари и революционери… Но една майка, която напуща семейството си, само защото родният й син предпочита живота пред смъртта — това, честно слово, надхвърля всичко, което някога съм можел да допусна. Също и Олга, така ли?
— И тя — потвърди Елисавета. — Събра си нещата и отиде при приятелката си Султана Хаджиминчевич.
Този разговор се водеше късно следобед в квартирата на Херуц. Сега журналистът запали цигара, предложи и на нея, но тя отказа с поклащане на глава. След като пуши мълчаливо една минута, хърватинът запита:
— Какво смяташ да правиш по-нататък?
— Не се страхувай, не се каня да остана при тебе.
Той се ядоса:
— Дявол да го вземе, не говори глупости. Защо да се страхувам, че ще останеш при мене? Знаеш, че пет пари не давам за тъй нареченото обществено мнение. Работата е в друго — аз сам надали ще остана дълго тук. Войната навярно скоро ще започне и аз трябва да отида на фронта да пиша кореспонденции за моята „Слобода“. Но какво пък? Можеш да останеш тук и да ме чакаш.
— Не — поклати глава Елисавета. — Ако остана при тебе, ще излезе, че съм избягала от къщи, за да отида при любовника си. Това не искам! Избягах за нещо толкова голямо, че не желая да го опетня.
— И какво ще правиш?
— Ще отида в К. при свекъра ми. Разказвала съм ти за него. Той е стар, но е честен човек и истински родолюбец. Нали знаеш, че съм отгледана от него? Хаджи Спас ме обича като родна дъщеря и няма да ме остави на улицата. Все ще намерим начин да преживеем.
— Ако въобще те приеме — усъмни се Херуц. — Така или иначе той е баща на мъжа ти.
— Но преди това е българин. Познавам го добре. Като му разкажа всичко, той не само че ще оправдае постъпката ми, но и сам ще се отрече от сина и внука си.
— Какво пък, възможно е. За вас, българите, вече всичко смятам възможно. Не виждам ли какви чудеса стават около мене?
Умълчаха се. В здрачената стая витаеше онази тиха скръб, която съпровожда големите раздели. Херуц съсредоточено наблюдаваше причудливите фигури, които димът на цигарата му описваше.
— Е, какво — каза той тихо, — значи ще се разделяме?
— Бъди спокоен — пресилено се усмихна Елисавета, — нямам намерение да извършвам десетия смъртен грях…
Журналистът отдавна беше забравил за „смъртните грехове“ и сега не я разбра:
— Какво, какво? За какво говориш?
— Не помниш ли? „Не правете трагедии при раздялата. Сълзите ви само ще разводнят хубавото приключение, което изживяхте заедно.“ Това е последният от „Десетте смъртни гряха на изневеряващата съпруга“. Няма да плача, обещавам ти. Няма да плача, колкото и да съм нещастна.
Той се опита да се пошегува:
— Епикур е казал: „Големите нещастия не са продължителни, а на малките не бива да обръщаме внимание.“ — Но като видя, че шегата излезе несполучлива, попита: — Мога ли да направя нещо за тебе?
— Можеш — каза тя. — Нямам никакви пари, а ми трябват за път и хотели. Имам няколко скъпоценни украшения. Ще отидеш ли да ги продадеш? Не разбирам нищо от тези работи…
— Не ги продавай — посъветва я Херуц. — Те винаги си струват парите. Не се знае какво те чака занапред. Когато закъсаш — всеки сарафин ще ти ги купи. — Той извади няколко златни наполеона (откакто бяха започнали бурните събития в България, редакцията на „Слобода“ беше станала по-щедра!) и без да ги брои, ги мушна в джоба на жената. — Ще имаш достатъчно да посрещнеш разходите си в първите един-два месеца. Не, не! — Той вдигна предупредително ръка. — Не ми отказвай, нито ми благодари! Знаеш, че съм готов да направя всичко за тебе.
Елисавета храбро се бореше със сълзите си.
— Целуни ме! — рече тя тихо.
Той я целуна. Опита се това да бъде една пламенна целувка, но тя беше само тъжна.
— Моля те, не ме изпращай! — прошепна жената, после грабна багажа си и изтича навън.
Елисавета не изпълни обещанието си. Тя плачеше…