Цончо Родев
Изпитание (37)

11

Докато траеха маневрите край Шумен, княз Александър често повтаряше, че се чувствувал „като риба във вода“. Той живееше на палатка в лагера, хранеше се с офицерите, понякога се включваше и „на казан“ при обикновените солдати, като имаше дълги разговори с тях — онези разговори, които обичаше и умееше да води с непосредственост и войнишка сърдечност и за които войската го боготвореше. Князът се бе присъединил към отряда на „сините“, но има благоразумието да не узурпира правата на командуващите офицери, а като обикновен взводен командир — дори от време на време и като редови войник — участвува в атаките срещу „червените“, после измина пеш дългия преход на отстъплението, като сподели всичките несгоди на взвода си, копа окопи по баирите около Шумен, издържа „неприятелското“ нападение върху позицията и накрая пръв, със сабя и револвер в ръцете поведе контраатаката. В тези последни августовски дни той напълно забрави всичките тревоги, които му създаваха либералите и руските дипломати, и въпреки постоянното мърморене на Каравелов (той също присъствуваше на маневрите), че „това е игра на войници“, Александър се чувствуваше истински щастлив.

Единственото, в което князът се делеше от войската, беше нощният сън. В това отношение не понасяше никакви неудобства — каквито и да бяха условията, той винаги изискваше да му се издигне палатката и обозните да донесат походното му легло и чистите завивки. След вечерната проверка и изпяването на молитвата той се измиваше до кръста със студена вода, обличаше копринената си нощна дреха и лягаше между колосаните чаршафи.

 

И така маневрите, ежегодното най-тежко изпитание за войниците, бяха за княза нещо като приятна ваканция. Но случи се тъй, че тази година ваканционното му настроение беше нарушено два дни преди края на маневрите.

На 29 август следобед, когато Александър почиваше в приятната прохлада на палатката си, разпъната под плътната сянка на един стар орех, при него се яви флигел адютантът Мартин Мартинов. Самият факт, че нарушаваха съня му, вече означаваше нещо необикновено. А князът винаги поставяше знак за равенство между „необикновено“ и „неприятно“.

— Сметнах, че се налага да ви събудя, Ваше Височество — каза Мартинов. — Дошла е румелийска делегация…

При споменаването на Румелия полусънният Александър се събуди изведнъж и спусна босите си нозе от леглото. И както винаги при внезапни преходи от сън към действителност, той заговори на немски:

— Was führt sie hierher, Herr Martinoff? Sie haben Ihnen wahrscheinlich etwas mitgeteilt…^[1]

— Събитията в Областта са назрели, Ваше Височество — отговори натъртено на български флигел адютантът. — Дошли са да питат дали събитията ще ги поставят с нас или и против нас.

В този неестествен за финия Мартинов твърд отговор имаше много недоизказани неща, които князът разбра. На първо място в него се съдържаше упрек — обикновено тъй деликатният Мартинов сега обвиняваше княза за неговото безкрайно протакане и вечната му нерешителност. Едновременно с това той недвусмислено показваше, че тази е последната възможност за Александър да се определи. А последното „и“ криеше две значения: че събитията ще настъпят и при отказ от страна на княза и че при един отказ Княжеството ще се постави в очите на румелийските революционери в същото положение, в което щеше да се намира и вековният враг — Турция.

— Wer zählt zu dieser Delegation, Herr Oberleutenant?^[2] — попита князът, като захвана машинално да се облича.

— Двама души, Ваше Височество: Димитър Ризов и майор Муткуров.

— Майор Муткуров? — замислено повтори Александър.

— Майор Сава Муткуров — потвърди Мартинов. — Един от българските майори в румелийската милиция и по старшинство непосредствено след Николаев.

— Mein Gott! Mein Gott! — завайка се князът. — Един старши офицер се е съюзил с един комита, срещу когото е започнато съдебно преследване! Това показва, Мартинов, че съюзът е обхванал всички, най-добрите и най-лошите елементи…

Ще припомним на читателите, че Ризов — по прякор Митрий Патапич — беше емигрирал преди няколко месеца в Румелия заедно с капитан Паница, спасявайки се от разследването по „аферата с купоните“. Впрочем спасяването му беше твърде половинчато и несигурно — преследван от злобата на Каравелов, Димитър Ризов преди тръгването си за Шумен бе разпитван от следовател за участието му в „аферата“, за което Каравеловото правителство бе изпратило в Румелия нарочна съдебна поръчка.

— Кого наричате „лош елемент“, Ваше Височество? — остро, запита флигел адютантът. — Димитър Ризов? Един човек пожертвувал репутацията и честта си в името на народните идеали?

Князът или не го чу, или предпочете да избегне един спор на такава хлъзгава тема.

— И защо са дошли сега? — продължи той, като говореше повече на себе си, отколкото на Мартинов. — Та не знаят ли, че тук е и Каравелов?

— Те са се срещнали тази сутрин с министър-председателя.

— Срещнали са се? — Александър остана с един обут ботуш. — И как е преминала срещата?

— Точно както предполагате: доста хладно. Господин Каравелов храни дълбока антипатия към Ризов, пък и отношението му към съединението не е от най-ентусиазираните. Накратко, нарекъл е съединението „престъпна авантюра“.

Князът продължи да се обува. Настроението му спадна дълбоко под нулата.

— Поканете ги да дойдат, господин поручик — каза той най-сетне. — Ще ги приема тук, в палатката.

Мартинов излезе и след три-четири минути се върна с двамата румелийски делегати. Ризов беше мъж със среден ръст, почти нисък, с масивна грубовата фигура и широко лице с къса черна брада и сини очи, чието нормално изражение беше свирепостта. Майор Муткуров почти не го превишаваше по ръст и това горе-долу беше единствената им прилика. Строен, с естествена изпъчена стойка на войник, той имаше продълговато възпълно лице, украсено от рядка брада и кротки, дори нежни очи. Въпреки непоносимата августовска жега той беше в пълна парадна униформа, с калпак, еполети и шарф, а кителът му бе закопчан до самата челюст. И двамата — макар и всеки по свой начин — бяха пресилено спокойни и подчертано тържествени. Всичко в тях издаваше съзнание за необикновеността и важността на мисията им.

Князът ги покани да седнат на неудобните походни столчета, настани се срещу тях на леглото и, противно на характера си, ги запита направо за целта на посещението им. Отговори Ризов:

— Господарю, отечеството ни зове на оръжие! — Професионален журналист и площаден оратор, Димитър Ризов имаше подчертана слабост към високопарните изрази. — Земята, напоена са кръвта на априлци, крещи за мъст и свобода. Един милион български патриоти, живеещи на юг от Балкана, са решили да застелят с костите си равна Тракия, но да смъкнат позорния полумесец. — Той говореше отривисто и наглед почтително, обаче в държането му се усещаше някаква особена дързост, която сякаш говореше негласно: „Наричам ви, господар, но всъщност през моята уста се произнася истинският господар, който е и над вас — народът. Вслушвайте се в неговите думи — той ви даде короната, за да го водите към победи и слава. И ако вие не изпълните завета му…“ — Господарю! Румелийските българи не могат да търпят повече ярема на петвековното робство. Великият момент е назрял! Не можем да се залъгваме повече с изтъркани думи, че „не му е времето“! Ние, майор Муткуров и аз, сме изпратени да ви кажем от името на Българский таен централен революционен комитет — а той пък говори от името на тракийските българи, — че съединението е вече решено и скоро ще бъде прогласено. Ние, южните българи, ви питаме: с нас ли ще бъдете или против нас.

Странно, но тази надута реч, която би накарала Стамболов да се изсмее, Каравелов — да изхвърли делегатите през вратата, дядо Славейков — да отговори с някоя от своите остри поговорки, Стоилов — да се затвори във високомерието си, има̀ поразително въздействие върху княза. За него, който възнамеряваше да разговаря à la Каравелов тя прозвуча като изплющяване на камшик. Тонът й промени всичко: вместо снизходителен, но непоколебим в решенията си властник, какъвто имаше намерение да бъде, Александър неочаквано се видя като подсъдим, който трябва да дава отчет за поведението си. Той потърси спасение в подробностите:

— И румелийската милиция ли споделя това мнение, господин майор? — обърна се той към Муткуров. Вътрешно се надяваше, че навикналият на подчинение офицер ще говори с повече страхопочитание.

Сава Муткуров забави отговора си. Способен строеви офицер, той бе лишен от дарбата за бързи реакции — Муткуров мислеше добре, но бавно, а говореше още по-бавно; неизчерпаемият шегобиец Захари Стоянов казваше за него: „Догдето да отвори устата си, Узунчаршия се затваря.“ И сега експанзивният Митрий Патапич го изпревари:

— Румелийските солдати са преди всичко българи, господарю. Те не могат да бъдат настрана от делото на българския народ.

Муткуров най-сетне събра мислите си и отговори флегматично:

— От майор Данаил Николаев — самото споменаване на Николаевото име накара сърцето на княза да изстине — ми е поръчано да кажа на Ваше Височество, че събитията, за които той е имал честта да разговаря с Ваше Височество, са станали неотложни.

Александър почувствува нужда да се облегне. Но зад гърба му нямаше облегало и затова той се прегъна, подпря лакти на коленете и улови с длани лицето си. Чувствуваше се напълно безпомощен. Той мразеше случаите, когато трябва да решава бързо, „на барабан“, под натиска на чужда воля или на неотложни събития, а сега положението беше точно такова. Докато мълчеше и се мъчеше да съсредоточи мисълта си, той проклинаше и делегатите, и мисията им, и Румелия, и изобщо всичко, което го бе извадило от състоянието на „риба във вода“.

А задачата, която трябваше да реши, не беше лесна. Само преди шест седмици той бе седял до канцлера фон Гирс и в разговора бе заявил тържествено: „Давам ви моята кавалерска и войнишка дума, че няма да позволя съединението на двете Българии без изричната воля на Царя Покровител.“ Тогава беше толкова просто да се произнесат тези решителни думи! Но сега? Сега, когато този брутален Ризова го питаше от името на народа „с нас или против нас“, а мудният Муткуров му напомняше съдбоносните думи на Николаев? Какво можеше да направи сега, когато самочувствието му бе останало някъде под сенките на франценсбадските платани?

Изведнъж той съзна цялата фаталност на минутата: „С нас или против нас“. Тази алтернатива не му оставяше никакъв среден път. Тук нямаше място за благосклонна пасивност, за съчувствие, за платоническа подкрепа. Българите си оставаха българи — хора без деликатност, без изтънченост в маниерите, понякога милостиви към враговете, но винаги претенциозни и строги към приятелите; хора, които виждаха света в бяло и черно и изпитваха пълно пренебрежение към полутоновете. „С нас или против нас“. Тези думи изискваха ясен и категоричен отговор. Едно „не“ или даже едно изразено с подбрани думи съчувствие, но без решително определяне на позицията, щеше да изхвърли княза от другата страна на барикадата, а тогава — сбогом власт, сбогом престол!…

Като човек, който се свлича по стръмна канара и с последни сили се мъчи да се залови за някоя грапавина, Александър се огледа и погледът му попадна на Мартинов, застанал изправен до входа на палатката.

— Е, Мартинов — с престорена шеговитост подхвърли князът, — ние с вас изслушахме господата. — Внезапно му хрумна да се позове на прочутия пацифизъм на своя флигел адютант. — Те не крият, че замисленото от тях дело може да покрие Тракия с кости. С български кости — подчерта той. — Какво ще кажете вие на това?

— За осъществяване на народния идеал всяка цена е разумна, Ваше Височество — учтиво, но сухо отговори Мартинов.

— Вие ли казвате това? — попита князът със смес от изненада и ирония. Той знаеше, че неговият флигел адютант е последният човек, способен да извърши или одобри насилието под каквато и да е форма.

— Аз съм българин, Ваше Височество — беше простият отговор.

И тази грапавина се изрони под пръстите на свличащия се Александър Батенберг. Не оставаше друго — трябваше да даде отговор, ясно и незабавно. В мисълта му отново се мярна пристегнатата в корсет фигура на фон Гирс. При този спомен Александър се усмихна горчиво — колко далеч бяха сега и Гирс, и обещанията, и самоувереността на княза…

— И аз съм българин, господа — каза той и сам се изненада на спокойствието и твърдостта, с които произнесе тези думи. — И аз съм българин и не по-малко от вас милея за идеалите на България. Смятайте, че можете да разчитате напълно на мене и на онази власт, която бог и българският народ са ми дали!

Муткуров и Ризов въздъхнаха с облекчение. Тази шумна въздишка стресна княза. Той в миг забрави току-що даденото обещание, забрави, че се обяви за българин, който споделя стремежите на другите, българи, и се почувствува изигран и измамен — като търговец, който по настроението на другия търговец съди за изгодността или неизгодността на сключената сделка, така и Александър прие радостта на двамата румелийци като белег, че е бил надхитрен. Това едновременно го уплаши и ядоса. И побърза да извърне кормилото:

— Но давате ли си сметка, господа, какви ще бъдат последиците от вашето — той се поправи, — от нашето дело? За да не бъде то „престъпна авантюра“, както мисли за него господин Каравелов, ние трябва да извършим решителната стъпка само след зряло обмисляне, сериозна преценка на плюсовете и минусите и главното — без бързане…

Обаче Ризов отново изплющя с камшика:

— Така казват и лъжесъединистите: „Не му е времето“…

— Не се шегувайте, господин Ризов — опита се да бъде строг князът. — Ние не залагаме на конни състезания, а си играем със съдбата на народа, държавата ни и… — Той щеше да каже „и престола“, но съобрази навреме и прекъсна, а не намери с какво да запълни празнината след и-то. — Не си правете илюзии. Турция няма да остане да наблюдава със скръстени ръце как богатата Тракия й се изплъзва!

Но буйният Ризов пак не му остана длъжен:

— Та ние за това сме тук, Ваше Височество. Ако не беше така, съединението отдавна да е станало. Важното е, щом сте с нас, да знаем на каква помощ можем да разчитаме.

Князът отново се огъна. Хитруването не успя; оставаше да се действува така, сякаш събитията се подреждаха по собствената му воля.

— Онова, което мога да ви обещая веднага — каза той, — е да не разпускам войските след маневрите.

— Това е достатъчно, Ваше Височество — обади се флегматично Муткуров. — След няколко дни румелийската милиция също ще има маневри. Войската и милицията ще бъдат достатъчни, за да удържим положението, докато съберем народа под знамената.

„Lieber Gott, какво става с мене? — помисли тревожно князът. — Уж решавам едно, а казвам друго. И това друго веднага се превръща в невъзвратимо обещание. Ето, сега обещах и войската… Докъде ще стигна с тези отстъпки?“

— Все пак, господа — рече той гласно, — аз имам нужда да помисля още малко. В други ден приключваме маневрите и на първи септември аз ще бъда в Сандрово^[3]. На втори елате там да дообсъдим работата.

— За мен е невъзможно, Ваше Височество — каза Муткуров. — Аз дойдох тук без знание на началството и забавянето ми ще бъде твърде подозрително. Налага се веднага да се върна в Пловдив. Вашето сегашно обещание е напълно достатъчно за мене. Останалите подробности вие обсъдете с господин Ризов. Той ще уведоми комитета.

— Добре, господа — кимна Александър. Той имаше желание да приключи този тежък разговор. — Ще чакам господина — погледът му посочи Димитър Ризов — в Сандрово. И… — той снижи глас — внимавайте разговорът ни да не достигне до ушите на Каравелов…

Двамата се изправиха. Александър пропусна да им подаде ръка.

 

 

Мартинов посрещна румелийския пратеник при караулката, на двореца. Когато го забеляза, Димитър Ризов разцъфна в широка усмивка:

— Дявол да го вземе, как правите тези работи, Мартинов? Три дни не съм ви виждал и на пагоните ви — нова звезда! В предпоследния ден на маневрите, на 30 август, в лагера край Шумен стана тържествено производство на офицери, при което Мартинов бе повишен в капитански чин. Но вместо да се гордее, новата звезда на пагоните му го караше да изпитва стеснение — може би глупаво, но истинско. Сега той улови госта под ръка и докато го водеше през подредения по английски парк на двореца, побърза да промени темата:

— Замина ли Муткуров?

— Още същия ден. Изпрати шифрована депеша до Пловдив и не дочака пощата, а нае кон и отпраши към Габрово. — Ризов вдигна едната си вежда. — А как е нашият хаджия? Да не се е отметнал пак?

В изминалите три дни Александър тридесет пъти се отмята и се връща към обещанието си. В петнадесет от тези тридесет случая той разговаря със своя флигел адютант, а в пет от петнадесетте разговора новопроизведеният капитан Мартинов трябваше да повиши тон и да говори с непривична за него грубост. Но той щадеше авторитета на княза и затова отговори:

— Всичко е наред, Митрий Патапич. Вече няма пречки за голямото събитие. Но… — той едва забележимо се усмихна — говорете с него също така твърдо. Както в Шумен.

— Тоест както ме съветвахте и преди — ухили се Ризов.

Идеята да се говори остро и едва ли не заповеднически с княза произлизаше от Мартинов.

— Именно. Ще гледам пак да присъствувам на разговора и да ви помогна където и доколкото е възможно.

При вратата на двореца срещнаха княза. Беше по риза, с навити над лактите ръкави, с брич и ботуши — сутринта беше яздил два часа по брега на морето и още не беше се преоблякъл.

— Елате с мен, господа — предложи Александър. Разведрен от разходката, той се чувствуваше в отлично настроение. — Да слезем, при морето.

Тримата мъже слязоха на плажа и седнаха на пясъка до самата вода. Ризов поиска разрешение, свали вратовръзката си и разкопча коравата колосана яка. Няколко минути не проговориха и само захласнато гледаха чудната картина пред очите си.

Беше един от онези горещи септемврийски дни, при които не се усеща никакъв полъх и морето е неподвижно и гладко, сякаш заспало. Такова море някои сравняват с разтопено олово, други — с огледало, а рибарите казват, че „мравките ходят да пият вода“. Заливът блестеше от слънчевите лъчи. Водата на места изглеждаше изумруденозелена, другаде — сапфиреносиня, прорязана от дълги и причудливи по форма кафеникави и сиви ивици. В дъното на залива, в пристанището на Варна, се забелязваше гора от мачти. Откъм Галата се появи остроноса бригантина, която едва-едва помръдваше, въпреки че бе разперила всичките си платна. На кърмата й се различаваше знамето на Австро-Унгария.

— Е какво, господин Ризов, ще въставаме ли? — подхвана князът.

— Ще въставаме — отговори запитаният. — В името на България и на Ваше Височество.

Александър отново си спомни розовото охранено лице и боядисаните мустаци на фон Гирс и тъжно сви устни:

— По-добре — недейте в мое име. Бог ми е свидетел, че във всяка своя постъпка се ръководя само от грижата за България, но има хора, които не мислят така, и за тях моето име е нещо като червената кърпа пред очите на бика… — Той се наклони напред натопи длан в морето и описа някакви неразбираеми криви линии по гладката му повърхност. — Разкажете ми по-подробно за вашите планове, господин Ризов.

Ризов не чака втора подкана и заразказва. Говореше пламенно, убедително, със свойствения му патос. В неговата уста бъдещето изглеждаше застлано с рози. Както ще видим по-нататък, розите всъщност бяха рожба на въображението и красноречието му. Но в тази минута всичко изглеждаше чудесно — подготовката на комитетите, готовността на опълченските и гимнастическите дружества, милицията… Хитър и благоразумен — качества, които по-късно му осигуриха бляскава дипломатическа кариера, — той избягваше да споменава за затрудненията или им придаваше комичен оттенък. Народната партия, която беше на власт в Източна Румелия, той представяше като „два файтона оядени люде, които заспиват от преяждане“; висшите офицери от милицията начело с фон Дригалски паша — „чучули с пагони“; — за генерал-губернатора Гаврил Кръстевич — той го наричаше по прякор Треперко паша. — Ризов говореше със снизходително безразличие. За последиците от дипломатически и военен характер изобщо не каза дума. И завърши с няколко блестящи изречения за величието на идеята и за славата, която съединението ще донесе лично на княза.

Речта му се оказа колкото благоразумна, толкова и резултатна — млад, обичащ славата и ненавиждащ трудностите, Александър се отърси от вечните си колебания и прие радушно предложението на Ризов.

— Вие знаете, че задържах войските под знамената — каза той. — Какво още е необходимо да направя?

— Да бъдете готов за славата, Ваше Височество — надуто рече Ризов. — А междувременно — да ни отпуснете динамит, за да вдигнем мостовете към Турция.

„Да вдигнем мостовете.“ Това съвсем нямаше аромата на рози! Александър се опомни:

— Давате ли си сметка, колко е деликатно моето положение, господине? На Русия съм обещал не пасивност, а противодействие на делото за съединението. Правителството ми има съвсем платоническо отношение към делото, а в действителност — не го желае. Поне засега. Разбирате ли ме? Пред света аз трябва да бъда изненадан от съединението, да го узаконя, но не и извърша. Как мога да ви отпусна този динамит?

— Сигурно има хора, които се ползуват с пълното ви доверие, Ваше Височество — отвърна веднага Ризов. — Динамита можем да получим от тях. А в бъдеще, ако бъде необходимо, те ще поемат цялата отговорност върху себе си, все едно че са дали взрива без ваше знание.

— Добре измислено, ала трудно осъществимо — поклати глава Александър. — Откъде да намеря човек, който да сложи глава в торбата?

Мартинов скочи на крака и застана мирно.

— Имате такъв човек, Ваше Височество. Кажете само една дума и аз ще извърша всичко, като ще поема и цялата отговорност.

Александър го изгледа смаяно. В последно време хрисимият и миролюбив Мартинов все повече го изненадваше с думите и постъпките си. Той сякаш се бе заклел непрекъснато да дава пример на господаря си по решителност, себеотрицание и дързост.

— Така да бъде, капитан Мартинов. Заминете веднага с господина за София и направете всичко необходимо. — Той се поколеба за последен път и добави тихо: — И нека бог да бъде с нас…

Същия ден Димитър Ризов и капитан Мартин Мартинов тръгнаха за София. Но не изпълниха мисията си — събитията ги изпревариха.