Цончо Родев
Изпитание (39)

13

Плешивостта, родова черта на Обреновичите, не бе тревожила предците му, но на Милан, изградил своя вкус в парижките вариетета, тя създаваше големи грижи. Сега, преди да отиде на заседанието на Висшия военен съвет, той остана дълго пред огледалото, зает да поприкрие челото си, което в последната година все по-застрашително растеше към тила. Когато най-сетне фризурата го задоволи, кралят грижливо среса веждите си и леко напарфюмира мустаците. Хвърли последен поглед в огледалото и остана доволен — изпъчената фигура, красивата глава с чувствените устни, небрежно подпрените върху дръжката на сабята ръце, върху които светеха няколко скъпи камъка, всичко отговаряше на собствената му представа за самия него. Да, такъв човек заслужаваше да бъде приемник на Стефан Душан и да влезе като покорител в София…

Милан прекоси коридорите и салоните на двореца и влезе в заседателната зала. Събраните там офицери скочиха на крака и козируваха. Милутин Гарашанин, единственият цивилен, също се изправи и преклони масивната си глава. Кралят отговори на поздрава и седна на своя стол с изгравираната на облегалото корона. С леко махване на пръстите даде знак хората да заемат местата си.

— И тъй, господа — започна той направо, — предполагам, че това е последното ни общо събиране преди банкета в София. — Милан говореше сериозно, без следа от хумор, с непоколебима вяра в успеха. — Полковник Петрович — обърна се той към своя началник щаб и военен министър, — моля, разяснете генералния план за войната, който подписах вчера.

Йован Петрович се изправи и подпрял ръка на отворената пред него карта, заговори енергично:

— Господа офицери! Негово Величество кралят, главнокомандуващ славните сръбски войски — той се поклони по посока на стола с гравираната корона, — благоволи да одобри и подпише следния план. Започналото съсредоточение на войските ще се завърши така: отделната Тимошка армия, начело на която Негово Величество назначи генерал Лешанин, ще се групира при Зайчар…

— Защо не виждам генерала? — прекъсна го кралят.

— Тимошката армия закъснява в съсредоточението си, Ваше Величество, и генералът телеграфически помоли да бъде освободен от днешния съвет, за да се заеме лично с прегрупирането на частите.

— Да-а-а, Лешанин си знае работата — кимна в знак на съгласие Милан. — Продължете, полковник.

— Останалите четири дивизии, които влизат в състава на Нишавската армия, ще се съсредоточат източно от Ниш. Шумадийската дивизия с началник полковник Бинички и началник щаба майор Груич ще заеме селата източно от Пирот. Между нея и границата ще се разположи само Кавалерийската бригада, която ще прикрива главните сили на армията. Дунавската дивизия с командир генерал Йованович и началник щаба подполковник Путник ще се настани в самия Пирот. Дринската дивизия, командувана от полковник Мишкович с началник щаба капитан Арачич, ще заеме град Бела Паланка. И най-сетне Моравската дивизия под началството на полковник Топалович с началник щаба капитан Стайкович ще се развърне в района село Кална — Дъсчен Кладенец — Власотинци. — Разбира се, съвсем не беше необходимо да се изреждат имената на командирите и началник щабовете на дивизиите, но полковник Петрович, който винаги се стремеше да подражава на Молтке и на прусашката педантичност, не се лиши от удоволствието да го стори. — Щабовете на дивизиите ще се разположат, както следва…

— Оставете това, Петрович — отново го прекъсна кралят. — Подробностите оставете за диспозицията, която ще раздадете писмено на господа офицерите.

— Слава богу — подхвърли полковник Бинички достатъчно тихо, за да не го чуе Петрович, но и достатъчно високо, за да бъде чут от всички останали. — Бях започнал да се страхувам, че той ще изреди рождените ни дати и имената на жените ни…

— Моля за внимание, господа — сухо го сряза Милан. После се обърна пак към своя началник щаба: — Обяснете само същественото — посоките на движение и целите на Нишавската армия изцяло и на отделните дивизии в частност.

Една цяла минута Петрович остана загледан в краля, сякаш недоумяваше как някой може да измени порядъка, въведен от великия немски стратег. После вдигна рамене и се подчини.

— Между двата плана, овладяване на територии или разбиване военните сили на българската държава, Негово Величество избра втория — продължи Петрович. — Затова планът, съставен от генерал Лешанин, беше изоставен и приет моят. — Той се огледа самодоволно. — Според този план Тимошката отделна армия има за задача да обезвреди Видин и да пресече пътя за придвижване на подкрепления и продоволствие към столицата. Четирите дивизии от състава на Нишавската армия, командувана лично от Негово Величество…

— С началник щаба полковник Петрович — подсказа иронично Бинички.

— … с началник щаба полковник Йован Петрович — продължи невъзмутимо докладчикът, без да забелязва усмивките на околните, — имат за цел със стремителен марш да разбият българите и да завземат София. Моравската дивизия ще премине по линията Трън — Брезник — Радомир. Останалите три дивизии…

— А именно Шумадийската, Дринската и Дунавската — продължи да го иронизира Бинички.

— … а именно Дринската, Шумадийската и Дунавската, ще се придвижат по най-краткия път от Пирот през Цариброд, Драгоман и Сливница. Шумадийската дивизия ще охранява десния фланг на главната колона и при нужда ще подпомага Моравската. Пространството между главната колона и Тимошката армия ще бъде запълнено от един отделен отряд, който ще действува по линията Комщица — Берковица. Българите могат да се опитат да ни спрат при селата Драгоман или Сливница. Но аз съм убеден, че техните опити ще се окажат смешна преграда за нашите три елитни дивизии.

— Как? — комично се засегна полковник Топалович. — Нима моята дивизия не смятате елитна, господин полковник?

Но Йован Петрович не схвана шегата и отговори сериозно:

— Напротив. Показателно е, че на моравци оставяме сами да се справят с Трън и Брезник и по самостоятелен път да достигнат София.

Д-р Владан Джорджевич, който по навик седеше настрана от общата група и пушеше старата си турска луличка, неочаквано въздъхна:

— Боже мой, нима днес няма да чуем нещо за Молтке?

Полковник Петрович не го чу, но той наистина имаше намерение да се позове на своя любим авторитет:

— Вашата задача, господин полковник — каза той, като продължаваше да се обръща към Топалович, — прилича на онази, която великият Молтке възложи на Първа пруска армия в боя при Сен Прива и Гравелот: обход откъм дълбокия фланг.

— Е, сега мога да умра спокойно — кимна д-р Джорджевич.

В същото време Йован Петрович, попаднал на любимата си тема, започна да сипе цитати и примери от Френско-пруската война, после, като забрави за какво всъщност говореше, се прехвърли на Австро-пруската, на Наполеоновите походи, Фридрих Велики и Седемгодишната война… Когато половин час по-късно достигна до Анибал и Тразименското езеро, слушаше го още само началникът на оперативното отделение полковник Атанацкович; останалите скучаеха, полковник Джорджевич дремеше до стената, а и сам кралят с мъка прикриваше прозявките си. Впрочем интересът на Атанацкович не беше във връзка с предстоящите военни операции. Той само търсеше сгоден момент, за да противопостави своя обожаван Жомини на Петровичовия старец Молтке. Но надеждите на Йован Атанацкович се оказаха напразни. Преди да успее да изстреля името на Жомини, крал Милан потропа със сабята си о пода и привлече вниманието върху себе си. Дори и главният лекар се събуди от дрямката си и отвори очи.

— И така, да обобщим, господа — рече Милан, преглъщайки последната си прозявка. — Войната ще водим настъпателно и с присъщия за сърбина устрем. Целта е ясна. Аз съм убеден, че за три-четири дни, максимум една седмица, София ще бъде наша.

Докато пълнеше отново луличката си, Владан Джорджевич произнесе:

— Не ни остава друго, освен вече да заръчаме с една депеша бялото кафе, което преди няколко месеца си обещахме да пием там…

При общата монотонност на разискванията тези думи прозвучаха като открито предизвикателство. Изведнъж в залата се възцари напрегната тишина. Докато кралят още се колебаеше дали „да постави Джорджевич на мястото му“ или да се престори, че е приел думите като не съвсем сполучливо потвърждение на неговото, на краля, предричане, министър-председателят го изпревари:

— Вие напоследък ме изненадвате, полковник Джорджевич. Или по-скоро — не мога да ви разбера. Ако не бях ви виждал в бойна обстановка, би трябвало въз основа на вашите думи да ви нарека страхливец или… враг на Сърбия. — Гарашанин почака да види резултата от грубата си атака, но Джорджевич остана невъзмутим. — Какво? Не одобрявате плановете? Съмнявате се в сръбския войник? Или в ръцете в които е поверена войската?

Д-р Джорджевич най-сетне успя да изтръгне искра от огнивото и се залови безучастно да пали лулата си. В залата се разнесе приятно-стипчив мирис на прахан.

— На вас ви зададоха въпрос, Джорджевич! — предупредително подвикна Милан. — Не смятате ли да отговорите?

Лекарят затъпка тютюна в лулата си и спокойно срещна погледа на своя господар.

— Не се съмнявам нито в командата, нито в плановете, нито в сръбския войник, Ваше Величество.

— Тогава има ли нещо, в което да се съмнявате? Отговорете направо. Вашите двусмислия отдавна вече ме отегчават. Има ли или няма нещо, в което се съмнявате?

— Има, Ваше Величество. И то не е само едно. — Джорджевич сякаш не забелязваше бурята, която се развихряше над главата му. — Заповядайте на стражаря Перо да удари двадесет пръчки на своя враг — той ще изпълни заповедта така добросъвестно, че битият сетне ще трябва един месец да лежи в овчи кожи; но заповядайте на същия Перо да набие собствения си брат — той само ще размахва пръчката и даже следа няма да остави по кожата на бития.

— Какво искате да кажете с тази притча?

— Че сръбският войник, в чиито воински качества никой не може да се усъмни, надали ще ги прояви в пълна сила срещу българите, които той смята свои братя. Второ, плановете за войната не са лоши, но са съставени така, като че ли пред нас ще има само камъни и дървета, не и живи хора. При това хора, които са в необикновен патриотичен подем. Щом те се смятат готови да премерят сили с Османската империя, надали ще се поколебаят пред нашите все пак по-скромни сили.

— Като че ли господин Гарашанин е прав. Изглежда, че вие не сте нищо повече, от един страхливец.

— Това лесно ще се провери във войната, Ваше Величество. В споровете хората проявяват само остроумието си, а под куршумите — истинските си характери.

Кралят не намери сполучлив отговор и това го раздразни повече, отколкото опърничавостта на лекаря — някога в лицея „Louis le Grand“ той си бе завоювал славата на човек, който винаги има последната дума в пренията. Гарашанин, съавтор на идеята за войната, се притече на помощ на господаря си:

— Вие преувеличавате опасностите, Джорджевич. — Той говореше привидно спокойно, с изкуствено сдържане; искаше тонът му да прозвучи наставнически, а не като оправдание. — Знаете ли, скоро ми попадна книгата на един английски пътешественик, някой си Уолш, под название „Пътешествие от Цариград до Англия“, издадена в началото на века. И знаете ли какво пише този англичанин, в чиято обективност не можем да се съмняваме? Той казва горе-долу следното: „Сегашните българи съвършено са изгубили онзи войнствен дух, който някога е отличавал техните прадеди. Всички те са се превърнали в земеделци и пастири“.

Сините очи на Джорджевич се усмихнаха. После той премести спора върху гастрономическа основа, в която беше неоспорим авторитет:

— Извинете, господин Гарашанин. Когато се колебаете между бутилка „Мозел“ и бутилка „Божоле“, вие пишете ли в Германия и Франция да питате за качествата на тези вина?

Гарашанин се поддаде на уловката:

— Не, драги Джорджевич. Аз постъпвам като вас — опитвам ги и преценявам лично.

— А тогава защо проучвате качествата на българите по писанията на някакъв лондончанин, който в най-добър случай само е минал по тези места? Вие бяхте участник в последната война. Нямате ли лични впечатления от българите като войници? Или сте ги забравили? Но добре, да приемем, че сте забравили. Нямаше ли да е по-лесно да отидете в Пирот и възобновите спомените си по тамошните българи, отколкото да черпите сведения от книгата на вашия англичанин?

Сега дойде ред Милан да върне услугата на своя пръв министър.

— Добре, полковник Джорджевич — кимна той. — Да речем, че имате право. И какво? Да се откажем ли? Не, Джорджевич. Не, господа. За мен е напълно ясно, че ако никой не попречи на България, в кратко време тя ще се нахвърли върху Стара Сърбия и Македония и тогава вече ще бъде свършено и с политическата независимост на Сърбия, и с нейната народна мисия, и с цялото бъдеще на каквото и да било сръбство.^[1] Отново ви питам, полковник Джорджевич, при това положение можем ли да се откажем? Можем ли да рискуваме бъдещето на нацията си поради женски колебания и страхове? Можем ли да оставим Сърбия, която всички искаме да видим като Пиемонт на южното славянство, да играе второстепенна или даже третостепенна роля на полуострова? Не, не и сто пъти не! — отговори си сам кралят. — Ако анексията на Румелия се признае, нашето положение става толкова трудно, щото един от господарите — българският или сръбският — трябва да се откаже от престола си или пък един от вас — той огледа залата — трябва да се затича до Виена да моли Австрия да прибере Сърбия.^[2]

Дилемата беше въображаема, но в този момент тя прозвуча като реална и близка заплаха. За тези професионални войници, събрани в залата, които стояха твърде далеч от политиката, тя изглеждаше като призив за борба на живот и смърт.

— Ние ще победим, Ваше Величество — отговори за всички полковник Бинички, — или ще измрем като истински сърби.

— Ще победим — повтори убедено крал Милан. — Страховете на доктора са напълно неоснователни. Ако преди месец все още можеше да има място за съмнение в успеха, сега, когато опитните руски офицери са изтеглени в Русия, победата ни е така сигурна, както е сигурно, че утре слънцето ще изгрее. Помислете, господа. Ние сме по-добре въоръжени, по-многочислени, по-добре обучени, а на българските капитани и поручици, които досега не са помирисвали барут и са играли с дървени пушки на солдати, ние ще противопоставим изпитани в битки командири, които в две войни са се научили да се сражават и побеждават!…

Всъщност в последните две войни сръбските офицери не бяха имали случай да се научат да побеждават, но при възторжените думи на краля те предпочетоха да забравят тази малка подробност. Пък и нали предстоящата победа беше повече от сигурна? Нали разходката до София щеше да изтрие и заличи спомена за миналите неуспехи? Те скочиха на крака и с нестройно „Живео!“ отговориха на Милановите думи. И пак единствен доктор Джорджевич остана безучастен към общия ентусиазъм.

— Какво, полковник Джорджевич, вие като че ли не се радвате на бъдещата ни победа? — язвително подхвърли Гарашанин.

— Историята ни учи, господине — спокойно отговори Джорджевич, — че военачалникът трябва да се радва само на миналите победи, а да гледа със загриженост на бъдещите сражения… колкото и да изглеждат те незначителни…

— Престанете вече с тези прокоби, Джорджевич! — възбудено го сряза Атанацкович. — Как можете още да се съмнявате! Защо отричате очевидното? Нима ще оспорите, че ние превъзхождаме българите в численост, въоръжение и команден кадър?

— Войните не се решават само от тези три фактора, господин полковник — замислено поклати прошарената си глава Джорджевич. — Има още стотина и един от тях е дали Перо ще удря или ще милва със сопата. Но да приемем, че една седмица след обявяването на войната ние ще пием бялото си кафе в двореца на княз Александър. Е? Дали няма да стане така, че това кафе да бъде единствената ни печалба от войната? Нашата покровителка — той говореше за Австро-Унгария — не желае да види везните да се наклонят към България. Но дали Русия ще се примири, ако същите везни се наклонят към нас?

— Целта е именно тази, докторе — високомерно се засмя кралят, — везните да останат в равновесие. Видин и Белоградчик да се преместят на другата везна и равновесието е готово!

— Видин и Белоградчик? — вдигна вежди лекарят. — Нали тук, в тази стая, ставаше дума за Трън и Брезник?

— Едното не изключва другото — рече самодоволно Милан.

— А няма ли да бъде по-добре, Ваше Величество, ако потърсим равновесието в придобивки от нашия вековен враг — Турция?

Благосклонната усмивка изчезна от лицето на краля. Война с Турция — това съвсем не приличаше на предстоящата разходка до София, съвсем не би означавало лесно завоюване на слава. Милан се ядоса. Защо изобщо оставя този Джорджевич да разпространява заразата на своето неверие? Защо му позволява да разисква въпроси, които са единствено в негова, на краля, компетентност?

— Слушайте, Джорджевич — каза той гневно. — Аз не зная нечистите подбуди, които стоят зад думите ви. Но от този момент нататък аз ви забранявам да говорите за друго освен за вашата медицина!

— Моите подбуди, са напълно чисти — студено възрази Джорджевич. — Не е най-добър сърбин онзи, който на всичко отговаря с „Живео“. Аз мислех, че Ваше Величество се интересува от истинските ни мнения, и дадох моето. Но ако присъствието ми дразни Ваше Величество, аз съм готов веднага да поднеса оставката си.

За момент Милан се изкуши да приеме тази оставка. Но като помисли, той предпочете да се откаже — уволнения и промени във висшия команден състав на армията (а Владан Джорджевич още в миналата война се бе проявил като способен началник на санитарните части) винаги пораждат понижение на духа.

— Каквото е било досега — било е! — с нетърпящ възражение глас обяви кралят. — Войната още не е обявена, но от днес заповядвам във върховното командуване да цари такъв ред, като че ли сме пред лицето на неприятеля. Всяко съмнение или колебание ще се третира като дезертьорство. Това се отнася преди всичко за вас, доктор Джорджевич!

— Да живее Негово Величество! — извика дрезгаво Бинички, но никой не се присъедини към неговия неуместен ентусиазъм.

Кралят се изправи и тръгна към вратата. Заседанието беше завършило. „Дявол да го вземе, този Джорджевич! — мислеше Милан, докато пресичаше залата. — Толкова хубаво беше започнало всичко, а той…“

Без да отговори на поздравите, Милан излезе от стаята и ядно затръшна вратата зад гърба си.