Цончо Родев
Изпитание (35)

9

Ако Александър Батенберг можеше да предположи, че тук, в хотела „Хубнер“ на малкия маджарски курорт Франценсбад, точно след една година канцлерите на две могъщи държави — Германия и Русия — щяха окончателно да решат съдбата му като български княз, той навярно с други чувства би прекрачил този праг. Но за свое щастие Александър не притежаваше качества на ясновидец и затова влезе в хотела спокойно, дори много по-спокойно и самоуверено, отколкото сам бе предполагал.

Аудиенцията бе насрочена за 10 часа сутринта с уговорката, че ще бъде при пълно инкогнито. Това инкогнито, наложено от фон Гирс, беше добре дошло за българския княз: ако не премахваше самия факт, че той, владетелят, проси благоволението на един министър, то поне го ретушираше и маскираше пред околните. А Александър Батенберг не беше човек, който да не държи сметка за мнението и впечатлението на околните.

Макар че дойде пет минути преди определеното време, Александър завари г-н фон Гирс да го чака в просторното фоайе на хотела, мебелирано изискано в стил Луи Филип. Не се наложи да се представят — двамата се познаваха още от месец май 1883 година, когато князът отиде в Москва за коронацията на Александър ІІІ.

Канцлерът седеше в едно кресло в дъното на фоайето с протегнати крака и уж случайно спираше често поглед в огледалото отсреща, в което се отразяваше цялата му фигура. Той беше със среден ръст, с прошарени руси коси, грижливо напомадени и сресани, с воднистосини очи и мустаци с великолепен кафяв цвят. Лицето му, някога продълговато, сега беше закръглено и украсено от респектираща гуша — малко наследство от честите гастрономически празници, — но тялото му, напротив, бе запазило своята стегнатост. Фон Гирс носеше изящен къс жакет от сив английски плат с голям кървавочервен италиански карамфил на бутониерката.

Когато забеляза княза, канцлерът се изправи вдървено, с неестествено сковано тяло и тръгна към него. С бърз и обигран поглед на човек, прекарал живота си в дворците и салоните, Александър веднага откри причината за тази скованост: „Боже мой — помисли той, — излиза, че мълвата е била основателна: канцлерът носи корсет!“ Но князът с нищо не издаде удивлението и вътрешния си смях и с протегната ръка — в изпреварването при подаване на ръка князът виждаше малък реванш за разменените роли при искането на аудиенцията — също забърза срещу канцлера. Те се ръкуваха сърдечно, далеч по-сърдечно, отколкото бяха истинските им чувства.

— Ах, много съм щастлив, много съм щастлив, господине. — Фон Гирс подчерта обръщението „господине“ — така той напомняше на младия български владетел за уговорените правила на инкогнитото.

Александър едва забележимо се усмихна — от пълните с любопитство погледи на околните, раболепно превитите гърбове на лакеите и мазния вид на собственика Хубнер той веднага бе разбрал, че инкогнитото съществуваше само във въображението на канцлера. Но за да поддържа удоволствието и радостното настроение на държавника, той без особено усилие се включи във фарса, който по мълчаливо или устно споразумение всички околни играеха:

— Добър ден. Има цяла вечност, откогато не сме се виждали!

Като направи крачка назад, фон Гирс го огледа критично:

— Вие сте истински кавалер, господине. Къде намирате такива шивачи? Жакетът ви е ушит действително повече от превъзходно!

— На връщане от Лондон останах три дни в Париж и се оставих на грижите на стария добър Пайар.

— Ah, c’est seulement à Paris qu’on peu trouver un vraitailleur!^[1] — въздъхна с искрено съжаление канцлерът.

Една любопитна подробност: тези двама мъже бяха чистокръвни германци, служеха или по-скоро — властвуваха в две славянски страни, а разговорът помежду им се водеше на френски.

— Ще направим ли заедно една малка разходка, господине? — попита фон Гирс. — По това време на деня аз трябва да изпия моята задължителна чаша целебна франценсбадска вода.

Александър се поклони с вид на човек, на когото е оказано особено внимание. Канцлерът го улови под ръка и двамата полека излязоха от хотела, изпратени от поклоните на прислугата и пълните с любопитство погледи на другите летовници.

Докато вървяха към баните, разговорът се водеше на съвсем незначителни теми. Гирс разпитваше младия си спътник за тържествата около сватбата на Хайнрих Батенберг — станал вече Хенри Маунтбатън — в Лондон, за светските клюки из столиците, които князът бе посетил, за някои софийски първенци, негови познайници. Александър отговаряше подробно, любезно, цветисто и, схванал суетния характер на канцлера, допълваше разказите си с модни и пикантни новини, които се посрещаха с особено внимание и интерес. За княза не остана незабелязано, че хората, които ги срещаха, си сочеха едни на други канцлера с очи и бързо си прошепваха нещо — наистина инкогнитото на фон Гирс беше празен мит!

При минералната чешма имаше струпани хора, но те веднага направиха място на приближилия руски канцлер. Той извади сгъваема метална чаша — новост, създадена неотдавна в Англия, — напълни я и започна да пие на бавни глътки блудкавата течност. Беше така съсредоточен, сякаш свещенодействуваше. Когато изпразни чашата си, той извади снежнобяла кърпичка и избърса устните и мустаците си. Върху кърпата останаха кафяви петна — мустаците на Гирс бяха боядисани!

— Няма ли да изпиете и вие една чаша? — попита канцлерът.

— Благодаря ви, Excellence^[2]. — Александър не случайно „изпусна“ титлата. С нея той искаше да покаже, че се надява по-нататъшният разговор да има делови характер. Но за да смекчи впечатлението, завърши с една шега на немски: — Все още предпочитам чаша бикова кръв^[3]…

— Искате ли да поседнем на една пейка? — предложи фон Гирс, като прибра кърпата и сгъваемата чаша. — Лекарите съветват след пиенето на минерална вода на организма да се дава половин час покой. — И когато седнаха под разперените клони на един платан, подхвана друг разговор, но все още с предишния любезен и самодоволен тон: — Зная какво искате да говорите с мене, Monseigneur. Онова, което ви смущава, е, хм, не съвсем благосклонното отношение на моя господар към вас, нали?

— По-точно — неоправдаността на неговото лошо разположение, Ваше превъзходителство. Царят Покровител, както го наричат моите верноподаници, се остави да попадне под зловредното влияние на… на…

— На генерал Леонид Соболев, нали? — помогна му фон Гирс.

— Именно. На генерал Соболев, този лишен от всякакво политическо чувство и елементарен такт човек, и забрави всичко останало.

— Забрави? — без ирония запита канцлерът. — Какво е забравил Негово Величество, Monseigneur?

Въпросът не смути княза. Той се бе подготвил за него.

— Мога ли да говоря напълно откровено, Ваше превъзходителство?

— Разбира се — потвърди фон Гирс. — Нашият разговор е напълно приятелски и напълно конфиденциален.

Всъщност Александър нямаше намерение да разкрива някакви особени тайни — онова, което щеше да каже, беше познато на Гирс не по-зле, отколкото на него самия, — но с това встъпление той искаше и постигаше тон на искреност и дори интимност.

— Аз поех короната си от височайшия баща на Негово Величество — Царя Освободител. Оттогава до днес моята главна грижа е била да съм угоден на руския трон. — Князът говореше бързо — повече бързо, отколкото убедително, — с онази подозрителна бързина на учениците зубрачи, които бързат „да изпеят“ запаметеното. — Ще се възползувам от готовността ви да ме изслушате, Ваше превъзходителство, за да направя един кратък преглед. Заедно с короната аз приех и една конституция, която може да е добра за народ като белгийския, но не и за българите, приучвани в продължение на петстотин години да бъдат роби. — Князът не направи усилие да прикрие своето пълно отвращение към Търновската конституция. — Още при първото ми посещение при царя в Ливадия аз спрях неговото внимание върху този факт. Но вие знаете какъв човек беше Александър Николаевич! Знаете, че на 1 март^[4] в чекмеджето на писалището му лежеше готова за обнародване руска конституция! Е добре, царят ме посъветва да приема конституцията, изработена от българското Учредително събрание, но да се облегна на „старите“, на партията на консерваторите. Послушах го и за едното, и за другото. В изпълнителността си отидох дори дотам, че разтурих първото Народно събрание с надежда да дам властта на консерваторите. И този опит не успя. Либералите, тези недорасли балкански якобинци, се оказаха по-жилави и отново победиха. Тогава Александър Николаевич ме посъветва да опитам управление с либералите. Отново го послушах. И какво се получи? От монархия Княжеството се превърна в анархия.

Край тях минаваха разхождащи се летовници, които продължаваха да сочат към канцлера и дори произнасяха високо името му. Фон Гирс въздъхна лицемерно:

— Ех, и популярността си има своя стоицизъм, Ваше Височество. Гледайте, какво ли не правя, за да се укрия от хорското внимание, да поживея малко като обикновен простосмъртен, но всичко е напразно!…

Александър си наложи да не даде външен израз на раздразнението си от безмерната суетливост на канцлера и от лошо избрания момент за нейното проявяване.

— Да, Excellence, не е лек товарът, легнал върху вашите плещи. — Комплиментът беше твърде двусмислен, но фон Гирс го прие откъм добрата му страна. — После дойде ужасната смърт на Царя Освободител, която разкри каква съдбоносна грешка за монарсите е дори частичното отстъпване от правата, дадени им от бога и осветени от вековете. Тогава Александър Александрович, Царят Покровител, ме посъветва да се откажа от либерализма, да премахна конституцията и да премина към управление, което може да осигури на страната и народа ми единство и благоденствие. — Това не беше съвсем вярно. Крайният реакционер Александър ІІІ не споделяше либералните настроения на своя баща, но не посъветва, а само се съгласи с постоянните настоявания на българския княз за суспендиране на конституцията и въвеждане на абсолютна власт. Това беше известно и на двамата събеседници, но все пак Александър го каза, а канцлерът не го отрече: владетелите никога не са виновни. — Аз отново проявих послушание. Облегнат на чрезвичайните комисари — руски офицери, аз суспендирах конституцията, прогласих режима на пълномощията и поверих властта на консерваторите и на офицерите генерал Крилов и подполковник Ремлинген, които ми бяха препоръчани от Негово Величество.

Скучаещият фон Гирс неочаквано се оживи:

— Извинете, Ваше Височество, вярно ли е, че на подполковник Ремлинген в България била посветена нарочна песен? За това се говореше в московските салони, пък аз просто не можех да повярвам.

Тези думи жегнаха княза. Онова, което той смяташе своя трагична съдба, за канцлера не беше повече от един приятен анекдот. В тази преценка Александър имаше право. Немец по произход, европеец по възпитание, фон Гирс нямаше усет към проблемите на славянството, нито към ролята на Русия в уреждането на тези проблеми.

— Да, имаше такава песен, Excellence, която започваше с думите: „Прочул се е Ремлинген герой…“ — сухо отговори князът.

— „Ремлинген герой“? — Очите на Гирс светнаха. — Жалко, че нямам текста на цялата песен. Би било чудесно да го прочета в салона на моята стара приятелка графиня Богонравова…

— Ако искате, мога да ви запиша текста, Ваше превъзходителство — с мрачна ирония рече князът. Той почака демонстративно, но канцлерът, схванал огорчението му, естествено не прояви по-голям интерес. — Когато Ремлинген — продължи след малко Александър — направи положението нетърпимо и за себе си, и за мене, аз отново потърсих помощ от царя император. Какво се получи? На мястото на некадърника Ремлинген царят ми изпрати други двама генерали, Леонид Соболев и барон Александър Каулбарс, които заедно имаха по-малко ум, отколкото последният фелдфебел от моята войска. Човек с безмерна амбиция и невероятна бруталност, Соболев, когото аз имах нещастието да назнача за свой министър-председател, скоро пожела да изземе цялата власт в ръцете си, като остави дори и мене на втори план. На всичко отгоре той успя да подведе и Александър Александрович, който отвърна благосклонността си от мене и я прехвърли изцяло върху генерал Соболев. И какво се получи? — за втори път запита Александър и пак сам си отговори: — Либералите и консерваторите се съюзиха, събориха властта на Соболев и Каулбарс и на 7 септември 1883 година аз трябваше да се откажа от пълномощията и да възстановя конституцията. — Тук Александър отново се отклони от истината. Ако искаше да се придържа напълно към нея, той трябваше да спомене и това, че начело на борбата срещу генералите стоеше сам той. — Сега — завърши князът своя скръбен разказ — руските дипломати водят открита агитация за детронирането ми, конституцията е възстановена, на власт са крайните либерали начело с техния идеолог Каравелов, а аз, оплют и посрамен, съм само един владетел без власт, жалък княз, загубил едновременно и доверието на народа си, и подкрепата на царя, към когото имам само един грях — че винаги вярно съм изпълнявал всичките му желания.

Колкото и да звучи невероятно, канцлерът се трогна. Благоразумен и прекалено предпазлив човек, държавник с дух на чиновник, фон Гирс не притежаваше амбициите и суетите на своите предшественици — честолюбец на дребно, той не мечтаеше да измести или затъмни Бисмарк и да ръководи съдбините на Европа. За него върховният идеал беше безбурното властвуване, а върховното нещастие — да изпадне в немилост пред царя, което би го провалило в низините. Сега в съдбата на българския княз той видя олицетворение на всичко онова, от което се страхуваше. И тази гледка го изпълни със съжаление.

Но да изпитваш съжаление и да окажеш помощ са две различни неща, между които лежи бездната на противоречията. Можеше ли Гирс да помогне на този нещастен княз, можеше ли да подаде ръка за спасение на този потъващ в блатото човек, когото там бе бутнала ръката на царя? Нали канцлерът знаеше по-добре от всеки друг, че царят се бе заклел да свали короната от главата на княз Александър? Че всички заповеди, които от две години насам даваше на своя пръв министър, бяха все в този смисъл? И ако дръзнеше да му се притече на помощ, нямаше ли да подрине почвата под собствените си нозе?

Гирс изпитваше съжаление към княза, но още по-голямо съжаление — към себе си. Той предпочете да бъде здравомислещ и мъдър:

— Дааа — провлече замислено, — вашето положение не е от най-розовите. — Под влияние на разчувствуването си той реши да не отрича очевидното. — Негово Величество не е доволен от вас, това е вярно. Но опитайте се да го разберете. Вашата политика е, насочена към самостоятелност, дори клони към Австро-Унгария, а царят не може да се откаже от влиянието си над България, за която, не забравяйте това, неговият августейши баща пожертвува сто хиляди руски солдати.

— Самостоятелност? — горчиво рече Александър. — Вие казвате, че моята политика е насочена към самостоятелност сега, след като ви доказах колко предан съм бил през изминалите шест години на Негово Величество и на неговия августейши баща?

По въпроса за предаността на княза можеше да се спори, но фон Гирс избягна този безцелен спор.

— От мене вие чакате съвет, нали, Monseigneur? — попита той. — Бог ми е свидетел, че лично аз изпитвам най-топли чувства към вас и към съдбата ви. Затова и съветът ми ще бъде най-искрен. Единствената възможност да се задържите на трона е, да се помирите с цената на каквито и да са отстъпки с моя господар. — Той гузно отмести поглед; знаеше отлично, че съветът му беше наистина искрен, но неизпълним: каквито и отстъпки да направеше князът, с каквито и дарове да се мъчеше да омилостиви жестоката непримиримост на Александър Александрович, всичко щеше да се окаже недостатъчно за неврастеничния характер на царя. — На първо време избягвайте да го дразните — продължи канцлерът. — Ето, навсякъде се говори, че там, при вас, се подготвя съединението на двете Българии. Стойте настрана от тази работа. Вие знаете отрицателното отношение на царя…

— Не сте откровен докрай, господине — поклати хубавата си глава Александър. — Царят не е против съединението въобще, а против съединението под моя скиптър. — Това беше, вярно и фон Гирс, който се изненада от прозорливостта на младия си събеседник, не го оспори. — Разбирате ли деликатността на моето положение, Ваше превъзходителство? — продължи князът. — Дилемата пред мене води до безизходност. Ако се обявя за съединението, аз окончателно ще си спечеля омразата на царя и това ще ми коства короната; ако се обявя против съединението, аз ще си спечеля омразата на моя народ, което също ще ми коства короната.

И това беше вярно. Изминалите шест години, пълни с грешки, бяха научили княза на проницателност.

— И все пак между двете злини вие трябва да предпочетете по-малката, Altesse — рече фон Гирс, изразявайки повече своя характер, отколкото същинската си преценка. — Да обсъдим трезво. Разбирам чувствата на народа ви. Те може да са справедливи, не отричам, но политиката за съжаление не се ръководи с чувства. Има ли някакви шансове съединението, прогласено без руска помощ? Вие сте участник във войната и знаете, че турската мощ съвсем не е за подценяване. Какво ще й противопоставите вие? Една неорганизирана и лошо въоръжена войска у която в най-добрия случай може да измре до крак, но не и да победи. А само Турция ли е? Ще ви доверя entre nous, че, подклаждана от Австро-Унгария, против вас ще бъде другата ви съседка, Сърбия.

— Това не мога да повярвам! — възкликна Александър. — Сърбите и българите са братя по кръв и по борба за свобода, а между крал Милан и мене съществуват най-топли и приятелски връзки!

— Толкова по-зле. — Канцлерът сви рамене. — И така, да се върнем на основната проблема. Съединението няма никакви шансове. Това опростява дилемата, нали? По-добре послушание пред волята на царя — то, в края на краищата, може и да го омилостиви — и никакво съединение, отколкото несполучливо съединение с двойна гарнитура, състояща се от военно поражение и немилост пред Негово Величество. — Гирс се извърна с мъка (корсетът го сковаваше) към княза и потърси погледа му. — Сърдите ли се за откровеността ми?

— Напротив! — с неподправено вълнение отговори веднага Александър. — Оценявам я високо и ви благодаря за нея.

— Тогава ще добавя още нещо. Ако ми дадете кавалерска дума, че не ще допуснете съединението без изричната воля на моя господар, аз ще ви обещая своето съдействие за подобряване на отношенията ви с него.

Човек на лесните импулси и на спонтанните изблици на решителност, князът сложи ръка на сърцето си и каза с театрално прочувствие:

— Обещавам ви, Excellence. Давам ви моята кавалерска и войнишка дума, че няма да позволя съединението на двете Българии без изричната воля на Царя Покровител.

В този момент той мислеше, че наистина е в състояние да удържи думата си. Увлечен от приятното съзнание, че в този едночасов разговор бе успял да спечели на своя страна дясната ръка на царя, той лесно забрави наелектризираната атмосфера в Княжеството, острите думи на коравия войник Николаев и прямите — на пацифиста Мартинов, забрави народния подем в Княжеството и Областта и в подсъзнанието си се видя достатъчно могъщ, за да насочва по своя воля събитията на Балканите.

Доволен от разговора беше и Гирс. Почти без усилие той бе постигнал много, без да даде нещо повече от ефемерни обещания.

— Погледнете каква безвкусица, Ваше Височество — каза канцлерът, показвайки с очи една компания от млади дами и господа, които вървяха по алеята към тях. — Вижте как са облечени! Богато и натруфено, сякаш са във времето на Реставрацията! Ах, по отношение на модата добрата и весела Виена все още крачи с едно десетилетие закъснение след Париж…

Бързо забравил дългия разговор с княза, фон Гирс отново се посвети на своите главни грижи.